Джеймс Фрейзър
Златната клонка (124)

ГЛАВА LI
Хомеопатичната магия на месната храна

И така, проследихме обичая да се умъртвява богът сред народите, достигнали земеделската фаза на обществото. Видяхме, че духът на житото или на другите култивирани растения, е бил навсякъде представян в човешки или животински образ и по някои места е имало обичай всяка година да се умъртвява антропоморфният или зооморфният представител на божеството. На друго място в този труд се посочи косвено една от причините да се умъртвява житният дух в лицето на неговия представител. Можем да предположим, че намерението е било да предпазят него или нея (защото житният дух нерядко е от женски род) от старческата немощ, като пренесат духа, докато все още е здрав и жизнен, в по-млад и изпълнен с енергия приемник. Освен това така желаното подновяване на божествената му сила, смъртта на житния дух, може да се е смятала неизбежна последица от работата на сърповете или ножовете на жътварите и неговите обожатели не са виждали друг изход, освен да се примирят с тази печална необходимост. Установихме обаче и наличието на широко разпространен обичай да се изяжда божеството като причастие в образа на човека или животното — представител на божеството, или под формата на наподобяващ човек или животно хляб. От гледна точка на първобитния човек основанията да се изяжда тялото на божеството са съвсем очевидни. Той смята, че като яде плътта на едно животно или човек, придобива не само физическите, но и моралните и интелектуалните качества, характеризиращи животното или човека, а когато съществото се смята за свещено, първобитният човек естествено очаква да погълне заедно с материалното късче и частица от тази божественост. Но нека илюстрираме с примери тази общоразпространена вяра в придобиването на най-различни добродетели или слабости посредством животинските храни, дори когато не се смята, че те са тялото или кръвта на божеството. Тази вяра е част от гъсто разклонената система на индуктивната или хомеопатичната магия.

Индианците крик, чероки и сродните им племена от Северна Америка например „вярват, че природата има свойството да прелива в хората и животните качествата на употребяваните от тях храни или на възприеманите от сетивата им предмети. Според техните възгледи за природата онзи, който се храни с месото на сърна, става по-бърз и остроумен от човека, който живее от месото на несръчната мечка или безпомощните птици на бунището, бавните и тромави питомни добичета или трудноподвижната, валяща се в нечистотиите свиня. Затова някои техни старци дават за пример най-великите вождове, които са спазвали строги правила за храненето си и рядко са яли тлъсти и трудноподвижни животни, защото си представяли, че те притъпяват цялата им жизненост и им пречат да упражняват с необходимата енергия своите военни, граждански и религиозни задължения.“ Индианците сапаро от Еквадор „никога, освен при крайна нужда, не ядат тежкото месо на тапира и на американската дива свиня, а се задоволяват с птици, маймуни, сърни, риба и т.н. главно защото, както твърдят, по-тежките меса ги правят нескопосни като животните, на които принадлежат, затрудняват тяхната ловкост, правят ги неподходящи за лов“. По същата причина някои бразилски индианци не ядат месото на звяр, птица или риба, които тичат, летят или плуват бавно, да не би като приемат в себе си месото им, да загубят ловкостта си и да не са в състояние да избягат от враговете си. Карибите не ядели свинско, за да не станат очите им мънички като на прасетата и отказвали да се хранят с месото на костенурката от страх, че ще станат тежки и глупави като това животно. По същата причина, докато са в разцвета на силите си, мъжете на фаните от Западна Африка никога не ядат костенурка; те си представят, че ще загубят силата си и лекотата, с която бягат краката им. Но възрастните мъже могат да ядат месо от костенурка, защото и тъй вече са загубили способността си да бягат и месото на бавноногото животно няма да им навреди.

Но докато по тази логика много първобитни народи се страхуват да ядат месото на тромавите животни, за да не станат самите те бавни в краката, южноафриканските бушмени съзнателно ядат месото на такива същества и причината, с която обясняват това, демонстрира любопитно усъвършенствуване на първобитната философия. Те си представяли, че преследваният от тях дивеч се влияе индуктивно от храната в тялото на ловеца и ако той е ял месо от бързоного животно, преследваният от него обект ще бъде също бързоног и ще му избяга, а ако е ял месото на тромаво животно, ще бъде бавен и ще може да го настигне и убие. По тази причина ловците на антилопата гемсбок се пазят особено да не ядат месото на бързата и ловка спригбок, нещо повече, те дори не я докосват, защото вярват, че много гъвкавата и бърза антилопа спригбок е животно, което не спи нощем и ако ядат нейното месо, гемсбокът, за когото са тръгнали на лов, също няма да иска да заспи дори и през нощта, а как биха могли да го хванат тогава?

Намака се въздържали да ядат заешко месо, защото смятали, че то ще ги направи страхливи като заека, а ядели месото на лъва и пиели кръвта на леопарда, за да бъдат смели и силни като тези животни. Бушмените не позволявали на децата си да ядат сърцето на чакала, за да не станат и те плашливи, а вместо това им давали да ядат леопардово сърце, за да добият смелост. Когато мъж от източноафриканското племе вагого убие лъв, той изяжда сърцето му, за да стане храбър като него, а не яде сърцето на кокошка, за да не е страхлив като нея. Когато краалът на зулуса бъде нападнат от сериозна болест, местният лечител смила кост от много старо куче, крава, бик или друго животно и го дава на болни и здрави, за да живеят до дълбока старост като животното, чиято кост са погълнали. По същия начин, за да върне младостта на застаряващия Язон, Медея вкарва във вените му отвара от черния дроб на сърна, която живее дълго, и от главата на врана, която е преживяла девет поколения хора.

У даяките от Северозападно Борнео младите мъже и бойци не бива да хапват месо от сърна, защото то ще ги направи плахи като нея, докато жените и много старите мъже могат да го ядат. В замяна на това даяките от същия район споделят становището за лошите последици от консумацията на месото на сърната, но мъжете могат да хапнат от опасното ядене, стига да е било оставено на открито, защото плахият дух на животното ще избяга веднага в джунглата и няма да влезе у човека, който го яде. Айните смятат, че сърцето на черния дрозд е много мъдро и птицата умее много красноречиво да се изразява. Затова убият ли такава птица, незабавно я разпорват, изтръгват сърцето й и го поглъщат преди да е имало време да изстине или да бъде по някакъв начин увредено. Ако човек свари да го погълне навреме, става много красноречив и мъдър и ще е в състояние да победи в спор всички свои противници. В Северна Индия хората си въобразяват, че ако ядат очите на бухала, ще могат като него да виждат в тъмното.

Когато индианците канза тръгвали на война, устройвали угощение в колибата на вожда и главното меню било кучешко месо, защото според тях животното, което е така смело и готово да. бъде разкъсано на парчета в защита на господаря си, непременно ще вдъхне и на тях смелост. Хората от индонезийските острови Буру и Ару се хранят е кучешко месо, за да са храбри и сръчни във войната. При папуасите от Порт Морзби и мотумоту на о. Нова Гвинея младежите ядат прасета, уалаби^[1] и едри риби, за да придобият силата на животните или рибата. Някои туземци от Северна Австралия си въобразяват, че от месото на кенгуруто или на ему ще придобият способността да скачат и да бягат по-бързо отпреди. Мирисите от Асам възхваляват месото на тигъра като храна за мъже, защото им придава сила и храброст. Но „то не е подходящо за жени, защото ще ги направи прекалено упорити“. В Корея костите на тигъра са по-скъпи от тези на леопарда като средство за вдъхване на смелост. В Сеул един китаец закупил и изял цял тигър, за да стане и той храбър и свиреп. Според скандинавските легенди като малък Ингиалд, син на крал Аунунд, бил плах, но след като изял сърцето на вълк, станал много храбър. Хиалко придобил сила и смелост, като изял сърцето на мечка и изпил кръвта й.

В Мароко дават на апатичните пациенти да погълнат мравки. Пак там, ако се хранят с лъвско месо, страхливите стават храбри, но хората се въздържат да ядат сърцата на птици, за да не станат плахи като тях. Когато някое дете не се научи навреме да говори, турците от Централна Азия му дават езици от определени птици. Северноамерикански индианец смятал, че ракията трябва да е отвара от сърца и езици, защото, както казал той, „след като я пих, не се боя от нищо и чудесно приказвам“. На о. Ява има малко червейче, което издава от време на време писклив звук, подобен на звънеца на неголям часовник. Затова когато някоя професионална танцьорка прегракне при упражняването на професията си, ръководителят на трупата я кара да яде тези червеи, убеден, че по този начин ще й се върне гласът и тя ще може да пищи също така остро, както и преди. Жителите на платото Дарфур (Централна Африка) смятат, че черният дроб е мястото, където се намира душата и човек може да направи душата си по-голяма, като изяде черния дроб на някое животно. „Винаги когато убият животно, изваждат черния му дроб и го изяждат, но полагат много голямо старание да не го докоснат с ръце, тъй като се смята за свещен; нарязват го на малки късчета и го изяждат суров, като поднасят парченцата към устата си с върха на ножа или с помощта на изострена клечка. Ако някой докосне неволно черния дроб, строго му се забранява да яде от него и такава забрана той смята за най-голямо нещастие“. На жените не се разрешава да ядат черен дроб, защото нямат души.

Много разпространен е обичаят да се яде месото и да се пие кръвта на мъртви хора, за да придобие смелост, мъдрост или други качества, с които са се отличавали, а когато се смята, че те се намират в някоя определена част от тялото — изяждат нея. Така например у планинските племена от Югоизточна Африка има обреди, с които младите се разпределят в гилдии или ложи и там се извършват ритуали на посвещаване, като един от младежите е предназначен да предаде смелост, разум и други качества у новопосветените. Когато убият особено смел враг. отрязват от тялото му и пекат, докато стане на пепел черният му дроб, който се смята убежище на неговата смелост; кожата от челото му — на упорството; ушите — на разума, тестисите — на силата; други части са смятани за убежище на други добродетели и качества. Пепелта пазят в рог от бик и по време на обредите, които се изпълняват при обрязването, я смесват с други съставки в нещо като тесто, което жрецът на племето дава на младежите. По този начин силата, смелостта, разумът и другите качества на убития се предават на онзи, който изяде сместа. Твърдят, че когато сър Чарлз Маккарти бил убит от ашанти през 1824 г. вождовете им изяли сърцето му с надеждата да се сдобият с неговата смелост. Месото му изсушили и разпределили сред по-нисшите офицери със същата цел, а костите му пазили дълго в Кумаси като национални фетиши. Индианците наура от Нова Гренада изяждали сърцата на испанците, когато имали такава възможност, и се надявали така да станат безстрашни като всяващата ужас кастилска кавалерия. Индианците сиуси правели на прах сърцата на храбрите си врагове и гълтали този прах, надявайки се да се сдобият със смелостта на мъртвия.

Наистина, за да се придобият качества, най-често се изяжда сърцето на неговия първоначален притежател, но както вече видяхме, то не е единствената част от тялото, която се консумира с такава цел. Войниците от племената тедора и нгариго от Югоизточна Австралия изяждали ръцете и краката на убитите врагове, смятайки, че по този начин придобиват някои от качествата и смелостта на убития. Камилароите от Нови Южен Уелс постъпвали по същия начин с черния дроб и сърцето на някой смел мъж, за да придобият неговата смелост. В Тонкин има също широко разпространено поверие, че черният дроб на смелия прави смел всеки, който го изяде. Със същата цел китайците пият жлъчката на екзекутирани прочути разбойници, Даяките от Саравак изяждали месото по дланите и по коленете на убитите от тях врагове, за да укрепят собствените си ръце и колене. Толалаките, известните ловци на глави от Централен Целебес, пият кръвта и изяждат мозъците на жертвите си, за да станат храбри. Филипинските италони пият кръвта на убитите си врагове и изяждат част от врата и червата им сурови, за да получат тяхната смелост. По същата причина ефугаосите, друго филипинско племе, изсмукват мозъците на враговете си. И каи от германска Нова Гвинея изяждат мозъците на убитите от тях врагове, за да придобият тяхната сила. Когато на трона на кимбунда (от Западна Африка) дойде нов цар, убиват храбър военнопленник, за да могат царят и благородниците да изядат месото му и да станат като него силни и смели. Спечелилият си печална слава зулуски вожд Матуана изпил жлъчката на тридесет вождове, чиито народи унищожил, убеден, че това ще го направи силен. Зулусите си представят, че. като изядат средата на челото и веждите на убит враг, ще получат способността да гледат врага право в очите. Преди всяка бойна експедиция хората от Минахаса (на о. Целебес) вземали кичури коса от убит враг, топели ги във вряща вода и бойците изпивали тази напоена с храброст отвара, за да извлекат от нея смелост. В Нова Зеландия „вождът бил атуа (бог), но имало могъщи и безсилни богове и всеки естествено се стремял да бъде от първата категория. Възприетият за целта способ бил да се слеят чужди със собствената душа и затова, когато боец убиел вожд, незабавно му избождал очите и ги поглъщал, защото се смятало, че божествената святост — атуа тонга — се намира в този орган; така той не само убивал тялото, но придобивал и душата на врага и следователно, колкото повече вождове убивал, толкова по-голяма ставала неговата святост.“

При това положение лесно ще разберем защо първобитният човек иска да яде плътта на животното или човека, които смята за свещени. Като яде тялото на божеството, той придобива дял от божествените му атрибути и способности. А когато това е житно божество, тогава житото е неговото истинско тяло, когато то е божество на лозата, сокът на гроздето е неговата кръв и като яде хляб и пие вино, поклонникът яде тялото и пие кръвта на своя бог. От това следва, че пиенето на вино в ритуала на бога на лозата Дионис не е въпрос на веселие, а на тържествено причастие. Но идва време, когато разумните хора трудно могат да разберат как, ако е с всичкия си, човек би могъл да предполага, че като яде хляб или пие вино, яде тялото или пие кръвта на някакво божество. „Когато наричаме житото Церера, а виното Бакхус“, казва Цицерон, използуваме позната метафора: „но представяте ли си, че може да има достатъчно безумен човек, който да вярва, че се храни с божество?“