Джак Дю Брул
Хаос (23)

Арлингтън, Вирджиния

— Здравей, Хари. Прибрах се — извика Мърсър, докато прекрачваше прага на дома си. Имаше чувството, че е съпруг от предградията от телевизионните сериали от петдесетте години.

Хари сигурно изпита същото чувство, защото изръмжа от бара горе:

— Няма да ти донеса лулата и чехлите.

— Ами моите? — подвикна Кали.

— Дамите не пушат лула, а и си падам по краката, затова предпочитам да те гледам без чехли. — После добави малко раздразнено: — Я елате тук? Трябва да ви кажа нещо.

Мърсър вървеше с патерици заради раненото си коляно и му бяха нужни няколко минути, за да изкачи витото стълбище. Когато влязоха, Хари стана от високото столче, погледна патериците и се усмихна подигравателно.

— Аз си загубих крака преди петдесет години и едва напоследък започнах да използвам бастун, а ти си удряш леко коляното и вече си с патерици.

— И болкоуспокояващи — сънено добави Мърсър. — На цели шепи. Смятам да ги смеся с малко алкохол и най-после да се наспя.

Хари целуна Кали по бузата.

— След като лицето му е бинтовано, никой няма да те обвини, че си го зарязала и си излязла с мен.

— Дали ще мога да издържа на темпото ти? — отвърна на шегата му тя.

— Ще съм милостив към теб. — Той се ухили похотливо. — А сега, сериозно. Когато Мърсър ми се обади от Египет, почувствах огромно облекчение, че си добре. И Букър също. Харесвам го.

— Ами мен? — иронично попита Мърсър.

— Видях завещанието ти. Получавам къщата, ако гушнеш босилека, така че виках за терористите.

— Много си мил. — Мърсър седна на дивана и остави патериците на пода. Повлекан се бе изтегнал на канапето отсреща и бе вдигнал крака. Ако не хъркаше, Мърсър би помислил, че е умрял. — Какво искаше да чуем?

Хари отиде зад бара, наля питиета за всички и сложи телефонния секретар върху лакирания махагон. Кали даде на Мърсър чашата с джин, водка и лимонов сок и седна до него.

— Всъщност две неща. Първо се обади Айра със съобщение от Русия. Извадили са седемдесет варела с плутоний от влака. В момента пътуват към постоянно хранилище.

— Ние преброихме шейсет и осем — каза Кали. Хари вдигна пръст, за да й покаже да има търпение.

— Анализирали ги и установили, че два от тях наскоро са били потопени в морска вода.

— Значи сме прави за Попов — рече Мърсър. — Отишъл е в Новоросийск и е извадил двата варела, за да прикрие престъплението си.

— Айра каза, че арестът, съдебният процес и екзекуцията му са се състояли вчера.

— Обожавам руското правосъдие — отбеляза Мърсър. — А второто нещо?

— Вчера се обади един човек — тъкмо решавах кръстословицата. Оставих телефонния секретар да запише обаждането, но когато разбрах кого чувам, грабнах слушалката. Слушайте. — Хари натисна бутона.

— Извинявайте, че не ви се обадих по-рано, доктор Мърсър, но бях на археологически разкопки близо до Ефес.

Мърсър не позна гласа, но човекът явно беше възрастен.

— Обажда се професор Ибрахим Ахмед от Истанбул. Разбрах, че искате да обсъдим легендата за Аламбика на Скендербег. Няма нищо особено, но с удоволствие ще разговарям с вас. Можете да ми се обадите по… — Телефонният секретар изпиука.

— В този момент вдигнах слушалката — каза Хари. Топлината на болкоуспокояващите, циркулиращи във вените на Мърсър, се превърна в смразяващ хлад.

— И ти говори с него? — глупаво попита той.

— Поне двайсет минути. Ахмед не е отвлякъл Кали, нито ни е спасил задниците в Атлантик Сити, и не е умрял в гробницата на Александър Велики преди четири дни, както ми каза ти.

Мърсър и Кали се спогледаха.

— Той е професорът, на когото ти се обади за Скендербег — продължи Хари. — Експерт е по този въпрос и знае всичко за него. Заяви, че легендата, че Скендербег е използвал оръжие, принадлежало на Александър Велики, е мит и не отговаря на реалността.

— Греши. Аз го видях това проклето нещо.

— Просто повтарям какво ми каза. Освен това добави, че не е чувал за никакъв Орден на еничари.

Мърсър проумя какво му говори Хари едва след няколко секунди.

— Тогава човекът в Египет и Русия…

— Не е бил Ибрахим Ахмед, експертът по Скендербег и професор от Истанбул — довърши мисълта му Хари.

— А кой? — попита Кали.

Старецът сви рамене.

— Не знам. Никой не му е искал документите за самоличност, нали?

— Би ли ми дал телефона, Хари? — Мърсър потърси в портфейла си, извади листче и го вдигна. — Това е телефонният номер на стаята на медицинските сестри в болницата в Асуан. — Набра го. Телефонът звъня цяла минута. Накрая отговориха на обаждането му и след малко намериха човек, който говори английски.

Хари запали цигара, а Кали отиде в кухнята да донесе лед за коляното на Мърсър.

— Бих искал да говоря с Деврин Еджемен, младия турчин, докаран с огнестрелна рана преди четири дни. — Мърсър поклати глава, благодари на лекаря и затвори. — Деврин е напуснал болницата вчера без разрешение. Нямат представа къде е отишъл.

— Какво означава това? — попита Кали.

— Освен че направи всичко, за да попречи на Поли и Ал-Салиби, никога няма да разберем кой е бил — отвърна Мърсър.

— Те пазят тайната си толкова ревниво, че дори световноизвестният експерт не знае за тях — отбеляза Хари. — И сега отново потънаха вдън земя.

— Американското правителство преговаря за местоположението на гробницата на Александър Велики с египтяните, за да вземем аламбика. Да се надяваме, че никога повече няма да се появи на бял свят.

— Има и още нещо — по-весело каза Хари. — След като преписах записките на Честър Бауи за адаманта, довърших остатъка от писмото. Той е бил донякъде прав за митологичната метална руда и че древните гърци са създали митологични чудовища от вкаменели кости. Имал е и друга теория, която може би си заслужава да се провери.

— Каква? — предпазливо попита Мърсър.

— Бил е убеден, че историята за Язон и аргонавтите е истина. Смятал е, че Златното руно всъщност е кораб със съкровище, използвано да се заплати за закрилата на децата на тесалийската царица, след като ги изпратила да живеят в Колхида. Според него корабът потънал по време на буря в Черно море до крайбрежието на днешна Турция.

Мърсър и Кали избухнаха в смях.

— Какво ви е толкова смешно? — попита Хари недоволно.

— Повече никакви приключения, приятелю. Честър Бауи намери мястото си в учебниците по история. Ако някой друг иска да докаже останалите му идеи, да заповяда. Аз приключих.

— Аз също — добави Кали. — Вече не искам да имам нищо общо с Бауи и с древни легенди и митове.

— Я стига — опита се да ги придума Хари. — Там може да ни чака огромно богатство. Само си помислете. Кораб, натоварен с плячка. Ще станем богати.

— Имам всичко, което ми трябва. — Мърсър прегърна Кали. Тя се сгуши в обятията му.

— Страхотно. — Хари отчаяно вдигна ръце. — Ти спечели момиче, а аз нямам нищо.

— Имаш удовлетворението, че си помогнал на човечеството — рече Кали.

— Това не плаща сметките в бара — измърмори Хари.

— Освен това ще ти върна двадесетте хиляди, които взех назаем в Ню Джързи — добави Мърсър.

Хари изведнъж придоби такъв вид, сякаш искаше да е навсякъде другаде, но не и в тази стая.

— Няма нужда.

— Защо? Какво си направил? — В гласа на Мърсър се прокрадна безпокойство.

— Знаеш, че съм късметлия на зарове, и ако ти вър-ви, продължаваш да играеш, нали? Та Дребосъка познава един човек, който отгатва какво ще се падне. Беше сигурно. Не можеше да загубя, така че се възползвах от част от движимото ти имущество като допълнителна гаранция и…

— О, не!

— За жалост го направих.

— Какво? — попита Кали. Не разбираше нищо. Хари я погледна с изражение, по-жално дори от това, на което беше способен Повлекан.

— Покрих дълга си с ягуара на Мърсър. — Обърна се към Мърсър. — Ако ще се почувстваш по-добре, загубих и остатъка от моите тридесет хиляди. Айра обаче обеща да изплати всичките ти разноски. Ще откупим колата ти или ще вземем нова. И се кълна в душата си, че с Дребосъка никога вече няма да я караме.

Мърсър се хвана за главата.

— Хари, когато въздействието на водката и болкоуспокояващите премине, с тебе ще проведем много дълъг разговор за границите, които искам да определя. Да ми изпиеш алкохол на стойност двадесет хиляди долара през годините не е същото като да заложиш колата ми. — Мърсър се усмихна тъжно на стария си приятел. — И освен това ти нямаш душа.

Хари разбра, че му е простено, и на сбръчканото му лице се появи усмивка.

— Ти си пич и изобщо не ме интересува какво говорят за теб другите.

— Да пием за това — заяви Кали и тримата пресушиха чашите си. Тя отиде до бара, за да ги напълни пак. — Обаче не разбирам нещо.

— Какво? — попита Мърсър.

— Сигурни сме, че еничарите са потопили „Уедърби“ в река Ниагара, но решихме, че не са отговорни за възпламеняването на „Хинденбург“. Руснаците ли са го взривили, или са си го гръмнали нацистите?

— Опасявам се, че това е още една загадка върху купчината други. По дяволите, в края на краищата може да е било нещастен случай.

— Но не го вярваш.

— Не. Не харесвам случайните съвпадения. Някой е искал да попречи на Честър Бауи да разкаже на света за плутония. Никога няма да разберем кой е бил.