Джак Дю Брул
Хаос (5)

Ню Йорк

Прозорците гледаха към Сентръл Парк и жилищните сгради по-нататък. Жилището имаше четири спални, работен кабинет и малък апартамент за домашна прислуга. Трапезарията можеше да побере десет души, Собственикът стоеше на балкона. Първият полъх на пролетния вятър разрошваше черната му коса. Беше с черни ленени панталони, черна копринена риза и черни обувки. Ястребовият му поглед обходи парка, сякаш търсеше плячка. Държеше тънък мобилен телефон в едната ръка, а с другата беше прегърнал бутилка седемдесетгодишен коняк.

Беше доста над четиридесетте и не беше женен, но беше достатъчно привлекателен и не му липсваше женска компания. Не беше спечелил парите, за да купи тази къща. Това бе станало преди неговото поколение. По-големият му брат управляваше семейната империя — конгломерат, който се простираше на четири континента. Един по-незначителен човек би завиждал за властта, която брат му имаше не само в компанията, но и в семейството. Въпреки това, поради професията, която беше избрал, и заради постиженията и връзките, които бе създал, той почти бе достигнал апогея на власт, каквато брат му дори не можеше да си представи.

Корените на това се криеха в собствената му фамилна история, в разказ, който бе научил от баба си. Така че в известен смисъл той го беше планирал още от дете, макар да не бе казвал на никого. Това беше нещо, което щеше да направи сам. Брат му се нуждаеше от цяла армия юристи и счетоводители, за да управлява бизнеса, но той щеше да промени историята с помощта само на малцина избрани.

Телефонът иззвъня и той бързо го вдигна до ухото си.

— Ало?

— Аз съм, скъпи. Чудех се дали си размислил за предложението ми.

Трябваше му секунда, за да разпознае гласа — Микаела Тафтсбъри, международен адвокат от Лондон, която в момента работеше в Ню Йорк — и да си спомни предложението й — уикенд и закуска в леглото във Върмонт.

— Микаела, казах ти, че трябва да остана в града.

— Това е само един уикенд, а не две седмици, любими. Не съм те виждала толкова отдавна…

По-добре беше да приключи всичко веднага, реши той. Макар да беше приятна събеседница и наистина пламенна в леглото, тя вече ставаше досадна.

— Няма и да ме видиш — предупреди я той, — ако продължаваш да ми досаждаш.

— Да досаждам? Да досаждам! Майната ти. Мислех, че се забавляваме. Щом съм станала досадна, върви по дяволите. — И затвори.

Телефонът иззвъня почти веднага. По дяволите! Погледна кой звъни. Международен разговор. Кодът на страда не му беше познат. Да, това чакаше! Обаждането на българина.

— Поли? — попита той.

— Без имена! — изсъска едноокият убиец.

Нюйоркчанинът го пренебрегна. След малко щеше да чуе новината, която чакаше цял живот.

— Там ли е?

— Може би, а може би не.

— За какво говориш? Там ли е?

— Някой ни е изпреварил преди много време.

— Няма нищо?

— Не останах достатъчно, за да изследвам целия район, но да, мога да кажа, че вече няма нищо.

— Не си останал достатъчно? Плащам ти повече от достатъчно, за да останеш колкото трябва.

— Само ми обеща много пари — троснато му напомни убиецът. — А не останах, защото се появиха онези.

Разочарованието беше прекалено голямо. Всичко можеше да се приключи за няколко дни. Сега му казваха, че няма руда. Най-накрая думите на Поли се пребориха с безсилието му.

— Почакай, „онези“? Кои „онези“? — Но той знаеше. Знаеше много добре, но въпреки това упорстваше. — Господи, та ти разполагаше с цяла армия. Хората на Хариби Дайс са повече от достатъчна защита.

— Дайс е мъртъв, както и много от хората му, така че можеш да забравиш за другата половина, която трябваше да дадеш, за да ме закарат в онова селище. Аз самият едва се измъкнах. Това стана преди пет дни. Толкова време ми трябваше, за да се добера до Хартум. — В гласа на Поли се прокрадна нотка на професионално уважение. — Ти ме предупреди, че противникът е силен. Нямах представа обаче, че един наказателен взвод може да се придвижва така.

— Разполагали са с цяла вечност, за да се усъвършенстват. А американецът?

— С него имаше жена.

— Не знам нищо за жената — призна нюйоркчанинът.

— Аз пък не знам какво е станало с тях. Побягнах веднага щом се появиха онези. Бяха ги заловили и Дайс се канеше да ги екзекутира. Възможно е да са убити в престрелката. Не знам.

— Ще разпитам тук-там. Най-добре ела в Ню Йорк. Имам чувството, че ще ми трябваш тук.

— Полетът ми е след два часа.

 

Мърсър знаеше точно как ще открие Честър Бауи и започна търсенето с убеждението, че е бил на съвсем погрешна следа. Направи логичното предположение, че Бауи не е бил най-големият късметлия в историята, но че е бил опитен геолог, при това дяволски добър. Също така предположи, че човек над петдесетте не би пътувал до една от най-откъснатите точки на света без помощен екип. Като пресметна, че разкопките са били в началото на 40 — те години и се върна назад, предположи, че Бауи трябва да е завършил колеж след 1913 година. Даде си аванс от още пет години и започна търсенето от 1908 — а.

Следващата стъпка беше много проста — да претърси електронната база данни в академичния справочник „Кой кой е“ в периода между 1908 и 1945 година. На компютъра му трябваше не повече от секунда, за да покаже, че не открива Честър Бауи. Без да се разтревожи, Мърсър разшири периода до 1900 година — най-стария архив, но пак не получи резултат.

Облегна се назад и се зачуди дали Бауи просто не е бил слаб студент или дори по-лошо — самоук геолог. Беше толкова сигурен в метода си на проучване, че не бе отчел тези две възможности. Сега просто написа името на Бауи в търсачката и в продължение на час безрезултатно извеждаше и преглеждаше случайни резултати.

Не искаше да се откаже от идеята, че Бауи е получил университетско образование. Никой не би открил Урановите залежи без такава подготовка. Обади се в канцелариите на десетки училища с отлични факултети по геология. Нямаше и следа от Честър Бауи. Свърза се с всички по-големи миньорски училища — пак без резултат, макар да се върна до 1900 година, което означаваше, че Бауи трябва да е бил на шестдесет, когато е бил в Централноафриканската република. Обядва приведен над компютъра и остави телефонния секретар да приема десетките обаждания. За вечеря си поръча китайска храна, която също изяде на бюрото, и си легна чак в един. На следващата сутрин седна на бюрото в шест, а кафето беше толкова силно, че можеше да свали емайла от зъбите му. Продължи работа с търсачката до девет и в девет и една се обади на компанията, която поддържаше сайта „Кой кой е“. Премина през две секретарки и най-накрая се добра до главния архивист. Тя се представи като госпожа Морланд. Гласът й беше толкова немощен, че той предположи, че вероятно е завършила поне няколко години преди Честър.

— С какво мога да ви помогна, доктор Мърсър? Той бе сметнал за благоразумно да използва титлата си и да украси малко историята.

— Госпожо Морланд, аз съм геолог и току-що се върнах от Централна Африка, където се натъкнах на гроб в далечно селище. На надгробния камък пишеше, че там е погребан Честър Бауи, починал през 1942 година. Една от възрастните жени в селцето си спомни, че този човек също е бил геолог. Отишъл сам там и бил разкъсан от лъв.

— Колко ужасно — каза възрастната библиотекарка.

— Да. Освен това тя каза, че оттогава в селцето непрекъснато се случват нещастия, болести по добитъка, суша и какво ли не. Мисли, че духът на Бауи ги преследва, защото семейството му не знае как и къде е починал. За нас това звучи малко странно, но анимизмът е преобладаващото вярване в тази част на Африка.

— Доктор Мърсър, родом съм от Нова Англия. Знам всякакви истории за призраци.

— Обещах й да се опитам да се свържа със семейството на Бауи, за да им разкажа какво се е случило с него.

— И смятате, че мога да ви помогна?

— Това е само шесто чувство, но мисля, че той е бил талантлив геолог и е възможно да разполагате с архиви от следването му. Архивите ви са от 1900 година и се питах дали не бихте могли да потърсите няколко години по-рано.

— Няма нужда да търсим. Готвим се да качваме данни от 1890 до 1899 година на сайта. Един момент. — Тя започна да пише толкова бавно, че Мърсър си каза наум името буква по буква. — Ето го и него. Честър Т. Бауи, випуск 1899 от Държавния колеж „Кийлър“, Ню Джързи.

Знаеше си.

— Благодаря, госпожо Морланд. Ще се свържа с колежа. Да се надяваме, че пазят толкова стари архиви и ще могат да ми дадат някакви данни за роднините му.

— Не съм сигурна, че това ще помогне.

Тонът й сякаш изпрати метално гюле в стомаха на Мърсър.

— Защо мислите така?

— Тук пише, че този Честър Бауи е завършил с най-високо отличие специалност древногръцка история.

— Моля?

— Не мисля, че това е вашият човек. Този не е бил геолог, а историк.

Мърсър изруга и веднага усети неодобрението на госпожа Морланд по телефона. Извини й се и й благодари за отделеното време. За момент се взря пред себе си, без Да оставя телефона.

— Какво пък — каза си и набра справки, за да вземе телефона на малкия колеж в Ню Джързи.

— Архивите ни датират от основаването на колежа от Бенджамин Кийлър през 1884 година — отвърна му весела студентка от учебния отдел, казваше се Джоуди.

— Търся информация за Честър Бауи. Завършил е през 1899 година.

— О, разбира се — каза Джоуди, сякаш го познаваше. — Бауи Тъпака.

— Моля?

— Това му е прякорът. Той е нещо като легенда тук.

— Как така?

— Учил е тук, а след това е станал учител. Предполагам, че е бил наистина чалнат. Изчезнал е през 1930 година или някъде тогава.

Времето съвпадаше, ако Мърсър бе сгрешил възрастта на африканката.

— Защо казвате, че е бил чалнат?

— Не съм сигурна. Студентите използват името му, когато някой направи нещо наистина глупаво. Използваме го като нарицателно.

— Дали някой в отдела не може да ми даде малко повече информация?

— Хм, не съвсем. Сама съм и не знам кога ще се върне шефката ми. Тя е в отпуск по майчинство. — Джоуди замълча за момент, после се оживи. Гласът й се вдигна поне с цяла октава. — Всъщност има една книга, излезе преди няколко години. Има раздел за Бауи Тъпака. Авторката даде на училището няколко копия с автограф. Тук някъде има едно. — Тя затършува в някакви чекмеджета, затръшваше ги така, че тряскането отекваше в ухото на Мърсър. — Да! Намерих я. „Наука без граници: за алхимията, перпетуум мобиле и търсещите безплатен обяд“ от Серена Балард.

Мърсър бе силно заинтригуван как един специалист по древногръцка история е попаднал в книга за такава съмнителна наука. Благодари на Джоуди и затвори, а след това написа заглавието в един сайт за книги.

Откри я. „Наука без граници“ от Серена Балард. Книгата бе издадена преди три години и както изглежда, не се продаваше добре. Нямаше читателски мнения, а в сайта се посочваше, че книгата не е преиздадена.

Той написа името на авторката в търсачката и намери скучен сайт, посветен на книгата. Както подсказваше и заглавието, книгата проследяваше хронологично псевдоучените и ексцентричното им търсене на невъзможни изобретения. На сайта, който се състоеше от една страница, имаше кратки съобщения за някакви странни типове — собственик на химическо чистене от Ню Йорк, който опитал да патентова междузвезден телефон, механик от Пенсилвания, който цял живот се опитвал да извлече енергия от статичното електричество, както и още един от Калифорния, който бил убеден, че е дешифрирал езика на гърбатите китове.

Имаше чувството, че книгата е написана шеговито, и си помисли, че ще е забавно да я прочете. В края на страницата имаше препратка за изпращане на електронно писмо на автора, затова той набързо нахвърли бележка до Серена Балард: обясняваше интереса си към Честър Бауи и остави телефонния си номер.

За негово учудване телефонът иззвъня след по-малко от минута.

— Ало?

— Доктор Мърсър?

— Да. Със Серена Балард ли разговарям?

— Точно така. Не мога да ви опиша колко се изненадах, когато получих писмото ви.

— Със сигурност не толкова, колкото оценявам това, че ми се обаждате — каза Мърсър.

Тя имаше прекрасен гърлен глас.

— Според брояча на този стар сайт вие току-що удвоихте броя на посещенията, откакто е пуснат в интернет.

— Имам чувството, че книгата не е потръгнала така, както сте се надявали.

Тя се изкикоти.

— Издателят ми изгуби един щедър аванс от хиляда долара. Всъщност „Наука без граници“ е плод на любов. Изпратих я до издателите на шега.

— Въпреки това писането на книга си е голямо постижение.

— Направих го заради дядо ми. Ако сте разгледали сайта, може да сте забелязали откъс за човека от Пенсилвания, който се опитал да използва статичното електричество.

— Вашият дядо?

— Вдъхновил се от машина, за която прочел в „Атлас сви рамене“ на Айн Ранд, и решил, че може да я накара да заработи. Прекарваше всяка вечер и уикендите в гаража в занимания. Веднъж подпали пожар и лежа цяла седмица в болницата, след като почти не се уби. Успя да прочете книгата ми, преди да умре, но така и не разбра, че съм успяла да я публикувам. Вие пишете, че искате информация за Честър Бауи.

— Какво можете да ми кажете за него и какво е направил, за да заслужи място във вашата книга?

— Бауи е преподавал древна история в колежа „Кийлър“ тук, в Ню Джързи.

— Вие сте в Ню Джързи?

— Да, аз съм маркетингов директор на новия хотел и казино „Деко Палас“ в Атлантик Сити. Страхотно е. Идвали ли сте тук?

— Не, но имам приятел, за когото Атлантик Сити е като трети дом.

— Трети дом, виж ти.

— Не е така впечатляващо, защото използва моя дом като втори. Както и да е, да се върнем на Бауи.

— Честър Бауи е преподавал древна история в „Кийлър“. От това, което си спомням от проучванията ми, е бил голям ексцентрик. Непрекъснато си мърморел под носа и освен това носел пелерина.

— А какво е направил, за да заслужи място в книгата ви? — попита Мърсър.

— Ами, не е бил учен, а чудак. Затова е там. Бил е убеден, че съществата от гръцката митология наистина са съществували.

— Искате да кажете грифоните, Медуза и гигантските триглави кучета?

— Да.

— Е, това наистина го прави чудак.

— И не само това — каза Серена. — Бауи вярвал, че селяните в Древна Гърция са откривали кости от животни, изчезнали през последния ледников период. Смятал, че са си измислили тези истории за сътворението на най-различни фантастични чудовища, тъй като не са знаели как пасват костите в тези скелети.

Мърсър попи думите й и на пръв поглед не можа да открие недостатъци в теорията на Бауи. Хипотезата му беше прост и елегантен отговор на един въпрос, който никога не бе обмислял, но не му отговори защо Честър Бауи се е озовал при концентрираните уранови залежи в Централна Африка, където се предполагаше, че е изчезнал в средата на тридесетте години на миналия век.

— А дали е имал някакви други интереси? Например геология?

— Аз поне не зная. — Серена млъкна за момент. — Неприятно ми е да го кажа, но не си спомням много за него. Написах книгата няколко години преди да я публикувам, а за Бауи има само няколко параграфа. Вкъщи имам няколко кутии със стари проучвания. Може да има нещо в някоя от тях. Мога да ги прегледам и да ви изпратя каквото открия.

Мърсър обмисли предложението й. Съмняваше се, че е на прав път, макар датите да съответстваха донякъде на това, което знаеше. Това можеше да е друг Честър Бауи. Въпреки това нямаше друг път, по който да тръгне. А и го притискаше смътно чувство на неотложност.

— Дали не е възможно да дойда и да ги получа? — Усети, че тя се колебае. — Уверявам ви, че не съм някакъв лъжец. Може дори да дойда в хотела. — Знаеше, че ще трябва да вземе Хари. Старият хитрец щеше да се цупи със седмици, ако разбереше, че Мърсър е отишъл в казиното без него.

— Ами, предполагам. Мога да си отида в обедната почивка и да взема нещата. Сигурна съм, че знам коя е кутията. Вие в Ню Йорк ли сте?

— Не, във Вашингтон. — Мърсър си погледна часовника. — Какво ще кажете за пет часа във фоайето?

Тя се изсмя.

— Този хотел е огромен. Никога няма да се открием. Какво ще кажете за Американския бар? Той е точно до главния вход на казиното.

— Добре. Американският бар. В пет часа. Благодаря ви, Серена.

— Радвам се, че мога да помогна. Ще видя какво мога да направя, за да получите стая. — След това добави: — Така и не ви попитах. Каква е цялата тази история?

— Ще ви обясня, когато се видим. Достатъчно е да ви кажа, че Честър Бауи е открил нещо и със сигурност не са кости от минотавър.

Отново погледна колко е часът и реши, че още е рано Хари да е отишъл при Дребосъка, затова се обади в апартамента му. Когато не получи отговор, опита и в кръчмата, но дори собственикът Пол Гордън не беше там.

Отново се качи по стълбите до кухнята, за да си долее кафе. Хари се беше смъкнал на бара, надвесен над кръстословицата в „Уошингтън Поуст“ с коктейл „Блъди Мери“.

— Добро утро — измърмори той. Мърсър бавно поклати глава.

— Вестникът и пиенето ми са на твое разположение.

— Вече се възползвам, момчето ми, вече се възползвам.

— Искаш ли да се поразходим?

— Не. — Хари не вдигна поглед от кръстословицата. — Дребосъка ще събира момчета за покер довечера. Следобед ще подремна на твоя диван, за да съм свеж.

— Отивам в Атлантик Сити. Хари не загуби нито миг.

— Повлекан, донеси си каишката. Ще прекараш деня при чичо Дребосъка.

Кучето се надигна иззад облегалката на дивана и изгледа господаря си с кръвясали очи. Главата му бе наведена така, че ушите му висяха покрай дългата сива муцуна. Накрая излая сърцераздирателно.

— Съжалявам, кученце, ще заменя игрите с теб за някои други игри днес.

— Ще получим стая за тази нощ. Иди си вземи нещата. Ще те взема след час.

— Готов съм след петнайсет минути.