Джак Дю Брул
Хаос (4)

Арлингтън, Вирджиния

Напоследък му се струваше, че сградите на неговата улица са последните останки от някогашното очарователно предградие. Арлингтън се бе разраснал от времето, когато бе купил триетажната къща, изградена от тухли от пясъчник. Сега тук имаше предимно безлични високи блокове с апартаменти и офиси и само тук-там по някой магазин, който да подчертава безпорядъка.

На улицата на Мърсър имаше редица еднакви сгради — от червен камък, с облицовани входове, тесни прозорци и дървета, хвърлящи сянка по тротоара. Извън пиковите часове трафикът обикновено беше малък и не беше рядкост майките да пускат децата си да играят навън. Сякаш през последните шестдесет години времето бе пощадило само тази улица.

Обикновено усещаше как го лъхва спокойствие, когато влиза в дома си. Той беше собственик на цялата сграда и я бе преустроил така, че таванът на преддверието стигаше до третия етаж, а до долу се спускаше вита стълба. На втория етаж имаше библиотека, две свободни спални и стая с петместен махагонов бар, подходяща ламперия с месингови орнаменти и кожена гарнитура като в клуб. Идеята беше да напомня на джентълменски клуб от деветнадесети век и ако не се брояха плазменият телевизор и старомодният хладилник зад бара, ефектът бе поразителен. Грамадният апартамент заемаше целия трети етаж. Окъпана от светлината на два тавански прозореца, спалнята на Мърсър беше по-голяма от повечето апартаменти в Арлингтън, а мраморната баня бе единствената, за която знаеше, че има писоар до тоалетната.

Прекрачи входната врата и тръгна към кабинета си на приземния етаж. Не се почувства у дома си. Не чувстваше нищо освен парещ гняв, откакто видя Кали да се качва в правителствена кола. Нямаше да си позволи да прави безпочвени предположения, докато не разбереше със сигурност, но сега, когато оставаха броени минути, през ума му минаваха всякакви сценарии. И никой от тях не бе добър.

Грабна телефона от бюрото и набра номера на справки. Отговори му женски глас. Тъкмо щеше да попита за номера на Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта, когато чу преплитане на разговори. Заслуша се в гласа по-внимателно.

— Господи, Хари, толкова си голям. Не мисля, че двете с Шантал можем да те поемем, но искаме да опитаме. Но трябва да обещаеш да си внимателен.

— Какво е това, по дяволите! — ахна Мърсър.

— И двете сме още девствени, Хари. Ще си ни първият.

— Кой се обажда? — попита Мърсър и преди жената да успее да отговори, чу хъркане в слушалката. — Кучи син! — измърмори и прекъсна връзката.

Остави пътната си чанта на бюрото и се качи на втория етаж. Точно както си мислеше, Хари Уайт се беше изтегнал на един от диваните и хъркаше; безжичният телефон се повдигаше на гърдите му. По масичката за кафе имаше толкова много отпечатъци от чаши, че приличаше на наядена от молци. Кристалният пепелник беше препълнен. Хари носеше овехтяла военна униформа, бяла риза, прана поне хиляда пъти, но явно платът бе издръжлив, тъмни чорапи и гуменки. Вездесъщият му син анорак беше захвърлен на един от столовете на бара, а от джоба му се показваше кучешка каишка.

На отсрещния диван в същата поза се беше отпуснало кучето му. Дебелият басет лежеше по гръб и коремът му се тресеше от мазнини. Едното му ухо висеше почти до пода, а другото бе разперено на дивана като мръсна салфетка. Кучето отвори кръвясали очи, погледна Мърсър и се опита да размаха опашка. Усилието обаче беше толкова голямо, че то отново заспа, хъркаше почти толкова силно, колкото и стопанинът му.

— Ами ти, Повлекан? Къде гледаш? — каза Мърсър на песа, грабна безжичния телефон от гърдите на Хари и потупа стария развратник по рамото. Хари изсумтя стреснато и отвори очи.

— Секс по телефона, а, Хари? На твоята възраст се възбуждаш само на високосна година, а се хабиш със секс по телефона.

Старецът облиза устни и очевидно остана отвратен от това, което откри.

— Здрасти, Мърсър. — Гласът му отекна с грохота на влакова композиция. — Не се хабя. Просто исках да видя за какво става дума.

— Ще ти кажа аз за какво става дума. Откога си на телефона?

Хари си погледна часовника и набръчканото му лице се изопна.

— По дяволите, четири и половина е! Хей, трябва да тръгвам. Казах на Дребосъка, че ще се върна.

— Откога, Хари?

— Не съм сигурен. Мисля, че заспах към три и половина.

— Два долара на минута?

Хари погледна настрани не защото се засрами от постъпката си, а че са го хванали.

— Мисля, че казаха четири, ама не съм сигурен. Някои приятелства разцъфтяват в продължение на много години, други са просто удобни заради работа или съседство. Трети не се поддават на обяснение. Осемдесет и първият рожден ден на Хари наближаваше, той беше два пъти по-възрастен от Мърсър и въпреки това бяха приятели от мига, в който се запознаха в кръчмата на Дребосъка. Някои хора, които ги познаваха, предполагаха, че Мърсър вижда бащинска фигура в дълголетника, особено след като бе загубил родителите си като млад. Други мислеха, че Мърсър помага на стария Хари благотворително. Нито едно от тези обяснения не се доближаваше до истината. Мърсър няколко пъти бе анализирал взаимоотношенията им и най-добрият извод, до който беше стигнал, бе, че са сродни души, дори един и същ човек, но ги разделят няколко десетилетия.

Хари Уайт се беше сражавал за родината си през Втората световна война, но не си бе направил труда да потърси облаги за ветерани, тъй като бе участвал от чувство за морален дълг и не искаше отплата за службата си. Бе дал всичко от себе си и в замяна не желаеше нищо друго освен лоялност. От собствен опит знаеше, че независимо колко размита е границата между доброто и злото, има праг, който не бива да се прекрачва. Вярваше, че думите и делата са еднакво важни и че трябва да помогне, когато го помолят. Всъщност олицетворяваше всичко, което представляваше Великата генерация.

Мърсър несъзнателно се беше придържал към стандартите от онова време и бе живял по подобен начин. Така че всъщност двамата бяха от едно поколение — мъже, които в младостта си бяха познали загубата, бяха оцелели в битка, все още оплакваха приятели и вярваха в правотата на постъпките си. Изведнъж Хари се възмути.

— Ти нали нямаше да се връщаш до края на месеца! Мърсър мина зад бара и си направи водка с джин и лимонов сок. На Хари сипа „Джак Даниълс“ и малко джинджифилов сок, колкото да запени уискито.

— Хубаво е да знам, че се интересуваш, старче. В Централноафриканската република бушува гражданска война. Ти изобщо ли не следиш вестниците?

— Крада ти вестника всеки ден, откакто си заминал. — Хари се настани на обичайното си място зад бара и одобрително отпи, преди да си запали цигара — вечния „Честърфийлд“. Сините му очи се присвиха от дима. — Не обръщам внимание на друго освен на заглавията и кръстословицата. — В дрезгавия му от пиене и цигари глас се прокрадна загриженост. — Наред ли е всичко? Нали не ти се е случило нищо лошо?

Преди да започне да разказва, Мърсър грабна телефона от дивана. Повлекан изсумтя в просъница. Хари го беше намерил зад кръчмата на Дребосъка да си търси храна. С Мърсър бяха стигнали до заключението, че очевидно не мечтае за зайци. Може би по-скоро някой охлюв щеше да бъде по силите му. Мърсър набра „Справки“ и взе номера на Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта.

След като премина през дълга автоматична система от телефонни секретари, се добра до оператор и поиска да говори с личен състав.

— Човешки ресурси, аз съм Джон. С какво мога да ви бъда полезен?

— Здравейте, Джон. Казвам се Хари Уайт. Току-що се върнах от Африка и мисля, че от авиокомпанията са Ми дали куфар, който е на ваш служител.

— Име? — Мърсър си помисли, че Джон сигурно взе-ма уроци по общуване от автоматичната централа.

— Стоу, Кали Стоу — каза Мърсър.

— Нямаме такава… о, момент. — Последва паузата, от която Мърсър се страхуваше. — Хм, да. Ще ви прехвърля на господин Лоулър.

— Не е необходимо…

Джон вече прехвърляше разговора. След секунда се обади предпазлив глас.

— Бил Лоулър слуша. Доколкото разбирам, търсите Кали Стоу.

— Не, господин Лоулър. Просто искам да се уверя, че ако изпратя неин багаж, който авиокомпанията по погрешка е докарала в дома ми, тя ще го получи. Тя спомена, че работи в Центъра за контрол върху заболяванията. Запознахме се днес, в самолета.

— А, да, тя е наш служител. Казвате, че днес е летяла? Мога ли да ви попитам откъде?

— Значи работи при вас. Страхотно. Ще пратя багажа й още утре сутринта. Благодаря. — И прекъсна връзката, преди Лоулър да успее да зададе друг въпрос.

— Какво значи пък това, по дяволите? — Хари повдигна Рунтавите си вежди. — Всъщност ако й намеря чантата, мога ли да й преровя бельото?

— Няма чанта — отвърна Мърсър, в гласа му прозвуча безсилие и умора. — Запознах се с Кали Стоу в Африка. Каза ми, че работи в Центъра за контрол върху заболяванията, но когато се разделихме на летището, видях, че се качва в правителствена кола.

— И?

— И човекът, с когото току-що говорих в ЦКЗ, изглеждаше доста заинтригуван защо питам за нея. Мисля, че ги използва като прикритие за нещо друго. Име-то й се появява в компютрите им, но се сигнализира, когато някой се опитва да получи информация за нея.

Хари загаси цигарата, допи питието си и докато Мърсър ровеше в едно чекмедже зад бара, попита:

— Някаква представа кой й плаща заплатата?

— Подозирам доста хора, но всъщност не знам. — Мърсър намери едно синьо кабарче и го заби върху Централноафриканската република на картата на света, която беше окачена зад бара, с което увеличи гората от кабарчета върху нея. Имаше поне осемдесет пъстроцветни кабарчета, обозначаващи местата, до които бе пътувал по работа или на почивка. Имаше и десетина прозрачни, указващи местата, на които бе изпълнявал тайни мисии. Очите му се спряха върху прозрачното кабарче на остров Ла Палма, един от Канарските острови. Това беше всичко, което му бе останало от Тиса.

Хари усети напрежението му и видя сянката в буреносно сивите му очи, когато се извърна от картата.

— Привлякла те е.

— Да, привлекателна е — призна Мърсър.

— Спри да увърташ. Не те питах това.

Въпреки че Мърсър искаше да избегне тази тема, знаеше, че приятелят му няма да го остави на мира.

— Да, привлече ме.

— Тя е първата след Тиса и сега се чувстваш виновен.

— Да.

— Половин година е и цяла вечност, и един миг. Не мога да ти кажа как трябва да се чувстваш, но ще ти кажа, че не е лошо да те привлича друга жена. Разбираш, че след като Тиса умря, ти се придържаше към стандарти, чужди на повечето женени мъже. Мъжете намират жените за привлекателни всеки божи ден и може да се обзаложиш, че никой от тях не изпитва и най-малка вина. Но ти, ти го приемаш като най-долно предателство. Това не е скърбене, Мърсър, а самонаказание.

— Ами ако не мога да не го правя?

— Винаги си намирал начин преди.

— Какво искаш да кажеш? Хари си запали нова цигара.

— Самобичуваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка. Обвиняваш себе си независимо дали вината е твоя. Повечето хора не поемат отговорност, когато оплескат нещо, но ти го правиш дори когато не е така. Това не е недостатък на характера, а може и да е, но не е чак толкова лош, освен че всеки път ти струва все повече отново да намериш себе си и да се справиш със случилото се. Мина половин година, откакто изгуби Тиса, а още не можеш да загърбиш смъртта й.

Мърсър избухна.

— Няма да я загърбя!

— Не нея, глупако. Смъртта й. Още не си я загърбил. Има разлика и може би точно там си затънал.

— Какво искаш да кажеш?

— Обзалагам се, че всеки ден отново преживяваш смъртта й, но не и живота й. — Мърсър не го отрече, така че Хари продължи: — Превърнал си я в символ на някакъв неуспех, в спомен, в който можеш да разтовариш цялата вина, която носиш в себе си. Не се радваш на краткото време, през което сте били заедно, а това не е много честно. Имам предвид към нея.

Мърсър беше потресен. Внезапно осъзна, че всичко това е вярно. Споменът за Тиса се беше превърнал в рана, която той отново и отново отваряше, за да се наслади на вината, която беше сигурен, че има. Това не беше скърбене, а самобичуване, и всъщност беше малко извратено. Той беше свързал смъртта й със себе си и така бе свел живота й до нещо, за което да може да се обвинява.

— Как да си върна живота според теб?

Хари се облегна назад и издуха дима през носа си.

— Откъде да знам, по дяволите? Животът си е твой.

Покани тази Кали на среща. А може и да прекараш седмица в някой курорт и да наблюдаваш влюбени двойки.

Мърсър не беше ходил на плаж от години и не можеше да си представи да седне и да гледа похотливо стегнати в бикини тела. Не го интересуваше особено и перспективата за среща с Кали, поне докато не разбереше коя е и за кого всъщност работи. Тази мисъл му напомни, че трябва да се свърже с адмирал Ласко. Набра номера на мобилния телефон на Айра, без да обръща внимание на червената лампичка, показваща, че батерията е изтощена.

— Върнал си се рано, значи новините не са добри — каза Ласко вместо поздрав: виждаше кой се обажда на екранчето за идентификация на повикващия. Айра Ласко беше бивш подводничар, по-късно минал във военноморското разузнаване. Джон Клайншмит, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност, го беше взел на работа в Белия дом малко след като се пенсионира от флота. Ласко имаше способността да мисли както на стратегическо, така и тактическо ниво и интуитивно да прави връзка между двете. Беше нисък и със слабо телосложение, но компенсираше това с внушителен глас, безгранична енергия и заядливост, съответстващи на обръснатата му глава.

— Не и не — отвърна Мърсър. — Не, не открих колтан. Утре ще се обадя на Бърк в ООН и ще му изпратя по факса официален доклад до края на седмицата. И второ не, защото открих още нещо, което не е добра новина.

— Искаш ли да се видим?

— Мисля, че трябва. Трябва да анализираме някои неща.

— Не мога да изляза от офиса преди осем. Ще се видим в тайландския ресторант до търговския център в Пентагона.

— Осем и половина в „Лунг Чат“. Добре. — След помиите, с които Мърсър се хранеше през последните седмици, идеята за тайландска кухня накара червата му да закъркорят. Нямаше да е зле обаче да хапне и един сандвич преди срещата.

— Аз тръгвам — каза Хари. — Ставай, Повлекан. Кучето дори не отвори очи.

— Повлекан, ставай. Време е за разходка.

Песът се претърколи и обърна гръб на Хари, от гърдите му се надигна ядосано ръмжене.

Хари отиде до него — щадеше протезата на десния си крак, която винаги му създаваше проблеми, след като беше спал на нея — и го разтърси. Тлъстините под отпуснатата кожа на кучето се надигнаха на вълни. Повлекан най-накрая се изправи, късите му лапи едва позволяваха коремът да не се отърква в кожения диван. Успя да махне веднъж с опашка, преди тя да увисне като спукан балон.

Хари му щракна каишката и сякаш за да оправдае името му, се наложи да го влачи от дивана към библиотеката и стълбата. Мърсър се усмихна.

— Ако приключиш с Айра преди полунощ, ще съм при Дребосъка — обади се Хари от долния етаж.

— Едва ли.

— Е, значи ще се видим утре.

 

Айра вече се беше настанил в модното тайландско бистро. Три жени с коктейли „Космополитан“ огледаха Мърсър, докато влизаше с почти чисто новия спортен сак в ръка. Той не ги видя, но веднага забеляза Айра на една маса в дъното. Шефът си бе поръчал питие, беше свалил сакото и разхлабил вратовръзката, но не можеше да прикрие тридесетте години, прекарани в армията. Седеше с изправен гръб, с преплетени пръсти, очите му не спираха да оглеждат заведението.

— Изглеждаш уморен — каза заместник-съветникът по въпросите на националната сигурност вместо поздрав. Не си направиха труда да се ръкуват.

— Забелязваш очевидното. Ще ми се да забравя последните няколко седмици и особено последните пет дни.

— Мислех, че ще е фасулска работа. Отиваш, откриваш съответните минерали и Централноафриканската република забогатява, ООН получава добър имидж, а ние — частица от славата.

— Проблемът е, че там няма минерали. Всъщност го подозирах. А и каквито и богатства да бъдат открити в Централноафриканската република, всичко ще отиде в джобовете на военните диктатори.

— Четох информация за един такъв. От Судан.

— Хариби Дайс. Очарователен тип. Само мускули. Обича мачетета. Мъртъв е.

— Ти ли? — Айра не изглеждаше изненадан.

— Де да бях. — Сервитьорът дойде да вземе поръчката им. Мърсър се отказа. Сандвичът, който бе хапнал, му тежеше като камък. Айра обаче поръча достатъчно храна и за двамата. Когато младият азиатец се махна, Мърсър продължи: — Всъщност Дайс задържа мен и една жена, Кали Стоу, за заложници и изведнъж се появиха някакви… — Мърсър се поколеба как да нарече спасителите им, — някакви войници и застреляха всичките му хора.

— Местни? Умиротворители?

— Не. Не знам кои бяха. Просто се появиха изневиделица, свършиха си работата и ме предупредиха да не се връщам там.

— Коя е Кали Стоу? — Айра рядко правеше коментар, преди да е чул всичко.

— Това е едно от нещата, които искам да разбереш. Твърди, че работела за Центъра за контрол върху заболяванията, но когато се обадих, останах с убеждението, з го използва като прикритие. Освен това, когато се разделихме на летището, я видях да се качва в правителствена кола. Ако се води на работа при Чичо Сам, искам да разбера защо беше там, където бях и аз.

— Ще се обадя тук-там. Нещо друго? Мърсър извади манерката на Честър Бауи от сака и сложи на масата. После измъкна от джоба си и сплескания куршум. Металът проблесна на приглуше-ната светлина. — Искам тези неща да ги погледне експерт. Особено куршума. — Мърсър разказа историята, която бе чул от старицата, и изложи всичко, случило се от момента, когато Кали се бе приближила до него в Киву. Айра си отбеляза няколко неща на една салфетка.

— Бял наемник. Превръзка на окото. Паули или Поли. Източноевропеец. Разбрах. — Адмиралът остави хи-микалката и бутна почти празните чинии настрани. — и какво мислиш?

— Първо си помислих, че това е селището, където САЩ са добили урана за проекта „Манхатън“, но не мога да повярвам, че бихме убили свидетелите.

— Съгласен съм. Но до какъв извод стигаме?

— Трябва да са германците — бързо отвърна Мърсър. Те са имали доста сложна ядрена програма през войата. Някак са разбрали за жила силно концентрирана уранова руда и са изпратили експедиция да я завземе.

— А Честър Бауи?

— Това е само предположение, но може би той е човекът, когото германците са използвали, за да открие урана. От това, което ми каза жената, само няколко седмици или месеца, след като си е тръгнал, са дошли други бели. Ако е докладвал на нацистките главнокомандващи, точно толкова време трябва, за да се събере екип и да се изпрати на място.

— Значи е предател, който е помагал на нацистите през Втората световна война?

— Възможно е. А може и да е бил принуден или да не е знаел кой стои зад експедицията му. Точно това искам да разбера.

— Как?

— Написах името в търсачка и излязоха повече от сто хиляди резултата. Държавен университет „Бауи“. Град Бауи, Мериланд. Дейвид Бауи. Ловджийските ножове „Бауи“. Обаче съм намислил как да го проследя.

— Добре, ще го оставя на теб. Ами мястото? Старата мина още ли е опасна? Имам предвид, може ли някой да отиде и сам да добива концентриран уран?

— Съмнявам се. От това, което видях, мината изглежда изчерпана. Който и да я е експлоатирал, е взел всичко. А от три дни селището вече го няма. В доклада ми до Адам Бърк ще препоръчам да се изпрати екип от Международната агенция за атомна енергия, след като нещата се уталожат, просто за да се уверим.

— След като Дайс е мъртъв, нещата не са ли спокойни?

— Ще трябва да минат няколко седмици, дори месеци. Дайс вече не е пречка, но десетки дребни диктатори ще се борят, за да превземат остатъка от армията.

Челото на Айра се набразди чак до обръснатия му череп.

— Как изобщо я е намерил този Бауи?

Мърсър се облегна назад, на устните му заигра усмивка. Знаеше, че Айра ще стигне до истинската загадка в цялата тази работа.

— Това е въпросът, който ме преследва, откакто с Кали си тръгнахме от Централноафриканската република. Селището едва се вижда на картата. От геологична гледна точка районът не изглежда подходящ за уран, но въпреки това преди шестдесет години този човек отива джунглата и започва да изкопава огромни количества. Сякаш мястото е означено с X и има табела „Копай тук“.

— И как го е разбрал?

— Или е бил най-великият геолог, за когото никога не съм чувал, или най-големият късметлия на света.

Айра направи знак на келнера, че иска сметката, и се изправи.

— Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

— Колко от тази история да скрия в доклада си за Обединените нации?

Айра изобщо не се замисли.

— Колкото можеш повече. Направих услуга на президента, като им казах за теб. Това не означава, че искам да споделяш секретна информация с тях. Всъщност не препоръчвай изпращане на група от Международната агенция за атомна енергия.

Мърсър беше склонен да се съгласи, тъй като бе станал свидетел на редица провали на ООН и в Африка, и на други места.

— Ще се обадя на Кони Ван Бюрън в департамента по енергетика. — Констанс Ван Бюрън бе секретар на департамента и дългогодишна приятелка на Мърсър. — Ще видя дали може да изпрати някой от нейните инспектори.

— Бих изчакал дори и за това — каза Айра предпазливо. — Хайде да разследваме самостоятелно, преди да й се обадиш. И без това каза, че мястото е твърде опасно.

Айра Ласко бе схванал, че в пъзела има части, които не пасват. Спря за момент и погледна Мърсър, който вадеше кредитната си карта от портфейла.

— Какво мислиш за групата, която е ликвидирала Дайс и хората му?

— Не ме питай как и защо, но мисля, че знаеха за мината и бяха там, за да се уверят, че Дайс не я е открил.

— Ако мината е изчерпана, както казваш, какъв е смисълът?

Мърсър нямаше отговор на това. Но щеше да разбере.