Джак Дю Брул
Хаос (17)

Мина „Самарская“, Южна Русия

Слънцето вече разпръсваше завилата долината като снежно одеяло утринна мъгла. Над върховете на близките борове прелетяха няколко птици. Безоблачното небе изглеждаше безкрайно.

Людмила и руският учен, чието име Мърсър не знаеше, бяха намерили защитни облекла и уреди за засичане на радиация в падналия хеликоптер и с една ръчна дрезина, стояла години в депото на мината, тръгнаха да проверят дали някой варел не се е пробил при дерайлирането на влака.

Саша Фьодоров си почиваше, а пилотът Юрий сортираше оскъдните им запаси.

Мемориалната стела беше унищожена. Мърсър се беше умислил. Значи беше изпратил Букър и екипа му за зелен хайвер на едно от най-опасните места на света. Сайкс знаеше как да се грижи за себе си и Мърсър не се тревожеше много за него, но все пак мисълта за акцията го измъчваше. Още повече го безпокоеше задънената Улица, в която се бяха озовали.

Беше убеден, че на стелата е написано местонахождението на гробницата на Александър Велики, особено след като единият от военачалниците му бе издигнал паметника дълго след смъртта му. Археолозите го търсеха от векове, но без да има никаква следа, Мърсър не можеше да направи нищо.

Най-лошото беше, че Ахмед не бе излъгал, когато каза, че не знае къде е гробницата. Системата на защита на еничарите просто премахваше изкушението. Идеята беше гениална. Никой да не знае нищо.

— Какво се е случило с жената, в която се влюбил наставникът ви? — попита Кали.

— Опасявам се, че случаят прилича на Монтеки и Капулети — отговори Ибрахим и запали цигара. — Баща й не й позволил да се омъжи за турчин и я накарал да се върне у дома веднага щом научил за връзката им. Бил образован и начетен, но явно не чак толкова. Пък и момичето вече било обещано на друг, при това от благороднически произход.

— Колко тъжно.

— Времената са били различни, но съм сигурен, че ако се беше случило днес, резултатите вероятно щяха да са същите. Да се ожениш извън племето си е съвременна идея, която е пуснала корени само на Запад.

— Извън племето си?

— Да, поради липса на по-подходяща дума. Искам да кажа, че не е необичайно американка да се омъжи за французин или германец или бял мъж да се ожени за чернокожа. В Близкия изток обаче никога няма да видите шиит да се ожени за сунитка или туркиня да се омъжи за кюрд. Просто не се прави. А след 1980 година всеки шанс различните секти и етнически групи да се слеят намаля още повече.

— Защо точно след 1980 година?

— Защото тогава Ирак нападна Иран — отвърна професорът. — Конфликтът е непознат за повечето от вас, но в Близкия изток беше повратен момент. Иранците бяха абсолютно неподготвени за нападението и едва не претърпяха поражение още в началото. За да вдъхнови народа си, аятолах Хомейни се разрови в историята и възкреси разказа за битката при през 860 година, когато Хюсеин ибн Али, внук на пророка Мохамед, бил победен от халифа Язид от Омеядската династия. Датата все още е свещен ден за шиитските мюсюлмани. Хомейни цинично превърна сектантското посегателство към земята и петролните запаси в свещена война.

— Как? — попита Мърсър, привлечен от разговора въпреки мрачното си настроение.

— Хюсеин и армията му били избити до последния човек. Те станали първите мъченици на исляма. Хомейни каза на народа си, че сунитът Саддам Хюсеин е съвременното превъплъщение на Язид и че за да го победят, всеки иранец трябва да се пожертва, както е направил Хюсеин. Нещо повече, издаде указ, че на всеки, който се пожертва, му е гарантирано място в рая. Така с един ход той анулира написаното в Корана, че самоубийството е грях, и създаде първите атентатори самоубийци в Близкия изток. Докато се биеше срещу иракчаните, Хомейни изпрати обучени военни в Ливан по време на тяхната гражданска война и окупация от Израел, за да разпространят мълвата, че самоубийствените атентати не са грях, а славна саможертва пред Аллах. Не забравяйте, че това е изрично забранено от Корана. Той обаче успя да убеди отчаяния народ, че неговите думи отменят силата на Божиите слова към Мохамед. Разбира се, слухът за декрета му стигна до Западния бряг и ивицата Газа, където мюсюлманите отново се сражаваха срещу превъзхождаща ги сила. Ето как младите хора бяха убедени от един луд човек, че отнемането на собствения живот чрез взривяване на автобус или ресторант служи на Божия промисъл.

— И после единадесети септември — отбеляза Кали.

— И Мадрид, Лондон, Индонезия, Пакистан и Ирак.

Списъкът продължава. — Ахмед хвърли фаса си и го стъпка. — Шиитите и сунитите винаги са имали трудни взаимоотношения, но не всякога е било като днес. Сега е приемливо сунит с петнадесет килограма пластичен експлозив да влезе в шиитска джамия и да се взриви. Хомейни отприщи жестокостта на кървавата война, разделила исляма, само за да победи съседа си.

— Може ли да бъде спряна?

— Не и докато не се появи силно духовенство, което да анулира декларацията на Хомейни и отново да обяви самоубийството за грях. Никога няма да престана да подчертавам важното значение на действията му и какви поражения е нанесло на вярата ни. За жалост нахлуването на вашата страна в Ирак не помогна за решаването на въпроса. — Той вдигна ръка, когато видя, че в очите на Кали блесна гняв. — Не казвам, че Саддам Хюсеин не е тиранин или че трябваше да остане на власт. По време на нападението Франция и Русия искаха да сложат край на ембаргото и съм сигурен, че иракчаните щяха да получат атомните оръжия, които отчаяно желаят. Не, нахлуването беше необходима стъпка в по-големия мащаб на световните събития, но това не означава, че не разбуни гнездо на оси.

Мърсър изведнъж си спомни първите думи на Ахмед, когато бе дошъл при тях.

— Вие казахте, че по-вероятните мишени на Фейнс и плутония са Истанбул, Анкара или Баку. Защо?

— Слушали сте внимателно. Браво — каза професорът, сякаш сега хвалеше непослушния студент, когото по-рано е смъмрил. — Мислех, че сте под влияние на погрешната представа, че Ал Кайда финансира Поли Фейнс, че искат да замърсят някой американски град с плутония, за да накарат света да се страхува още повече. Случаят не е такъв. Няма тероризъм заради самия тероризъм. Всеки акт има определена цел.

— Като например да се изгонят САЩ от Ирак или Израел от Западния бряг — прекъсна го Кали.

— Не съвсем — отвърна Ахмед. — Това са официално обявените цели, но организаторите на самоубийствените атентати в крайна сметка искат власт. Горкият нещастник, който се взривява до полицейски контролно-пропускателен пункт, мисли, че се бори за освобождаването на народа си. Хората, дали му експлозивите, просто го използват като инструмент, за да осъществят политическите си амбиции. Желанието им е да контролират семейството на човека. Това е вярно за всичките случаи. Организаторите на атентатите в Лондон и Мадрид искат да изгонят Съединените щати и интересите на Запада от Ирак, въпреки че извършителите дори не бяха иракчани. Онези, които дърпат конците, искаха точно това. Желанието на взривилите се самоубийци е да отидат в рая. За съжаление вашите медии се фокусират върху редниците и обръщат малко внимание на генералите.

Мърсър видя грешка в логиката на Ахмед.

— Ако това е вярно, тогава кого иска да контролира Осама бен Ладен, след като той планира терористичните актове на единадесети септември?

— Да, планира ги — съгласи се професорът. — Но плати ли ги?

— Той има милиони. Разбира се, че ги е платил.

— Но как е забогатял?

— Мисля, че баща му е заможен предприемач или нещо подобно в Саудитска Арабия.

Ибрахим Ахмед не отговори. Чакаше, защото знаеше, че Мърсър ще направи връзката.

— Искате да кажете, че саудитите са платили за атаките? Няма доказателства, че са замесени, освен че повечето атентатори бяха саудитски граждани.

— Това не е ли достатъчно? — иронично попита Ибрахим.

— Според вашия начин на мислене американското правителство е организирало атентата в Оклахома Сити, защото Тимъти Маквей^[1] е американец. Не го вярвам.

— Е, може би преувеличих нещата — отстъпи Ахмед. — В саудитското правителство обаче има фракции, които изгарят от желание да видят Съединените щати с нарушено равновесие. И сега са избрали нов човек, който да им помогне да осъществят плановете си. По-рано беше Осама бен Ладен, а сега плащат на Поли Фейнс да им върши мръсната работа. Човекът, който е пряко замесен, е представителят на Саудитска Арабия в ОПЕК и работи в Обединените нации в Ню Йорк. Мохамед бен Ал-Салиби.

Мърсър и Кали се спогледаха. Мърсър съвсем не очакваше това. Освен че изнасяше фанатици от екстремистката групировка „Уахаби“ във всички краища на земното кълбо, Саудитска Арабия никога не беше заплашвала съседите си. А Ибрахим Ахмед твърдеше, че саудитите са отговорни за най-голямата терористична атака в историята и сега искат да използват мръсна бомба срещу съседни страни.

— И за да разберете нашата вина като еничари в събитията напоследък — добави Ибрахим, — бабата на Салиби е откраднала сърцето на моя наставник. Предполагам, че тя е казала на Салиби за аламбика и страховитите му възможности.

Мърсър не се интересуваше от това. Все още се мъчеше да проумее защо някой в Саудитска Арабия би извършил подобно нещо.

— Не разбирам. Защо?

— Разсъждавайте като Хомейни — отвърна професорът. Искаше Мърсър сам да стигне до правилния извод. — Това е война, доктор Мърсър, а всяка война се води за власт. Бъдете по-циничен, отколкото сте обикновено.

— Петрол — каза Кали. — Каспийският нефт.

— Съжалявам, Мърсър, но госпожица Стоу позна преди вас.

Кали се обърна към Мърсър.

— Когато бяхме у вас, говорихме, че единственият начин да се победи фундаментализмът е петролът да излезе от употреба. Единственият начин за саудитското правителство да крепи къщичката си от карти, е да продължават да са главният ни източник на петрол. Ако започнем да получаваме необработен нефт от Каспийско море, те ще останат на заден план.

— Два главни петролопровода вече работят, единият към руското черноморско пристанище Новоросийск, а другият ще пренася един милион барела годишно към турския град Сейхан на Средиземно море — каза Ахмед.

— И заповедите на Поли са да извади от строя каспийската петролна инфраструктура, така ли? — попита Мърсър и сам отговори на въпроса си. — Няма да стане дори ако вземе още повече плутоний. Само атомни бомби или повсеместна атака могат да разрушат всичките рафинерии, пристанища за танкери, тръбопроводи и терминали около Каспийско море. Не съм специалист по петрола, но съм виждал снимки на Баку. Инфраструктурата само на този град е огромна.

— Не сте достатъчно циничен. Не е необходимо да се разрушават нещата, които споменахте. Трябва само да изпратят атентатори самоубийци на няколко ключови места и духовни водачи и имами да подстрекават вярващите. Накратко казано, ще има десетки, дори стотици „мъченици“, готови да се самоубият, наивници, които вярват, че се бият в свещена война срещу християнството, когато всъщност защитават саудитските петролни интереси. До няколко месеца нефтът от Каспийско море ще намалее до слаба струя и Саудитска Арабия и останалите страни от ОПЕК ще са в безопасност.

— Имат ли такива духовни водачи по места?

— Чувал съм ги в джамиите в Баку, Истанбул, Анкара и Грозни, където чеченците вече използват атентатори самоубийци за собствените си цели.

— Какво му става на този свят, по дяволите? — риторично попита Мърсър. Беше му неприятно, но виждаше логиката в конспирацията.

— Въпросът, който често си задавам и на който е по-трудно да се отговори, е „защо“ — тъжно отвърна Ибрахим.

Мърсър нямаше да си позволи да се хване в капана. Цял живот беше търсил доброто в хаоса. Образът, запечатал се най-трайно в паметта му от скорошното му пребиваване в Африка, не бе на мизерията, нещастието и кръвопролитията, а на бежанеца, който му бе подарил доматите, защото е спасил семейството му. Никога нямаше да забрави този човек.

Беше прекалено лесно да се поддаде на омразата и злото. Беше съкрушен от смъртта на Тиса, сломен от загубата, но сега осъзна, че позволява на болката да го превърне в нещо различно, в нещо, каквото не е бил никога. Да, едно беше да скърби до края на живота си, но съвсем друго — да позволи смъртта й да отрови душата му.

Хари Уайт се опитваше да му го каже. Че не трябва само да скърбиш за загубата на един човек, а да направиш равносметка на живота си и да решиш как да живееш със спомените. Че изборът си е твой.

— Трябва да ги спрем. — В гласа на Мърсър прозвуча твърдост, подсилена от ново чувство за увереност.

Кали, изглежда, усети това и се втренчи в него.

— Моят дълг като еничар е да пазя Аламбика на Скендербег — заяви Ахмед. — Нямаме други задължения. Ако Фейнс се опита да го намери, ще пристъпим към действие. Плутоният и онова, което той ще направи с него, не са наша грижа.

— Ами отговорността ви като човешко същество, за Бога? — попита Кали.

— Не го правя заради Господ, госпожице Стоу. Посветих живота си да пазя хората на тази планета от оръжия за масово унищожение, също като другите преди мен. Мисля, че това е достатъчно.

— Глупости! — извика Мърсър.

Ибрахим Ахмед повдигна вежди и се подсмихна.

— Съобщавате ни по малко информация само за да изострите апетита ни и да ни накарате да действаме. Искахте да се замесим, защото се нуждаехте от помощта ни. Нямаше да се наложи да ни спасявате в Ню Йорк, но ни заведохте там, като ни подхвърлихте манерката в Африка.

Ченето на професора увисна, черните му очи се ококориха.

— Как разбрахте?

— По две причини. — Мърсър започна да брои на пръсти. — Първо, жената, която ми даде манерката, беше нервна. Дори я изпусна, все едно не знаеше как да я държи. А нали би трябвало от дете да е носила вода с нея? Държеше се обаче така, сякаш я вижда за първи нът. Второ, няма начин брезентовата калъфка да е оцеляла седемдесет години в джунглата. Дали сте я на жената няколко дни преди да ние да отидем в селото. Знаели сте, че ще дойдем.

Кали бе изумена.

— Чакай малко. Как е разбрал, че ще идем в селото?

— Спомняш ли си, когато ти казах, че съм изпратен от Обединените нации да търся минерални залежи, които знам, че не са там? Всичко е било нагласено от самото начало. Адам Бърк, представителят на ООН, който ме помоли да отида там, е искал да намеря плутониевата мина. Предполагам, че го познавате, нали? — обърна се той към професора.

— Да. Бъркате обаче името му. Той се казва Адхам Берк. Преди петнадесет години беше мой студент.

Мърсър не беше виждал този човек, а само бе разговарял с него по телефона. И не бе доловил акцент.

— Да, аз нагласих нещата. — Гласът на Ахмед изведнъж прозвуча уморено, но и облекчено, защото най-после разкриваше истината. — Вие имате уникален талант и връзки, каквито корпусът на еничарите няма. Трябва да призная, че и вие, също като доктор Мърсър, госпожице Стоу, сте жертва на машинациите ми.

— Какво?! — извика тя.

— Кой, мислите, разпространи информацията за повишения брой на раковите заболявания в селото? Нямахте време да разговаряте много с него, но вероятно ще познаете гласа на моя ученик Деврин, когато се върне. Той ви се обади и се представи за човек от Центъра за контрол върху заболяванията.

— Какво щеше да стане, ако с Кали не се бяхме срещнали? — попита Мърсър.

— Беше неизбежно — надменно каза Ибрахим.

— Не беше — възрази Кали. — Щях да продължа сама, ако някакъв глупак не беше използвал джипа ми за мишена, за да се упражнява да стреля.

Ахмед я погледна търпеливо и многострадално.

— Вие ли бяхте? Той кимна.

— Ами ако бях отказал да й помогна? — попита Мърсър.

— Драги ми докторе, уверявам ви, че не бяхте избран произволно. Нито вие, госпожице Стоу. Поколебахте ли се дали да й помогнете? Не, разбира се. Нямаше да й откажете. Вашата надеждност е едно от най-ценните ви качества.

— Господи — измърмори Мърсър и прокара пръсти през гъстата си коса. През цялото време беше играл ролята на наивник и сляпо бе вървял по следата от трохи, оставена от Ахмед. Професорът го наричаше „надеждност“, но Мърсър го смяташе за предсказуемост. — Какво се случи в селото, по дяволите? — обвинително попита той. — Оставихте Дайс и Фейнс да избият нещастните хора.

По лицето на Ибрахим премина сянка на вина и угризения.

— След всичкото внимателно планиране ще повярвате ли в нещо толкова глупаво като спукана гума? Забавихме се по пътя от Киву, докато ви следяхме, и пристигнахме, когато всичко беше свършило.

— А клетата Серена Балард? — попита Кали. — И тя ли спука гума в Ню Джързи?

— Госпожица Балард прекара един наистина ужасен за нея ден в един хотел във Филаделфия, така че Поли не можа да изтръгне информация от нея. Сцената в дома й беше нагласена. Използвахме кръв, взета от моите хора. В момента тя си е вкъщи. Убеден съм, че е объркана, но трябваше да намеря начин да ви предупредя, че Поли Фейнс знае, че сте отишли в Атлантик Сити. Нямах представа, че е стигнал до хотела ви толкова бързо.

Мърсър и Кали се спогледаха облекчено. И двамата харесваха Серена и бяха приели тежко смъртта й, още повече, че преди да умре, е била изтезавана от Фейнс.

По пътя за мината се зададе уазка, по-нов модел от онези, които Поли Фейнс бе докарал, за да обере стария склад. Зад волана седеше младият Деврин. Спря до тях, смъкна стъклото и бързо заговори на турски. Извади сателитен телефон. Ако се съдеше по пребледнялото му лице и едва сдържания гняв в гласа му, новината не беше добра.

— Какво има? — попита Мърсър. Стомахът му изведнъж се сви.

— Закъсняхме.