Джак Дю Брул
Хаос (12)

Река Ниагара, Ню Йорк

Катерът на Брайън Крена дойде да ги вземе на един от кейовете на Гранд Айланд. Над бързата река се стелеше мразовита мъгла и обгръщаше гората откъм канадската страна. Влекачът на Крена бе спрял в средата на протока. Дългата стрела на крана се издигаше в мъглата. Гумите по бордовете на шлепа приличаха на огромни амбразури; по палубата щъкаха хора.

Катерът беше стар. Някога белият му корпус беше пожълтял от времето, а червената ивица по ватерлинията бе избледняла до цвета на керемида. Крена се приближи бързо, направи остър завой в последния момент и катерът леко се блъсна в гумените предпазители на кея. Тримата рибари на яхтата наблизо вдигнаха глави, когато вдигнатата вълна ги люшна, но не възразиха срещу нарушаването на корабния етикет.

— Как мина? — попита Кали, щом един от матросите привърза катера към дървения кей и Крена изключи двигателя.

— Без проблеми. Закотвихме крана точно над „Уедърби“. — Той посочи черните сандъци на кея. — Какво е всичко това? — научно оборудване — отвърна Кали. — И водолазни костюми. Водата е ледена.

От уклончивия й тон Мърсър разбра, че капитан Крена не е бил информиран какво точно има в сандъците, които се надяваха да извадят. Но пък това нямаше значение. Както беше казал на Айра, плутоният не бе особено опасен, ако не се поглъща или вдишва. Ако се запазеше целостта на сандъците, Крена и екипажът му бяха в безопасност. — 0 — каза Кали, сякаш току-що си е спомнила нещо. — И няколко противогаза.

Крена се свъси още повече.

— Противогази? За какво са ви, по дяволите?

— Заради азбеста на „Уедърби“. Като се има предвид възрастта на кораба, сигурно е много. Когато качим сандъците, ще се наложи с екипажа ви да си ги сложите. Съжалявам, но такива са разпоредбите на Агенцията за опазване на околната среда.

Крена поклати глава.

— Проклети правителствени наредби. Добре, товарете и да тръгваме.

— Добра работа — прошепна Мърсър на Кали, когато тръгнаха да помагат на Джес и Стан да преместят черните сандъци на катера. После лично качи коженото куфарче, от което не се бе отделял, откакто тръгна от Вашингтон.

Катерът се отдалечи от кея. Мърсър помаха на тримата рибари, които още се суетяха на яхтата. Двама от тях му махнаха в отговор, а третият, огромен чернокож с рибарска шапка, на шега му отдаде чест.

Влекачът не беше нов като крана, който теглеше. По старата боя беше избила ръжда. Сандъците за екипировка бяха пълни с въжета, вериги и най-различни инструменти. Имаше компресор за зареждане на кислород: Крена или току-що го бе купил, или го бе наел за тази задача.

— Е, кой ще се гмурка? — попита Крена, щом се качиха на шлепа.

— Аз и Мърсър — отговори Кали.

Джес Уилямс вдигна поглед от един сандък.

— Мислех, че аз ще сляза.

— Ще дойдеш, когато заредим експлозивите. Мърсър иска да види „Уедърби“ със собствените си очи.

Бившата университетска футболна звезда погледна Мърсър.

— Знаеш какво да правиш, нали?

След години отлагане Мърсър най-накрая бе взел сертификат за гмуркане: само преди няколко месеца, макар че се бе гмуркал стотици пъти. От друга страна, беше се гмуркал само по бански и с леководолазен костюм. Когато попита Кали дали може да види „Уедърби“, тя му каза, че тежководолазните костюми са по-неудобни.

— Ще се справя — отвърна той.

Тъй като имаше повече опит, Кали щеше да носи водолазен компютър на китката си, както и водоустойчив детектор на гама-лъчи.

Водолазният костюм на Мърсър му бе малко тесен на чатала, тъй като той бе по-висок от Джес Уилямс, но иначе бе удобен. Джес му помогна да си сложи бутилките с въздух, плавателния компенсатор и колана — Стан проверяваше екипировката на Кали, — показа му процедурата по пълнене и изпускане на костюма по време на гмуркането и се увери, че ножът и железният лост на Мърсър са обезопасени.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита, преди да му сложи шлема.

— Фасулска работа.

Шлемът се затвори херметично и Мърсър отвори уста, за да изравни налягането.

— Как ме чуваш? — попита Кали по вградения предавател.

— Идеално.

Заклатушкаха се към шлюза в задната част на шлепа. Кали скочи първа. Мърсър изчака главата й да се появи, преди да я последва.

Макар и с водолазен костюм и термобельо, веднага усети студената вода, но най-вече течението. Скоростта му бе около три възела, достатъчно голяма, за да го отнесе надолу по реката, ако не внимава. Нямаше видимост на повече от пет метра и щеше да намалее още, когато стигнеха до потъналия кораб.

Капитан Крена бе спуснал котва към „Уедърби“, въжето й се губеше надолу в тъмнината. Кали сложи ръка на въжето и изпусна въздух от костюма си, за да се гмурне по-дълбоко. Мърсър я последва, като нагаждаше костюма си. Мърсър включи фенерчето си и видя, че Кали е забавила спускането си.

Точно както бе казала Рут Бишоп, „Уедърби“ беше заседнал в една бразда на дъното на реката, където бе заслонен от най-силното течение. Беше легнал на левия борд, а носът му бе насочен срещу течението. Корпусът му беше излъскан от водата. Несъмнено се беше превърнал в дом за множество риби. Местните рибари пък бяха платили скъпо за това, че са ги ловили над него — личеше си по закачените изкуствени примамки. С времето надстройката се беше очукала, най-вероятно от носещите се към водопада камъни и пънове. Дървото, за което бе споменала Рут, го нямаше, но беше оставило зееща дупка.

Кали и Мърсър закачиха въжета за кърмата и заплуваха покрай кораба. Коминът отдавна беше изчезнал, а около носа се бе напластила тиня: там се заформяха силни водовъртежи. Единият от предните шлюзове бе затворен, другият зееше като черна паст. Тъй като корабът лежеше на левия борд, нямаше видими следи от експлозията, която го беше пратила на дъното.

— Какво мислиш? — попита Кали. Държаха се за въжетата до зеещата дупка, течението ги люлееше.

Мърсър насочи фенерчето си към дупката, но лъчът му едва прониза тъмнината.

— Дай да развием въжетата и да погледнем вътре.

Разхлабиха въжетата и се увериха, че здравият найлон не се търка в остри ръбове. И двамата бяха наясно, че една грешка тук би означавала сигурна смърт във водопада малко по-нататък. Влязоха. Подът, който всъщност беше левият борд на „Уедърби“, бе затрупан с пръснати в безпорядък варели и сандъци. Мърсър отново нагоди костюма си, когато напорът притисна тялото му. Провери дълбочината и видя, че е седемнадесет метра. Водата тук определено бе по-студена, усещаше се дори през защитното облекло.

След малко видяха откъснати от взрива плочи от корпуса. Чичото на Рут бе прав. „Уедърби“ сякаш наистина бе ударен от торпедо.

Кали огледа няколко сандъка и попита:

— Мислиш ли, че нашите са някъде тук?

— Не — убедено отговори Мърсър. — Сандъците на Бауи са били натоварени месеци преди „Уедърби“ да стигне Бъфало. Капитанът сигурно ги е сложил някъде, където да не пречат, тъй като са щели да ги разтоварят чак в Чикаго. Изглежда, този трюм е бил използван за товари, които е трябвало да са подръка.

Заплува към кърмата и откри люк към следващия трюм. Вратата бе изкривена от експлозията. Той се опита да я отвори, но тя не помръдна. Мърсър откачи железния лост от колана си и заудря по една панта. Запъна крака в стената, пъхна лоста под пантата и задърпа.

После натисна с всички сили. Вратата пак отказа да помръдне. Мърсър премести лоста под друга панта и отново напъна.

Зад стиснатите му очи избухна калейдоскоп от цветове. Тъкмо щеше да се откаже, когато усети как металът се размърдва. Пантата се счупи с рязък пукот и лостът се отплесна. Мърсър се преметна по палубата и течението, което нахлу в трюма, веднага го подхвана. Кали изпищя. В един инфарктен миг Мърсър беше сигурен, че ще бъде пометен от кораба.

Въжето, с което беше вързан, го спря точно когато стигна защитните прегради.

— Как си? — попита Кали, когато Мърсър доплува обратно.

— С малко наранено его.

Вратата увисна на едната си панта. Той я натисна с гръб и успя да я отвори. Пронизителният протест на стържещия метал беше заглушен от водата. В този трюм беше още по-тъмно, лъчът на фенерчето сякаш се стапяше в мрака.

— Стой тук и гледай въжето ми да не се разхлаби — каза Мърсър и заплува навътре.

Трюмът беше с размерите на първия и голяма част от товара също се бе разместила и бе изпопадала на новия „под“. Мърсър видя разкъсани чували с нещо, което му се стори памук, разбити сандъци с парчета от чинии и чаши, както и каси с бутилки вино: всички етикети бяха паднали. Имаше и много дървен материал и когато докосна един труп, пулсът му се ускори. Въпреки че бе престояло седемдесет години под вода, дървото бе съвсем твърдо и нямаше и следа от плесен. Не беше сигурен какво точно е, но със сигурност бе някаква твърда дървесина от Африка. А ако товарът в този трюм бе качен в Африка, бе логично да се предположи, че сандъците на Бауи също са тук.

— Мисля, че направихме пробив.

Кали чакаше до шлюза, светлината от фенерчето й едва се процеждаше.

— Намери ли ги?

— Още не, но тук има африкански дървен материал. Много. Сигурен съм, че сандъците на Бауи също са тук. Отвържи въжето и ми помогни.

Преди да му отговори, Кали погледна компютъра и попита Мърсър какво е налягането в бутилките му.

— Имаме още двадесет минути, дори по-малко, ако се напрягаме — каза, когато се присъедини към него в трюма.

— Добре.

Търсенето на четири определени сандъка сред цялата тази бъркотия на слабата светлина на фенерчетата беше тежка задача, но когато започнаха да разчистват боклуците, видяха, че по-голямата част от товара е дървеният материал. Имаше само четиридесетина сандъка, които трябваше да се проверят. Кали извади детектора на гама-лъчи и бавно се завъртя във водата.

— Получавам сигнал, който надвишава фона, но е трудно да се каже кои сандъци излъчват гама-лъчите. Водата поглъща частиците.

Започна да проверява с детектора сандък по сандък. Щом се убедеше, че поредният не е от тези, който тър-сят, Мърсър го отместваше, за да освободи други, като внимаваше да не бутне нещо в опасната купчина. Приличаше на игра на микадо, само че една грешка тук би ги затрупала под тонове отломки.

Мърсър чу детектора още преди Кали да извика, че е открила нещо. Сандъкът беше направен от същата твърда дървесина, която бе пренасял „Уедърби“. Вероятно Бауи бе накарал някой дърводелец в Бразавил да му направи сандъците от нея. Сандъкът беше метър на метър и бе закован, а сглобките бяха допълнително подсилени с пласт смола, толкова втвърдена, че сандъкът изглеждаше сякаш обкован с обсидиан.

— Как са показанията? — попита Мърсър.

— Слаби. Мисля, че Бауи е облицовал вътрешната страна с метал.

Сега, след като вече знаеха какво търсят, бързо намериха другите три сандъка и заедно ги извлякоха по-близо до шлюза към другия трюм.

— Имаме защитни торби, в случай че сандъците са изгнили — изпухтя Кали, — но няма да ни трябват, докато не ги изнесем на повърхността. Когато се върна с Джес, ще ги закачим направо за крана и просто ще ги изкараме. Да се връщаме горе.

Доплуваха до първия трюм и Развързаха въжетата. Течението беше силно като ураган и бе удвоило скоростта си през двайсетте минути, които бяха прекарали в кораба. Трябваше да плуват срещу него, като първо заобиколиха „Уедърби“ по цялата му дължина до мястото, където въжетата бяха вързани за кнехта, а после малко по малко нагоре. Отне им повече време, отколкото бяха очаквали, и Мърсър вече бе на резервния въздух.

Джес и Стан му помогнаха да се качи и му свалиха четиридесеткилограмовите тежести.

— Е? — попита Стан, щом Мърсър свали шлема си.

— Намерихме ги от първия път. — Той протегна ръка на Кали и я измъкна от водата.

— Нямам търпение да закараме пробите в лабораторията. Ще направя кариера само като ги анализирам.

— Добра работа, шефе — каза Джес Уилямс на Кали.

— Как мина? — обади се Брайън Крена от палубата до крана.

— Намерихме и четирите сандъка — отвърна Кали високо, за да надвика вятъра. — Щом се стопля и презаредим бутилките, с Джес ще слезем с въже от крана. Първо ще трябва да се изтеглят до първия трюм, така че ще трябва да сложа скрипци и въжета, за да може да ги вдигнете лесно.

— Защо, в кой трюм са?

— Във втория. Но можем да стигнем дотам през първия.

— Мога да разтегна стрелата на крана почти на петдесет метра. Така ще е по-лесно.

— Да, прав си.

— Кажи, когато сте готови. Докато Джес и Мърсър заредят бутилките, Кали хапна и после изчезна някъде. Мърсър се огледа. Яхтата е тримата рибари още беше до кея. Двамата бели оправяха някакви мрежи, а чернокожият с шапката се бе облегнал на кабината на няколко стъпки от задната палуба.

В единадесет и тридесет бяха готови за второто гмур-кане. Бяха разчистили място на палубата и бяха разстлали импрегнираните торби, в които да сложат сандъците. Стан бе казал на Мърсър, че вътрешният въглероден слой на торбите е проектиран от НАСА и е почти неразрушим. Можеше да поеме удар от куршум от упор и да отклони намушкване с нож.

Кали даде на Крена радиопредавател, настроен на честотата на водолазните костюми, за да могат да координират изваждането на сандъците. Вятърът бе утихнал и слънцето се опитваше да пробие облаците. Покрай шлепа оглушително мина катер с мощен двигател, четиримата мъже на борда ги изгледаха, докато се насочваха към следващия кей.

— Вечерята е за моя сметка — каза Мърсър, докато помагаше на Кали да си облече костюма. Говореше тихо, за да го чува само тя.

Тя се ухили.

— Предложението не включва Стан и Джес, доколкото разбирам.

— Ще им купя пилешки крилца, преди да тръгнем.

— Съгласна.

Мърсър всъщност я канеше на среща. И беше благодарен, че току-що си бе сложила шлема и не можа да чуе нервната му въздишка.

— Още едно нарушение — измърмори той, без да е сигурен какво прави, но се радваше, че го е направил.

Джес и Кали се гмурнаха, а Крена се зае с крана — удължи стрелата и я нагласи над края на потъналия кораб. Шлепът се наклони и вълните заляха предния парапет. Крена изкрещя на матросите да вдигнат хидравличните котви, за да компенсират изместването на центъра на тежестта на съда.

За момент Мърсър видя мехурчетата въздух, които изпускаха Кали и Джес, после те тръгнаха по течението. Тъй като Крена не му беше позволил да се качи на шлепа, докато не извадят сандъците, а имаше само едно радио за връзка с водолазите, не му оставаше нищо друго, освен да чака заедно със Слобау. Стан имаше докторска степен по ядрена физика, така че двамата заговориха за теорията на Мърсър за произхода на плутония.

След десетина минути Крена започна да измества стрелата. Кали и Джес сигурно бяха стигнали трюма. След още минута кранът се завъртя на още няколко градуса и спуснаха стоманеното въже в реката.

— Сигурно вече закачат сандъците — каза Мърсър.

— Няма да се бавят много. — Сякаш за да потвърди това, един от матросите отиде до перилото на шлепа и погледна надолу.

— Почти са готови да вдигат. Шефката ти каза, че трябвало да си сложим противогазите. — 0, да. — Стан разрови един от сандъците и извади няколко противогаза. Подхвърли ги на матроса и извади още два за себе си и Мърсър.

— Какво следва, когато ги извадим? — попита Мърсър.

— Ще ги сложим в торбите и ще ги откараме на кея. Чака ни камион за извозване на опасни материали.

— Няма ли да предупредите жителите на това прекрасно градче, че карате по улиците му петстотин килограма плутоний? — подразни го Мърсър.

— Ама, моля ти се. В тая страна всеки ден карат по няколко тона радиоактивни материали по улиците. Единствената причина да няма инциденти е защото не го афишираме и не даваме шанс на разни откачалки да го разберат.

Двигателят на крана изръмжа и стрелата бавно започна да се издига.

— Вдигат ги.

Представи си как Кали и Джес проверяват в тъмния трюм сандъците да не се ударят в нещо, докато кранът ги изтегля. Крена навива кабела още пет минути, като внимателно балансираше между мощността, вятъра и течението. После всичко замря. Мърсър не разбираше какво става. Погледна към кабината на крана. Крена се бе облегнал на седалката и бе скръстил ръце на гърдите си.

— Сигурно са изкарали сандъците от трюма — сети се Мърсър. — И Крена иска Кали и Джес да излязат, преди да ги извади. Може би го е страх въжето да не се скъса.

И наистина, след минута Кали и Джес Уилямс излязоха на повърхността и Стан и Мърсър им помогнаха да се качат. Крена започна да навива въжето, като сгъваше стрелата, за да намали напрежението върху хидравличната система на крана. След малко сандъците се появиха от реката и увиснаха над палубата.

Шумът от дизеловия двигател на крана заглуши обаче друг шум. Мощният катер, който бе минал покрай тях преди малко, вдигаше фонтан от пръски, приближаваше се със седемдесет километра в час. Мърсър, който помагаше на Кали да си свали екипировката, го мярна с периферното си зрение и се обърна. Трима от мъжете на катера държаха автомати. Четвъртият караше.

— Залегни — извика той и притисна Кали към палубата. Надигна глава и видя, че рибарската яхта до кея също потегля. Зад нея закипя пяна.

През целия ден Мърсър беше държал куфарчето подръка. Сега го отвори и измъкна „Шмайзер“ МР — 40, оръжие, масово използвано от германците през Втората световна война. Мърсър го бе купил от Дребосъка, който пък го бе спечелил от комарджийски залог. Зареди пълнител с тридесет патрона. Натъпка още шест пълнителя по джобовете си. Макар шмайзерът да не беше оръжие с максимална точност, бързата му стрелба бе опустошителна от близко разстояние.

Катерът вече бе само на двадесет метра. Тримата въоръжени мъже вдигнаха автоматите „Калашников“. Екипажът на Крена вече бе залегнал на палубата, а самият Крена скочи от крана и се сниши зад въздушния компресор.

Мърсър бутна куфарчето към Кали.

— Дръж. Вътре има пистолет „Берета“.

— Откъде разбра, че ще ни нападнат?

— Не съм. Просто исках да съм подготвен. — Обърна се към Стан Слобау и Джес Уилямс. И двамата се бяха свили при трегера. Изглеждаха така, сякаш никога не са попадали в засада. — Слезте долу и запалете двигателя.

Двамата учени от ДОЯЗ се подчиниха безмълвно. Катерът се приближаваше с бучене, стрелбата беше насочена към големия извънборден двигател. На Мърсър му се стори, че нападателите ще скочат на шлепа. Погледна през рамо. Яхтата бе прекосила половината разстояние до тях, носът й пореше водите. Капитанът стоеше на мостика, другите двама бяха от двете страни на палубата. И двамата държаха автомати „Хеклер и Кох“ НК — 416, последен модел. Компактните оръжия с 5,56 — милиметрови муниции на НАТО напоследък бързо се превръщаха в предпочитаното оръжие на елитните военни части по света.

Кали видя накъде гледа Мърсър и изпъшка. Бяха в капан. Дори да се отделяха от шлепа, яхтата лесно щеше да ги настигне. Тя вдигна пистолета и я зачака да се приближи. Мърсър се беше обърнал назад, към приближаващия катер. От него още стреляха. Един куршум уцели хидравличното съоръжение, което държеше шлепа закотвен, и от резервоарите бликна гъста течност. Мърсър погледна назад и тъкмо щеше да извика на Кали да не мърда, когато видя, че е насочила пистолета си към яхтата.

— Не! — извика той и блъсна ръката й нагоре. Яхтата беше вече на тридесетина метра, достатъчно близо, та Мърсър да може да види съсредоточеното изражение на Букър Сайкс, който я направляваше. Не познаваше двамата командоси от специалните сили: те не бяха в екипа на Сайкс, когато той бе придружил Мърсър до един тибетски манастир, управляван навремето от бащата на Тиса Нгуен. Да повика Сайкс тук бе разбудило болезнени спомени за събитията, довели до смъртта й, но Мърсър не можеше да позволи на мъката да затрудни настоящото разследване.

— Те са с мен — каза той. — Командоси са от Делта Форс. Командирът се казва Сайкс. Прикривай ме.

Засили се, прескочи планшира и стъпи на палубата на шлепа. Хидравличната система бе повредена и шлепът вече бе подвластен на вятъра и вълните, но за момента не можеше да се разбере дали е попаднал в силното течение на река Ниагара.

Мърсър се присви зад лебедката на котвата и зачака нападателите да се покажат. Сайкс насочи яхтата зад шлепа, за да нападне откъм канадската страна на реката. Изведнъж откъм северния край на Гранд Айланд се появи още един катер. С още четирима мъже. Така нападателите ставаха общо осем. В същия миг първият катер се долепи до шлепа и един от терористите скочи на него.

Първоначалният план на Мърсър беше да изчака, докато Сайкс и хората му извадят от строя нападателите с изненадваща контразасада, но големият им брой направи това невъзможно. От катера се изкатери още един нападател. Чертите му на човек от Близкия изток подсказаха на Мърсър две неща. Едното беше, че вероятно са се обучавали в терористичен лагер в Ирак, Сирия или Саудитска Арабия. А второто, че ще се бият до смърт.

Арабинът се откри само за части от секундата, но това бе достатъчно за Мърсър да стреля. Шмайзерът подскочи в ръцете му като живо същество. Откосът бе от пет куршума. Четири пропуснаха целта, но петият запрати нападателя във водата сред пръски кръв.

Ответната стрелба от останалите трима терористи беше бърза и продължителна. Звукът от удрящите се в метал куршуми бе ужасяващ. Мърсър се почувства така, сякаш зъбите му ще се откъснат от ченето. Дори при този шум обаче чу как Сайкс и хората му се заемат с втория катер — характерният пукот на оръжията им се отличаваше от грохота на калашниците.

Мърсър изчака огънят да спре и изстреля напосоки няколко куршума, после изтича до крана за по-добро прикритие. За малко не се спъна в Брайън Крена, който се беше свил там заедно с един от матросите.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Крена.

Мърсър не обърна внимание на безсмисления му въп-рос, а попита:

— Къде са другите ти хора?

— Били скочи в реката. — Крена посочи надолу. Мърсър видя един мъж да плува към Гранд Айланд. — Добър плувец е. Ще успее. За Том не знам.

Вторият катер заходи към тях, яхтата на Сайкс се опитваше да не изостава. Един от нападателите стреля по нея, а другите двама откриха огън по рубката. Няколко куршума улучиха кулата на крана и Мърсър, Крена и матросът направо се залепиха за палубата.

— Слушай — каза Мърсър. — Ще ви прикривам. Качвайте се на влекача и да изчезваме.

Смени изпразнения наполовина пълнител с нов, изчака Крена и матроса да се приготвят, промъкна се под стрелата на крана и обсипа водата с куршуми. Катерът бързо зави и той извика, че пътят е чист. Крена и матросът хукнаха като спринтьори и се прехвърлиха на влекача.

Докато се оглеждаше за катера. Мърсър забеляза, че брегът сякаш започва да се движи по-бързо. В следващия миг разумът надделя над адреналина и той осъзна, че брегът изобщо не се движи. Хидравличните котви бяха напълно отказали и шлепът беше подхванат от река Ниагара. За няколкото секунди, които му трябваха, за да презареди, Мърсър осъзна, че шлепът ускорява ход. Движеше се поне с шест възела.

Мърсър знаеше, че влекачът няма достатъчно мощ да изтегли шлепа срещу течението. Трябваше да предупреди хората на него да се махат, за да не паднат всички във водопада. Но трябваше и да сложи сандъците с плутоний в специалните торби, за да не се разбият при падането на шлепа.

— Кали! — извика. — Реката ни повлече. Махайте се оттук!

— Ами ти? — извика тя, без да се показва.

— Сайкс ще ме вземе. — В момента обаче Мърсър не знаеше къде е приятелят му. Яхтата и вторият катер бяха отишли нагоре по реката. Той просто трябваше да се осланя на това, че Букър Сайкс ще се справи с втората група терористи и ще се върне, преди да е станало твърде късно.

Някакво движение привлече погледа на Мърсър и той направо не повярва на очите си. Един мъж с черни дрехи току-що беше скочил на палубата, парашутът му се изду зад него. След секунди скочи и втори. Над тях започна да се снишава тъмен хеликоптер. Нападателите сигурно бяха помислили, че Мърсър е загинал или избягал. Вторият парашутист — не приличаше на арабин — тръгна право към крана.

Мърсър внимателно се прицели и стреля първо в него, после и в другия. Парашутистите се свлякоха на палубата Хеликоптерът беше на Шестдесетина метра и Мърсър откри огън и по него. Не го уцели, но машината направи кръг и се отправи към канадската граница. Мърсър си пое дъх.

Тъй като бе прекарал стотици часове в работа с какви ли не машини — от дванадесеттонни багери до елементарни хаспели, — не бе проблем да разгадае управлението на крана. Скъси стрелата и свали сандъците на педя от палубата. После скочи от кабината и внимателно нагласи торбите, за да може да опакова сандъците. И изведнъж усети, че шлепът ускорява движението си. Палубата се люшна, металното дъно изстърга в скала. После шлепът се освободи и водата го повлече към водопада.

Мърсър изтича до кабината, свали сандъците и почна да ги опакова, като поглеждаше към небето за хеликоптера. Затварянето на торбите беше четворно: първо залепяща се ивица, след това велкро, после цип. Това му отне секунди. Забави се обаче, докато омотае торбата с метална нишка.

Шлепът ту забързваше, ту забавяше, плоското му дъно стържеше по дъното на реката.

Три бързи изстрела накараха Мърсър да залегне и да грабне шмайзера. Огледа палубата. Нямаше никого. След това погледна нагоре по течението и видя Букър Сайкс. Махаше му.

Яхтата беше сериозно пострадала. Корпусът й беше смачкан и надупчен от куршуми. Мърсър само можещи да си представи какво се е случило с втория катер.

Сайкс беше стрелял във въздуха, за да привлече вниманието му.

Мърсър също му помаха, после сви рамене, за да покаже, че командосът няма какво да направи, за да му помогне, и отново се залови за работа. Докато обезопаси и втория сандък, пръските на водопада се превърнаха в слаб дъжд, който обаче ставаше все по-силен с приближаването на шлепа към ръба.

Дъното пак застърга и по палубата плисна вода. Мърсър овърза и третата торба и пак погледна назад. Букър го наблюдаваше с бинокъл. Зад Мърсър пастта на водопада започна да се отваря. Той вече можеше да види; град Ниагара и извивката на моста Рейнбоу зад ярост — ната мъгла.

Разполагаше с по-малко от две минути, а още не бе измислил как да се отърве. Между шлепа и водопада нямаше скали, на които да скочи, а ако се опиташе да плува, просто щеше да бъде засмукан от бездната. Грохотът на падащата вода пръскаше главата му и той не можеше да се съсредоточи. Вече беше приключил с третия сандък и бе започнал да опакова четвъртия, когато Букър стреля пак. Мърсър вдигна глава и в същия миг някой го изрита в брадичката. Мъж в черно. Парашутист. Сигурно въжетата му се бяха заплели в нещо при скока и се беше освободил едва сега.

Мърсър падна, но се извъртя точно когато мъжът се опита да смаже лицето му с крак. Металната палуба отекна от удара на петата му. Мърсър го сграбчи за глезена с две ръце и яростно го извъртя. Парашутистът се свлече и Мърсър успя да седне. Заби лакът в слабините на противника си с всичка сила и несигурно се изправи. Шлепът се бе закрепил на самия ръб на водопада, където водата беше дълбока само метър. Бездната на Ниагара обаче сякаш нямаше край.

Убиецът също се изправи и Мърсър го позна. Бе един от хората на Поли, които ги бяха нападнали в хотел „Деко Палас“.

Шмайзерът на Мърсър бе до сандъците, твърде далеч, така че той просто скочи върху парашутиста. Сблъскаха се и паднаха във водата, която заливаше палубата. Беше дълбока само тридесетина сантиметра, но течението бе неумолимо. Мърсър се подхлъзна, падна и се пързулна пет-шест метра към носа, но все пак успя да се изправи. Носът на шлепа стърчеше във въздуха, корпусът продължаваше да стърже дъното.

И тогава видя единствения си шанс за спасение. Парашутистът също се бе изправил, но не му достигаше въздух. Мърсър скочи към сандъците и грабна оръжието си. Наемникът посегна към пистолета си, но не беше достатъчно бърз. Мърсър стреля с една ръка и тежкото оръжие изрита така, че почти щеше да му я откъсне. В гърдите на мъжа се забиха два деветмилиметрови куршума. Той падна и течението моментално го понесе. Мърсър хвърли шмайзера и се спусна към него, сграбчи го за косата точно преди да падне зад борда. Повлече го срещу течението и зад сандъците успя да свали резервния му парашут.

Не беше скачал с парашут достатъчно, за да знае дали го е сложил правилно, но не можеше да направи нищо друго. Шлепът започваше да се надига, течението всеки миг щеше да го запрати надолу.

Най-страшното сега не беше, че се намира толкова високо над пропастта. Проблемът беше, че не е достатъчно високо. Макар че петдесет и четири метра си беше солидна височина, тя съвсем не бе достатъчна, за да се отвори парашут. Нямаше да има голяма разлика дали? ще е с парашута. Мърсър хукна към крана, вмъкна се в кабината и обърна стрелата, за да измести центъра на тежестта в своя полза. После дръпна ръчките, издигна стрелата на максимална височина и включи хидравличния механизъм, който щеше да я удължи максимално. Така щеше да спечели още тридесет метра.

До края на първия сектор на стрелата имаше стъпала и още докато тя се вдигаше, Мърсър започна да се изкачва по тях. Следващите три секции нямаха дръжки и трябваше да разчита само на силата на ръцете си. Закатери се като маймуна.

Стигна върха точно когато шлепът започна да се обръща. Сандъците се плъзнаха по палубата и изчезнаха във водопада. Мърсър спря за миг, изчакваше стрелата да застане вертикално. Пастта на Ниагара приличаше на тесен ров сред горите и фермите, езерото Онтарио блестеше като полирано стъкло.

С последен раздиращ писък шлепът се преобърна и точно преди да полети под Мърсър, той се хвърли от крана и дръпна халките на парашута. От пръските не можеше да види нито реката, нито скалите долу, но пък така може би беше по-добре.

Съдбата обаче не искаше да е толкова добра. Подухна вятър и водната мъгла се разсея. И Мърсър видя кипящата река, огромните ерозирали скали и дори едно смело туристическо корабче, „Дамата от мъглата“. Мърсър усети как парашутът му се издува. Но дали щеше да е достатъчно?

Стисна очи.

И ги стисна още повече, когато въжетата се врязаха в слабините му така, че насмалко да го скопят. А после ги отвори. Вятърът подхвана парашута и го понесе над назъбените скали, встрани от падащия във водата шлеп. Кранът се откъсна и за малко не го удари. Мърсър се носи още няколко метра и накрая падна в реката. Течението подхвана парашута и го повлече надолу.

Успя да излезе на повърхността. Дробовете му щяха да се пръснат. Изхлузи се от парашута и заплува. „Дамата от мъглата“ се приближи, пътниците — със сини мушами — заликуваха, като видяха, че е оцелял. Двама матроси му помогнаха да се качи на долната палуба.

— Ти самоубиец ли си бе? — попита го единият. Мърсър само го изгледа, наведе се и повърна.