Джак Дю Брул
Хаос (1)

Май, 1937 година

Лудият, сам в каютата си, се поклащаше напред-назад на тясната койка. Очите му бяха втренчени в матовия блясък на личния му сейф. Побиваха го ту горещи, ту ледени тръпки. Не съзнаваше, че големият въздушен кораб се носи над Атлантическия океан, не чуваше бръмченето на четирите двигателя, които въртяха грамадните перки, и не знаеше за зрелищните услуги, предлагани от екипажа, нито дали е ден или нощ. Изцяло се беше съсредоточил върху малкия сейф.

Откакто напусна Европа, се осмеляваше да излиза от каютата си само късно през нощта, за да използва една от общите тоалетни. Дори по време на тези тайни набези бързаше да се върне в стаята си, щом чуеше, че други пътници или екипажът се размърдват. В първата нощ на пътуването и на следващия ден стюардът почука на вратата му, попита го дали се нуждае от нещо и му предложи солени бисквити, за да успокои стомаха си, ако се чувства зле от движението на дирижабъла. Пътникът отказа всичко, опитваше се да се държи учтиво. Но когато на втория ден стюардът дойде отново и го попита дали иска да му поднесе вечерята в каютата, мъжът изпадна в ярост и наруга безобидното момче на смесица от английски, гръцки и един африкански диалект, който беше понаучил последните месеци.

Докато третият ден преваляше в облачна вечер, контролът върху разсъдъка му отслабна още повече, но му беше безразлично. Вече беше близо до родината си. Оставаха часове, а не дни или седмици. Беше победил всички. Сам.

Каютата му беше вътрешна и нямаше прозорец. Над малкото бюро беше закована лампа, декоративни абажури осветяваха койките. Всичко беше направено от лъскав алуминий. В метала бяха пробити дупки и придаваха на каютата футуристичен вид, сякаш се намираше в космически кораб от романите на Верн и Уелс. Сейфът беше в единствения свободен ъгъл — когато го сложи там, стюардът зачака за бакшиш, какъвто пътникът не можеше да си позволи. Въпреки че цепелинът беше само с половината си капацитет на първия си за сезона полет, билетите бяха най-скъпите за трансатлантическо пътуване.

Ако не бе притиснат от времето и от това, че преследвачите му са по петите му, той щеше да намери по-евтин начин да се върне в Съединените щати. Но пък може би това пътуване беше най-гениалната му идея. Хората, които се опитваха да го хванат, нямаше да заподозрат, че използва техния флагмански въздушен кораб през последния етап на пътешествието си.

Протегна ръка, докосна сейфа, усети хладната му повърхност под треперещите си пръсти. Беше доволен, че вътре е заключена дългогодишната му амбиция. Потрепери. Не знаеше дали е от треската, или от вълнение, но не го интересуваше. На отсрещната стена имаше малко огледало. Мъжът се погледна. Избягваше очите си — още не беше готов да види онова, което се спотайваше в тях. Косата му беше дълга, разрошена и от два месеца прошарена. През последните няколко седмици капеше на кичури и когато прокараше пръсти по черепа си, той усещаше как тънките косми се отскубват и се закачат в изгризаните му напукани нокти. Кожата на лицето му беше увиснала, сякаш беше скроена за по-голяма глава. Някога се гордееше с безупречно подстриганата си брада, която сега приличаше на недоскубана кокоша трътка.

Оголи зъби пред огледалото, по-скоро в гримаса, отколкото в усмивка. Венците му бяха възпалени и зачервени. Вероятно кървяха, защото не се беше хранил както трябва, откакто напусна дома си в Ню Джързи.

Тялото му също беше платило висока цена. Не беше едър и як, но беше отслабнал толкова много, че усещаше как острите краища на костите му опъват кожата всеки път, когато помръдне. Ръцете му трепереха постоянно и му се виеше свят, сякаш главата му се беше превърнала в бреме за атрофиралите мускули на врата.

Развълнуван момичешки глас прониза тънката врата на каютата.

— Побързай, Уолтър. Наближаваме Ню Йорк. Искам хубаво място в залата за наблюдение.

„Крайно време беше“ — помисли си мъжът и си погледна часовника. Трябваше да пристигнат преди девет часа.

Въпреки притесненията си реши да излезе и той. Искаше да види с очите си, че е почти у дома. След това щеше да се върне в тясната каюта и да чака дирижабъла да кацне.

Отиде със залитане до вратата и я отвори. В коридора момиче на дванадесетина години чакаше брат си да си завърже обувките. Ахна, като го видя, лицето й пребледня. После, без да откъсва стреснатите си очи от него, хвана брат си за рамото и го дръпна. Протестите застинаха на устните му, когато видя умопомрачения пътник. Двете деца хукнаха към палубата за разходки. Полата на момичето се развяваше около тънките му крака.

Стомахът му се сви от невинната среща, киселини опариха гърлото му. Той потисна гаденето, затвори вратата на каютата и заслиза по стълбите на десния борд. Неколцина мързеливи членове на екипажа и един пътник се бяха долепили до прозореца на палуба Б. Зад тях беше служебната тоалетна и точно когато мъжът стигна до прозореца, отвътре излезе помощник-капитанът, последван от противна миризма, същата като на пътника — не беше прал дрехите си и не се беше къпал, откакто бе избягал от Кайро.

Сложи ръце на перваза и усети леките вибрации на моторите през метала. Притисна лице до стъклото и се загледа във внушителния силует на Манхатън, който се появи от тъмните буреносни облаци.

Пътническата линия се гордееше с безукорната история на безопасните си пътувания и докато наблюдаваше как градът се фокусира, пътникът си позволи леко да се усмихне. Както бяха обещали, пътуването от Германия бе минало без произшествия и скоро флагманският въздушен кораб, гордостта на „Дойче Цепелин Редерай“, щеше плавно да се понесе към пилона за акостиране в Лейкхърст, Ню Джързи.

Облачността се разкъса и ярка слънчева светлина образува ореол около гигантския дирижабъл „Хинденбург“. Сянката му се уголеми като петно върху изградените от човешка ръка каньони в центъра на града, затъмни всичко освен Емпайър Стейт Билдинг. Колосалният цепелин, по-голям от повечето океански параходи и четири пъти по-бърз, бе изминал разстоянието от Германия до Ню Йорк за малко повече от три дни. Двигателите „Мерцедес“ тласкаха дългия двеста четиридесет и пет метра гигант в небето с изумителните осемдесет възела.

Пътникът видя хората на върха на Емпайър Стейт Билдинг — махаха на дирижабъла — и в един лекомислен миг изпита желание също да им махне. Импулсът го накара да повярва, че след изпитанието си може би отново ще може да контактува с хора.

Вместо това обаче се втурна към каютата си, дишаше задавено и на пресекулки. Влезе, увери се, че сейфът е заключен, и си пое дъх. Тялото му се обля в мазна лъскава вкисната пот. Той седна на койката и отново започна да се клати напред-назад.

Смяташе да остане така, докато цепелинът не се спусне в пролива Лонг Айланд и капитанът Макс Прус не намери затишие в бурното време, за да го закара във военноморската станция в Лейкхърст. Но точно преди пет някой почука на вратата му. Кой ли можеше да е? Стюардите избягваха да го безпокоят, въпреки че бяха малко озадачени от вида и поведението му. Похлопването сега беше властно, едно-единствено почукване, и отново го накара да се изпоти.

— Какво искате? — Гласът му беше прегракнал, отдавна не бе говорил.

— Хер Бауи, аз съм Гюнтер Бауер, помощник-капитан на дирижабъла. Може ли да поговорим?

Очите на Честър Бауи се стрелнаха из каютата. Разбра, че са го хванали натясно, че трябва да потърси изход. А беше почти успял. Още няколко часа и щеше да е в безопасност на земята и далеч от нацистите… но те бяха научили кой е. Не че искаха него. Той вече беше без значение. Търсеха онова в сейфа.

Беше прекалено близо до целта си, за да се откаже. Можеше да направи само едно. И щеше да го направи. Не почувства нищо освен леко раздразнение.

— Разбира се — отвърна Честър. — Един момент.

— Командният състав и екипажът се тревожат, че може би имате отрицателно впечатление от нашата компания — каза Бауер от другата страна на затворената врата. Английският му беше сносен, но твърд, макар тонът му да бе мек. Бауи обаче не се заблуди. — Нося ви подаръци. Писалки и канцеларски принадлежности, като сувенир от полета.

— Оставете ги пред вратата — каза Честър и се напрегна. Знаеше, че следващите думи и няколко секунди ще са критични.

— Предпочитам да ви ги дам лично…

Това беше всичко, което му беше необходимо да чуе. Искаха да влязат в каютата му, за да откраднат сейфа. Бауи събра цялата си останала сила, отвори вратата, сграбчи германеца за реверите на черната униформа и без да обръща внимание на листовете, които се разхвърчаха от ръцете му, и падащите по пода писалки, го дръпна в каютата.

Единственият опит за съпротива на Бауер беше да изсумти стреснато. Честър го блъсна към малката стълба за горната койка и докато помощник-капитанът падаше, скочи върху гърба му и заби коляно във врата му. Ритникът и тежестта на Бауи прекършиха петия прешлен на немеца и гръбначният мозък се скъса. Бауер се отпусна неподвижно.

Честър Бауи затвори вратата. Нямаше да му позволят да слезе от цепелина. Въпреки че им се изплъзна, когато избяга от Африка, трябваше да се досети, че ще надушат следите му. Постъпи хитро, като пътуваше в сърцето на звяра и се прибираше в родината си с техния дирижабъл. Никой не би предвидил, че ще го направи, но все пак го бяха намерили. Те бяха сатани, същински всевиждащи горгони — и знаеха всичко.

Трупът заемаше почти целия под. Наложи се да го прекрачи, за да вземе тетрадката от писалището и една от писалките, които Бауер беше изпуснал. Нямаше представа колко време ще мине, преди капитанът да изпрати някой друг да вземе сейфа. Не. Не някой. Осъзна, че следващия път ще дойдат много от тях.

Пишеше бързо. Писалката летеше по страниците, сякаш знаеше какво трябва да напише и се нуждаеше само Бауи да я плъзга по хартията. Той гледаше как ръката му се стрелка напред и назад, без напълно да съзнава думите, които пише. За петнадесет минути изпълни осем страници със ситния си почерк. Едва го разчиташе. Никой не дойде, така че Бауи изписа още десет листа, описа историята си, доколкото можеше да си я спомни. Беше сигурен, че това ще е последната му воля и завещание, всичко, останало от дългогодишната му мания — тези думи и пробата в сейфа. Но беше достатъчно. Бе вървял по стъпките на императорите. Колко души можеха да се похвалят с това постижение?

Когато почувства, че ръката му е написала достатъчно, набра комбинацията на сейфа и сложи листовете вътре. Знаеше, че за последен път вижда пробата, която беше донесъл от Африка. Приличаше на гюле, идеална сфера, която беше изработил с помощта на един ковач в Хартум.

Затвори сейфа и написа името и кодирано съобщение на корицата на тетрадката. Откъсна останалите празни страници от телената спирала и с връзката на лявата си обувка завърза спиралата и бележката за дръжката на сейфа. Не можеше да направи нищо друго, освен да се моли, че онзи, който намери сейфа, ще го занесе на получателя.

Не беше необходимо да пише къде живее той. Всички знаеха как да го намерят.

Набута трупа на Гюнтер Бауер под долната койка, мъчеше се да не гледа неестествено клюмналата на прекършения врат глава. След това започна да избутва сейфа от ъгъла. Отначало напрягаше сили, но после го обзе такова отчаяние, че бързо го плъзна по килима. Отвори вратата на каютата, огледа коридора и забута петдесеткилограмовия сейф към стълбището за палуба Б.

За щастие нямаше никого. Пътниците и екипажът бяха долу и наблюдаваха крайбрежието на Ню Джързи.

— Да ви помогна, господине?

Бауи се вцепени. Гласът се чу зад него… и той го познаваше. Но откъде? Мислите трескаво препускаха в главата му. От Кайро? От Хартум? От дебрите на джунглата? Обърна се рязко, готов да се бие. Пред него стоеше сериозният млад стюард, на когото се беше разкрещял на втория ден от пътуването.

Вернер Франц направи всичко по силите си да не се дръпне, когато видя безумния поглед в очите на Бауи, дивото изражение на хванат в капан плъх. Макар да беше само четиринадесетгодишен, Вернер се смяташе за опитен служител на въздушните линии и не възнамеряваше някой смахнат пътник да помрачи лустрото на професионализма му.

— Да ви помогна ли, господине?

— Да, да, благодаря — заекна Честър. Това момче не можеше да е втората вълна, изпратена от нацистите да открадне сейфа. Капитанът би пратил механиците и другите си помощници, яки мъже, които да го пребият и да скрият сейфа до обратния полет за Франкфурт тази вечер.

— Чух какво каза капитанът — настойчиво рече Вернер и започна да бута сейфа. — Времето е ясно и можем да се отправим към Лейкхърст. Ако имаме късмет, ще кацнем малко след седем. Предполагам, че искате да слезете пръв, хер Бауи?

— Да, точно така. Чакат ме.

— Може ли да попитам какво има в сейфа? Другите стюарди мислят, че носите скъпоценни камъни на бижутер в Ню Йорк.

— А, не. Това се документи. Научни изследвания. „Господи!“ Защо го каза? Момчето можеше да погледне завързаната за дръжката бележка и да разбере за кого е предназначен сейфът. Трябваше да потвърди, че предположенията на другите стюарди са правилни.

— Разбирам. — Вернер Франц очевидно не му повярва и Честър беше благодарен за това. Беше пропътувал пет хиляди мили и едва не бе издал тайната си в последния момент.

Помъкнаха сейфа надолу по стълбите. Тънките алуминиеви стъпала поддаваха под тежестта им.

— Да го сложим встрани от пътеката — каза Вернер, щом стигнаха в залата за наблюдение. — Първо трябва да спуснат сгъваемите стълби и на пътеката ще пречи.

— Чудесно — отвърна Честър, беше се задъхал от усилието. Лицето му беше пребледняло под тропическия загар, краката му трепереха.

— Ще ви помогна да го свалите, щом кацнем — предложи Вернер.

Бауи не отговори. Махна му с ръка, за да го отпрати, и се облегна на предпазните перила. След минута ударите на сърцето му станаха по-бавни.

Дирижабълът летеше на юг и сякаш всички пътници и членове на екипажа, които не бяха дежурни, се бяха струпали пред прозорците на левия борд. За щастие залата за наблюдение на дясната палуба беше безлюдна. Без да губи време, Честър повдигна сейфа от пода. Мускулите на гърба му се напрегнаха, стори му се, че чува как някои се късат, но не пусна металния сандък. Повдигна го по-високо, допря го до стената и го качи на перилата.

Земята под цепелина представляваше безкрайно море от борове и пясък, тук-там пресечено от черни пътища. Прелетяха над парцел обработена земя с фермерска къща в края. Оборът беше порутен, тракторът и другите машини приличаха на играчки.

Прозорците на просторната палуба А се отваряха, но тези на палуба Б бяха заковани. Бауи се наведе над перилата, вкопчил ръце в клатещия се сейф, и зачака подходящ момент. „Хинденбург“ се носеше на височина триста метра в облачното небе. Дъждът валеше на тласкани от вятъра завеси. От тази височина дърветата изглеждаха като непристъпна маса. Бауи се разтрепери от отчаяние. Всеки момент можеше да дойде някой пътник или човек от екипажа и планът му щеше да бъде осуетен. Някой изсвири няколко ноти на олекотения алуминиев роял „Блутнер“.

Ето!

В края на гората се появи друга ферма. Дори от тази височина Бауи видя, че е занемарена. Покритият с плочи покрив беше хлътнал в средата като изкривен гръбнак на стар кон, верандата беше застрашена от срутване. Прозорците обаче светеха. От комина излизаше пушек. Оборът обаче изглеждаше много по-нов.

„Хинденбург“ летеше над разчистено поле на четиристотин метра южно от фермата. Фермерът щеше да намери сейфа, преди да пораснат посевите.

Трябваше само да бутне сейфа…

Металният сандък полетя надолу и изчезна в дъжда и вятъра. Честър, лицето и ръцете му бяха мокри от дъжда, се обърна и хукна към каютата си. В същия миг вратата на отделението за екипажа се отвори и се разнесоха гневни гласове. Никой обаче не видя какво е направил.

За съжаление Честър Бауи също не видя как сейфът се устреми към земята и как на стотина метра, преди да се забие в песъчливата почва, бележката, която усърдно беше завързал за дръжката, отлетя, отнесена от вятъра. Вихърът я носи почти час и я накъса на конфети, които се разпръснаха на територията на цели два окръга.

Дъждът се стичаше по мушамата. Капките се събираха на вадички и се плъзгаха надолу. Близо осемнадесет часа бе стоял скрит, без да мърда и почти без да мига. От покрива на хангара ясно виждаше полето за приземяване на половин миля оттук; металната конструкция на пилона приличаше на малка Айфелова кула.

Мишената му закъсняваше с дванадесет часа и това беше дори малко смешно, защото му бяха заповядали да заеме позиция веднага.

Размърда се, като внимаваше да не промени очертанията на дъждобрана, и погледна през оптическия мерник — трофей, взел го беше от снайперист през войната. Беше го приспособил към всичките си пушки. Втренчи се във вървящата тълпа Наземен персонал, току-що излязла на полето след краткия проливен дъжд. Почти двеста души. Но горе-долу толкова хора бяха необходими, за да издърпат на земята гигантския дирижабъл дори при слаб ветрец. Кръстчето се задържа върху някои хора за миг-два, после се премести върху командира на аеродрума Чарлс Розендал. Човекът до него сигурно беше Вили фон Майстер, представителят на американската компания на цепелина. Въпреки силните пориви на вятъра снайперистът можеше да убие и двамата с изстрел в окото. Малко по-нататък един радиожурналист и един оператор проверяваха екипировката си. Всички чакаха пристигането на закъснелия „Хин-денбург“.

Тъкмо да свали тежката пушка и всички се обърнаха едновременно и вдигнаха ръце нагоре в жест, наподобяващ нацисткия поздрав. Снайперистът леко се премести. Дирижабълът се спускаше от оловносивото небе.

Разстоянието не можеше да умали размерите на цепелина. Беше невероятно огромен, предизвикателен символ на възраждаща се Германия. Беше гладък като торпедо, със стабилизатори, по-големи от крилата на изтребител. В най-широката си част беше с диаметър четиридесет и един метра и в твърдата му рамка от дуралуминиеви подпори имаше клетки за газ, съдържащи сто и деветдесет хиляди кубически метра взривоопасен водород. Кормилата бяха украсени с грамадни свастики, а от четирите дизелови двигателя се виеше белезникав пушек.

С приближаването си въздушният кораб се уголеми, закриваше все по-голяма част от небето. Сребристата светлоотразителна обшивка блестеше дори в това навъсено време. „Хинденбург“ мина точно над военновъздушната станция на височина двеста метра. Снайперистът наблюдаваше пътниците в секцията със спалните помещения: те се навеждаха през прозорците и викаха на семействата си на земята. За петнадесет минути левиатанът заобиколи полето и се подготви за последното си подхождане от запад. На четиристотин метра от пилона за акостиране моторите рязко намалиха тягата, за да забавят движението на дирижабъла, и минута по-късно водопад от три лавини баластна вода се изля от долната част на корпуса: екипажът коригираше лекото неравновесие в тежестта.

Някой в хангара долу включи високоговорител и снайперистът чу радиожурналиста да съобщава, че цепелинът каца. Гласът беше пронизителен и развълнуван.

— „Хинденбург“ пристига, госпожи и господа. В момента се намираме навън, пред хангара. Гледката е страховита, изумителна. Дирижабълът се спуска от небето и се насочва към нас и пилона за акостиране.

Стрелецът допря пушката до рамото си и зачака. Оръжието беше. 375 „Нитро Експрес“, по-подходящо за едър африкански дивеч, отколкото за снайперска пушка. От носа на „Хинденбург“ спуснаха първото тежко въже. Мъжът отново огледа прозорците. След това хвърлиха второто и работниците на земята започнаха да дърпат дирижабъла към пилона. Приличаха на мравки, които се опитват да влачат съпротивляващ се слон.

— В момента цепелинът е неподвижен — съобщи радиоговорителят, описваше сцената все по-оживено. — Спуснаха въжета от носа и множество мъже го теглят надолу…

Снайперистът премести дулото с два сантиметра и половина и намери мишената.

— Отново започна да вали. Дъждът беше намалял, но…

Мъжът сам беше излял куршумите за пушката. Имаше само едно денонощие да ги направи и беше изстрелял само два в един чакълест сипей, за да ги изпробва. И двата въздействаха така, както ги беше проектирал, но въпреки това се притесняваше, че няма да свършат работата, за която са предназначени.

Гласът на Хърб Морисън по високоговорителя достигна трескава височина:

— Задните мотори на дирижабъла съвсем намалиха оборотите, само колкото да…

Пушката изпука. Откатът го блъсна силно в рамото. Със скорост шестстотин метра в секунда куршумът стигна до целта си за 1, 2 секунди. За този нищожен отрязък от време покритието на специалния куршум изгоря и оголи нажежен до бяло прах: магнезий. За разлика от трасиращия снаряд, който изгаря изцяло по траекторията си, възпламеняващото ядро на този куршум се показваше едва в последния миг преди попадението.

Водородът се нуждае от въздух, за да гори. Случайно попаднала искра не можеше да го възпламени в огромните клетки с газ на цепелина. Само когато водородът изтечеше и се смесеше с атмосферата, беше възможно нещо като този куршум да причини експлозия. Но куршумът не трябваше да запали газа. Поне не пряко.

Снайперистът стреля по дължината на „Хинденбург“. Горещият куршум почти одраска обшивката. Когато стигна до опашката, беше позагубил бързината си, но все пак се заби в рамката от дуралуминий. Магнезият изгоря и непромокаемата боя, комбинация от нитроцелулоза и алуминий на прах, започна да тлее. Водоустойчивият авиолак на обшивката от памучен брезент бе силно взривоопасна смес, използвана дори като гориво в твърди ракети. Тлеенето се превърна в пламък, който прогори обвивката и изсипа запалени късове платно в клетката с газ.

Гласът на Хърб Морисън се превърна в ужасяващ, пронизителен писък:

— Дирижабълът избухна в пламъци и пада! Пожар! Пазете се! Бягайте!

Небето стана черно, сякаш светлината беше всмукана от експлозията. За няколко безумни секунди грандиозното приближаване на „Хинденбург“ се превърна в ужасяващо зрелище.

— Пожарът се разгаря — викаше Морисън. — Разгаря се ужасно! Мили Боже, какво виждам? Дирижабълът гори, избухва в пламъци и пада върху пилона за акостиране. Гледката е страшна! Това е най-голямата катастрофа в света. Пламъците се издигат на хиляда и двеста — хиляда и петстотин метра в небето.

За няколко секунди цепелинът се задържа във въздуха, после огънят изкриви и разтопи скелета му. Външната обвивка се нагърчи от топлинната вълна и пламна. Ревът на горящия газ и горещината бяха като да стоиш пред отворената врата на доменна пещ. „Хинденбург“ падна на дясната си страна. Уплашените работници се разбягаха. Един не беше достатъчно бърз и отломките го премазаха.

В каютата си на палуба А Честър Бауи усети, че въздушният кораб се накланя, и чу писъци от залата за наблюдение и трополенето на прекатурващи се мебели. Водородът се възпламени и таванът над него изведнъж блесна в червено-оранжево. Цепелинът падаше. Бумтенето на горящия газ заглушаваше ужасяващото скърцане на огъващия се метал. Бауи не помръдна от леглото си.

Отначало му се стори, че се усмихва на иронията на всичко това, но след миг се смееше с цяло гърло. Знаеше, че катастрофата не е случайна. Германците бяха готови да рискуват дирижабъла си, за да не позволят на Съединените щати да вземат онова, което беше намерил. Бяха го преследвали из половината свят и бяха повредили умишлено „Хинденбург“, за да го спрат, но той пак беше една крачка пред тях. Продължи да се смее — гръмогласно, налудничаво.

И в следващия миг го блъсна огнената стихия — плътна стена, предшестваща друга силна струя пламък. Бауи умря за секунди, заслушан в смеха си и в рева на огъня, който го погълна.

Снайперистът наблюдаваше как грамадният цепелин се устремява към земята. Носещата греда се счупи, когато носът се заби в земята. Към небето се извисиха пушек и пламъци. Корпусът се разтопи. Скелетът се огъна от топлината и рухна в купчина стопени греди и горяща плът.

— Страшна катастрофа, госпожи и господа. Пушек и огън. Дирижабълът се разби… — Гласът на Морисън премина в пронизително емоционално ридание, което се помни и до днес. — О, човечеството…