Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (60)

60
В полунощ на площада на ООН

Прочутата сграда, извисяваща се самотно и величествено над короните на дърветата в Централен Манхатън, се беше променила незначително за последните хиляда години. Тя представляваше част от световната история и затова бе запазена в знак на почит. Както всички исторически паметници, тя отдавна бе покрита със свръхтънък диамантен слой и сега бе неподвластна на разрухата на вековете.

Всеки, който бе присъствал на първото Общо събрание на ООН, едва ли би могъл да предположи, че са изминали повече от девет века. Но може би щеше да го заинтригува гладкия черен правоъгълник, стоящ насред площада, който почти наподобяваше формата на самата сграда на Обединените нации. Ако — както всички останали — протегнеше ръка да го докосне, щеше да остане изненадан от странния начин, по който пръстите му се плъзгат върху черната като абанос повърхност.

Но той щеше да бъде много по-изненадан — или направо изпълнен с благоговейно възхищение — при вида на промените в небесата…

Последните туристи си бяха отишли преди час и площадът бе съвсем пуст. Небето беше безоблачно и се виждаха някои от по-ярките звезди; всички по-малки бяха скрити от малкото слънце, което светеше и в полунощния час.

Лъчите на Луцифер грееха не само върху черното стъкло, от което бе изградена древната сграда, но и върху тънката сребриста дъга, която опасваше южния хоризонт. Върху нея и около нея се придвижваха малки светлинки, много бавно, докато търговските пратки на Слънчевата система пристигаха и заминаваха между световете, обикалящи около двете й слънца.

И ако човек се вгледаше много внимателно, можеше да различи тънката нишка на Панамската кула, една от шестте централни линии, изградени от диаманти, които свързваха Земята с разпръснатите й деца; тя се извисяваше на височина двайсет и шест хиляди километра от Екватора, за да се пресече с Околосветския пръстен.

Внезапно, почти толкова бързо, колкото се бе родил, Луцифер започна да избледнява. Нощта, която човечеството не бе виждало в продължение на трийсет поколения, отново завладя небето. Прокудените звезди се завърнаха.

И за втори път през изминалите четири милиона години монолитът се пробуди.