Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (50)

49
Светилище

Докато разтоварваха апаратурата от „Бил Ц.“ и я разполагаха върху малката гранитна площадка, където се бяха приземили, Крис Флойд не можеше да откъсне очи от извисяващата се над тях планина. Какъв огромен диамант — по-голям от Еверест! А разпръснатите около совалката парчета сигурно струваха милиони, даже милиарди…

От друга страна, беше възможно да не са по-ценни и от парчета счупено стъкло например. Цената на диамантите винаги се контролираше от търговците и производителите, но ако на пазара се появеше буквално планина от скъпоценности, цените несъмнено щяха да паднат с главоломна скорост. Флойд започна да разбира защо толкова много заинтересовани страни бяха насочили вниманието си към Европа; политическите и икономическите възможности бяха безкрайни.

Ако не друго, Ван дер Берг поне бе доказал теорията си и сега отново се бе превърнал в сериозния, напълно отдаден на работата си учен, нетърпелив да завърши експеримента си без повече бавене. С помощта на Флойд — не беше лесно да се извадят някои от по-обемистите инструменти от претъпканата кабина на „Бил Ц.“ — те първо пробиха еднометрова дупка с портативна електрическа бормашина и внимателно отнесоха уреда обратно в совалката.

Флойд би разпределил задачите по друг начин, но разбра, че беше най-разумно първо да се свършат по-трудните неща. Едва когато разположиха навън комплект сеизмографи и закрепиха една панорамна телевизионна камера върху нисък и тежък триножник, Ван дер Берг се зае да събира някои от неизброимите богатства, лежащи навсякъде около тях.

— Ако не друго — каза той, докато внимателно подбираше някои парчета, които не бяха толкова остри, — от тях ще станат хубави сувенири.

— Освен ако приятелите на Роузи не ни избият, за да ги докопат. Ван дер Берг изгледа внимателно спътника си; той се запита каква част от истината Крис знаеше в действителност и за каква част, както всички останали, само се досещаше.

— Няма да си струва усилията, след като тайната вече е разгласена. След няколко часа компютрите на борсата ще обезумеят.

— Негодник такъв! — каза Флойд, по-скоро възхитен, отколкото ядосан. — Значи затова изпрати съобщението.

— Няма закон, който да забранява на учените покрай другото да извлекат и някаква полза, но ще оставя черната работа за приятелите ми на Земята. Честно казано, много повече ме интересува това, с което се занимаваме тук. Подай ми онзи гаечен ключ, ако обичаш…

На три пъти преди да завършат изграждането на станция „Зевс“, те за малко не бяха съборени от трусовете. Отначало усещаха вибрации под краката си, след това всичко започваше да се тресе и най-накрая се разнасяше някакъв ужасен, протяжен стон, който сякаш идваше от всички посоки. Дори и от въздуха, което се стори най-странно на Флойд. Той все още не можеше да свикне напълно с факта, че атмосферата около тях бе достатъчна, за да могат да провеждат разговори на близки разстояния без помощта на радиото.

Ван дер Берг непрекъснато го уверяваше, че трусовете са все още напълно безопасни, но Флойд се бе научил да не вярва безрезервно на експертите. Наистина току-що геологът беше получил доста ефектно потвърждение на своите уверения; докато наблюдаваше как „Бил Ц.“ се люлее на амортисьорите си като кораб, подхвърлян от морска буря, Флойд се молеше късметът на Ван да не му изневери поне още няколко минути.

— Мисля, че това е всичко — каза ученият най-накрая, за голямо облекчение на Флойд. — Ганимед получава ясно изображение на всички канали. Батериите Могат да издържат няколко години, защото се захранват със слънчева енергия.

— Ще бъда много изненадан, ако тази апаратура все още функционира след седмица. Бих се заклел, че планината е променила положението си, откакто се приземихме. Хайде да се махаме, преди да се е сгромолясала върху нас.

— Повече се безпокоя — засмя се Ван дер Берг, — че реактивните струи ще унищожат целия ни труд.

— Няма такава опасност — апаратурата е извън обсега им, а пък и разтоварихме толкова много боклуци, че сега ще ни бъде достатъчна само половината от мощността, за да излетим. Освен ако не искаш да вземеш на борда още няколко милиарда. Или билиона.

— Да не ставаме алчни. И без това не бих могъл дори да предположа каква ще е цената им, когато ги занесем на Земята. Музеите ще разграбят по-голямата част. А след това… кой знае?

Пръстите на Флойд летяха по навигационното табло, докато той разменяше реплики с „Галакси“.

— Първата част от мисията е приключена. „Бил Ц.“ е готова за излитане. Планът на полета остава същият.

Не бяха изненадани, когато се обади капитан Лаплас.

— Сигурни ли сте, че искате да продължите? Помнете, че окончателното решение е ваше. Аз ще ви подкрепя, каквото и да е то.

— Да, сър. И двамата сме готови. Разбираме чувствата на екипажа. А и ползата за науката може да бъде огромна — и двамата сме много развълнувани.

— Един момент — все още очакваме доклада ви за планината Зевс! Флойд погледна към Ван дер Берг, който вдигна рамене, и взе микрофона.

— Ако ви кажем сега, капитане, ще ни помислите за луди — или че се шегуваме с вас. Моля ви, изчакайте няколко часа, докато се върнем — с доказателствата.

— Хм. Май няма смисъл да настоявам, а? Както и да е — на добър час. Казвам ви го и от името на собственика — той смята, че отиването до „Циен“ е великолепна идея.

— Знаех си, че сър Лорънс ще я одобри — обърна се Флойд към спътника си. — Така или иначе — щом „Галакси“ е вече невъзвратимо загубен, той не поема голям риск с „Бил Ц.“, нали?

Ван дер Берг разбираше какво иска да каже Флойд, макар и да не бе напълно съгласен с него. Той вече си бе създал репутация на голям учен, но все пак му се искаше да живее, за да й се наслади.

— О, между другото — каза Флойд. — Коя е Люси — някоя позната?

— Поне аз не знам такова нещо. Попаднахме на това име при една компютърна проверка и решихме, че от него ще излезе прекрасна кодова дума — всеки би предположил, че става въпрос за Луцифер, което е половината от истината, но достатъчно, за да заблуди хората.

— Не зная нищо по-подробно за това, но преди сто години е съществувала една попгрупа с много странно име — „Бийтълс“ — пише се Б-И-Й-Т-Ъ-Л-С, не ме питай защо.^[1] Те са написали една песен с още по-странно заглавие: „Люси в небето с диаманти.“ Не е ли чудно? Като че ли са знаели…

Според радара на Ганимед останките от кораба „Циен“ се намираха на триста километра западно от планината Зевс, в посока към така наречената Зона на здрача и замръзналите земи отвъд нея. Те бяха вечно заледени. Половината от времето бяха ярко осветявани от далечното Слънце и там не беше тъмно, но дори и към края на дългия слънчев ден на Европа температурите си оставаха далеч под точката на замръзване. Тъй като водата можеше да бъде в течно състояние само върху полукълбото, което бе обърнато към Луцифер, в този междинен район непрестанно бушуваха бури, а дъждът и градушката, лапавицата и снегът си оспорваха господството над него.

През изминалия от катастрофата с „Циен“ половин век корабът се беше придвижил почти с хиляда километра. Вероятно той беше плавал — като „Галакси“ — няколко години по повърхността на новосъздаденото Море на Галилей, преди да заседне на този мрачен и негостоприемен бряг.

Флойд улови радарното му изображение веднага щом „Бил Ц.“ отново зае хоризонтално положение в края на второто си пътуване на Европа. Сигналът беше учудващо слаб за такъв огромен обект. Щом се спуснаха от облаците, те разбраха каква е причината.

Останките от „Циен“, първият космически кораб с екипаж на борда, който се бе приземил на един от спътниците на Юпитер, се намираха в средата на едно малко кръгло езеро — очевидно с изкуствен произход, свързано чрез канал с морето, което се намираше на по-малко от три километра оттам. Беше останал само скелетът, но дори и той не беше цял; корпуса го нямаше.

„Но какво ли може да го е направило?“, запита се Ван дер Берг. Там нямаше и следа от живот; мястото изглеждаше изоставено от години. И все пак той изобщо не се съмняваше, че нещо беше оголило кораба с обмислена и дори хирургическа прецизност.

— Изглежда безопасно за приземяване — каза Флойд, който трябваше да изчака няколко секунди, за да получи разсеяното одобрително кимване на Ван дер Берг. Геологът вече заснемаше с видеокамера всичко, което им се изпречеше на пътя.

„Бил Ц.“ кацна без никакво усилие до езерото и те отправиха поглед над студената, тъмна вода към този паметник на човешките изследователски пориви. Не се виждаше никакъв удобен път, по който да стигнат до останките, но това всъщност беше без значение.

Когато се приготвиха, те отнесоха венеца до брега на езерото, подържаха го за момент тържествено пред камерата и след това хвърлиха във водата този знак на признателност от екипажа на „Галакси“. Той бе красиво изработен; макар че единствените подръчни материали, с които разполагаха, бяха метално фолио, хартия и пластмаса, не беше трудно да повярваш, че цветята и листата са истински. Навсякъде по тях бяха закачени надписи и посвещения, много от които бяха изписани с древния, но вече официално излязъл от употреба шрифт, вместо с латиница.

Докато вървяха обратно към „Бил Ц.“, Флойд каза замислено:

— Забеляза ли — почти не беше останал някакъв метал. Само стъкло, пластмаса и синтетични материи.

— А ребрата и подпорите?

— Те са от различни съставки — най-вече въглерод и бор. Някой тук има голяма нужда от метал — и може да го разпознава. Интересно…

Много интересно, помисли си Ван дер Берг. В един свят, където огънят не съществуваше, беше почти невъзможно да се добиват метали и сплави и те сигурно бяха ценни като — като диаманти…

След като Флойд докладва в базата и получи благодарности от втори помощник Чанг и неговите колеги, той издигна „Бил Ц.“ на височина хиляда метра и продължи на запад.

— Последно пътуване — каза той. — Няма смисъл да се издигаме на по-голяма височина — ще стигнем там след десет минути. Но няма да кацаме; ако Великата стена се окаже това, което предполагаме, че е, по-добре да не го правим. Ще извършим една бърза обиколка и ще се отправим към базата. Приготви камерите; това може да се окаже по-важно и от планината Зевс.

„А освен това, каза си той, вероятно скоро ще разбера какво е изпитвал дядо Хейуд не много далеч оттук преди петдесет години. Ще имаме да обсъждаме много неща, когато се срещнем — след по-малко от седмица, ако всичко върви добре.“