Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (42)

41
Спомените на един столетник

Д-р Хейуд Флойд предпочиташе да не говори за първата мисия до Юпитер и за втората до Луцифер десет години след нея. Всичко това се бе случило толкова отдавна, а и нямаше нищо, което да не е повторил стотици пъти пред различните конгреси, делегации на Космическия съвет и журналисти като Виктор Уилис.

Въпреки всичко той имаше задължение към спътниците си, което не можеше да бъде избягнато. Тъй като беше единственият все още жив човек, който бе станал свидетел на раждането на новото слънце — и на една нова слънчева система, — те очакваха, че той има някакви по-специални познания за световете, към които сега се приближаваха толкова бързо. Това беше наивно предположение; той можеше да им каже много по-малко неща за сателитите на Галилей от учените и инженерите, които работеха там вече от цяло поколение. Когато някой го запиташе: „Как изглежда в действителност Европа (или Ганимед, или Йо, или Калисто…)?“, той препоръчваше на питащия доста безцеремонно обемистите доклади, които се намираха в корабната библиотека.

И все пак имаше една област, в която опитът му беше уникален. Половин век по-късно той понякога се чудеше дали това наистина се беше случило, или е сънувал на борда на „Дискъвъри“, когато Дейвид Боумън му се беше явил. По-лесно бе да повярва, че космическият кораб е бил обитаван от духове…

Но не беше възможно да е сънувал, когато носещите се във въздуха прашинки бяха образували призрачния образ на човека, който би трябвало да е мъртъв от десетина години. Без предупреждението, което бе изрекъл (Флойд си спомняше съвсем ясно, че устните му бяха неподвижни, а гласът беше дошъл от радиомикрофона), „Леонов“ и всички в него щяха да се превърнат в пара при взривяването на Юпитер.

— Защо го направи ли? — отвърна Флойд по време на една от беседите след вечеря. — Търсих отговора цели петдесет години. В каквото и да се е превърнал, след като е излязъл в Космоса с капсулата „Дискъвъри“, за да изследва монолита, изглежда, все пак е останала някаква връзка между него и човешката раса; той не беше станал напълно чужд за нас. Знаем, че се е завърнал на Земята — за кратко — от онзи инцидент с орбиталната бомба. А има и солидни доказателства, че е посетил майка си и приятелката си; това не може да бъде постъпка на същество, което се е освободило от всякакви чувства.

— Как предполагате, какво е той сега? — попита Уилис. — И всъщност — къде се намира?

— Вероятно последният ви въпрос е безсмислен — дори и за хората. Знаете ли къде се намира вашето съзнание?

— Не съм изучавал метафизика. Сигурно някъде в централната част на мозъка ми.

— Когато бях малък — въздъхна Михайлович, който имаше таланта да проваля и най-сериозните дискусии, — моят се намираше един метър по-ниско.

— Нека да приемем, че е на Европа; знаем, че там има монолит, а Боумън несъмнено е свързан с него по някакъв начин — знаете как предаде това предупреждение.

— Смятате ли, че той е предал и второто, което гласеше, че трябва да стоим настрана от Европа?

— И което сега се готвим да пренебрегнем…

— … в името на една благородна цел…

Капитан Смит, който обикновено оставяше разговора да тече накъдето иска, направи едно от редките си изказвания.

— Доктор Флойд — каза той замислено, — вие се намирате в уникално положение и трябва да се възползваме от него. Боумън вече се е отклонил веднъж от пътя си, за да ви помогне. Ако той все още е някъде там, може би ще го стори отново. Доста ме тревожи онази заповед: „Не се опитвайте да се приземите!“ Ако той би могъл да ни увери, че тя е — нека кажем — временно отменена, ще бъда много по-спокоен.

Чуха се няколко „тихо, тихо!“ около масата, преди Флойд да отговори.

— Да, и аз разсъждавах за същото нещо. Вече съобщих на „Галакси“ да внимават за някакви — да кажем — прояви, в случай че той се опита да установи контакт.

— Но, разбира се — каза Ива, — той може и да е умрял досега ако духовете могат да умират.

Дори и Михайлович нямаше подходящ коментар за това, но Ива очевидно усети, че никой не одобрява думите й. Без да се чувства виновна, тя опита отново.

— Уди, скъпи — каза тя. — Защо просто не му се обадиш по радиото? За това е направено, нали?

Тази идея вече беше хрумнала на Флойд, но някак си изглеждаше твърде наивна, за да я вземе на сериозно.

— Ще го направя — каза той. — Не смятам, че това би ни навредило.