Метаданни
Данни
- Серия
- Одисея в космоса (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 2061: Odyssey Three, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Живко Тодоров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Popovster(2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2015)
- Допълнителна корекция
- Silverkata(2020)
Издание:
Автор: Артър Кларк
Заглавие: 2061: Одисея трета
Преводач: Живко Тодоров
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СД „Орфия“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД
Художник: Джеймс Уорхоула
Коректор: Антоанета Петрова
ISBN: 954-444-025-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6479
История
- —Добавяне
- —Корекция
- —Допълнителна корекция
27
Роузи
Капитан Лаплас се събуди още при първото слабо потракване на дюзите за промяна на курса, което като че ли идваше от някакъв кълвач в далечината. За момент помисли, че сънува: но не, корабът явно правеше завой в пространството.
Може би едната страна се бе нагорещила прекалено много и системата за термичен контрол правеше някои малки приспособления. Това се случваше от време на време и се броеше като черна точка за дежурния офицер, който би трябвало да забележи, че температурата наближава горната граница.
Той посегна към бутона на интеркома, за да се обади на — кой беше? — мистър Чанг на мостика. Но ръката му не успя да завърши движението.
След толкова дни на безтегловност дори една десета гравитация може да предизвика шок. На капитана му се стори, че изминаха минути, макар че всъщност бяха само няколко секунди, преди да успее да разкопчае ограничителния колан и да се измъкне от леглото си. Този път достигна бутона и го удари гневно. Не получи никакъв отговор.
Той се опита да не обръща внимание на шумовете от падащите предмети, които не бяха закрепени както трябва и сега се подчиняваха на внезапно дошлата гравитация. Те продължиха да падат доста време, но накрая единственият необичаен шум, който продължаваше да се чува, бе приглушеният, далечен рев на двигателя, включен на пълна тяга.
Той дръпна със замах завесата, която закриваше малкия илюминатор на каютата, и погледна към звездите. Знаеше горе-долу накъде трябва да сочи оста на кораба; дори и да направеше грешка от трийсет-четирийсет градуса, все пак щеше да успее да различи едната от двете възможни алтернативи.
„Галакси“ можеше да увеличи или да намали орбиталната си скорост. Тя намаляваше — следователно корабът се подготвяше за спускане към Европа.
На вратата се разнесе настойчиво чукане и капитанът осъзна, че в действителност е изминала не повече от минута. Втори помощник-капитан Крис Флойд и още двама души от екипажа се бяха скупчили в стесняващия се коридор.
— Вратата към мостика е заключена, сър — докладва Флойд задъхано. — Не можем да влезем, а Чанг не отговаря. Не знаем какво е станало.
— Боя се, че аз знам — отговори капитан Лаплас, нахлузвайки шортите си. — Сигурен бях, че някой луд ще се опита да го направи рано или късно. Отвлечени сме и знам къде ни водят. Но проклет да съм, ако знам защо.
Той погледна часовника си и направи бързо изчисление наум.
— При това ниво на тягата ще излезем от орбита след петнайсет минути — нека кажем десет за по-сигурно. Както и да е, можем ли да изключим двигателя, без това да застраши кораба?
Втори механик Ю не изглеждаше много доволен от такова развитие на нещата, но отговори неохотно:
— Можем да издърпаме прекъсвачите в моторните помпи и да спрем подаването на гориво.
— Можем ли да се доберем до тях?
— Да — те са на трета палуба.
— Да вървим тогава.
— Ъъ… но тогава самозахранващата се система за поддържане ще се включи автоматично. За по-голяма сигурност тя е поставена в едно запечатано помещение на пета палуба — ще трябва да вземем резачка — не, няма да успеем навреме.
От това се страхуваше и капитан Лаплас. Гениите, които бяха проектирали „Галакси“, се бяха постарали да предпазят кораба от всякакви възможни злополуки. Но не биха могли да го защитят от човешките злодеяния.
— Някаква друга възможност?
— Боя се, че не и за времето, с което разполагаме.
— Тогава да отидем на мостика и да се опитаме да говорим с Чанг — и с онзи, който е при него.
„А кой ли можеше да е това?“ — чудеше се той. Отказваше да повярва, че може да е някой от редовия екипаж. Като оставим тях настрана — разбира се, ето го отговора! Всичко му стана ясно. Вманиачен изследовател се опитва да докаже своята теория; експериментите му се провалят; той решава, че търсенето на нови знания е по-важно от всичко останало…
Звучеше налудничаво, като някоя от онези евтини историйки за побъркани учени, но всичко съвпадаше много точно. Той се чудеше дали д-р Андерсън е решил, че това е единственият път към Нобеловата награда.
Но тази теория бързо бе разгромена, когато задъханият и раздърпан геолог дотича, като дишаше тежко. — За Бога, капитане, какво става? Движим се с пълна тяга! Издигаме ли се, или се спускаме?
— Спускаме се — отвърна капитан Лаплас. — След около десет минути ще влезем в орбита, която ще ни отведе на Европа. Остава ми само да се надявам, че този, който е на пулта за управление, знае какво прави.
Те вече бяха на мостика, застанали пред заключената врата. Отвътре не се чуваше никакъв звук.
Лаплас почука толкова силно, колкото можеше да направи това, без да си нарани кокалчетата на пръстите.
— Тук е капитанът! Пуснете ни да влезем!
Стори му се доста глупаво да издава заповед, която несъмнено щеше да бъде пренебрегната, но се надяваше поне да получи някакъв отговор. За негова изненада това стана.
Външният микрофон изсъска и един глас каза:
— Не правете глупости, капитане. Имам пистолет и мистър Чанг се подчинява на моите заповеди.
— Кой беше това! — прошепна един от офицерите. — Като че ли е жена!
— Прав сте — каза мрачно капитанът. Това определено премахваше всички останали възможности, но не променяше нещата.
— Какво се надявате да направите? Знаете, че няма да се измъкнете безнаказано! — изкрещя той, като се опитваше да придаде на гласа си властни, а не отчаяни нотки.
— Ще се приземим на Европа. И ако искате отново да излетите, не се опитвайте да ме спрете.
— В стаята й няма нищо — докладва втори помощник-капитан Крис Флойд трийсет минути по-късно, когато тягата бе изключена и „Галакси“ започна да пада по елипсата, която скоро щеше да навлезе в атмосферата на Европа. Вече не можеха да направят нищо; дори и да изключеха двигателите, това би било равносилно на самоубийство. Щеше да се наложи да ги включат отново, за да успеят да се приземят — въпреки че това можеше да се окаже просто по-продължителен процес на самоубийство.
— Роузи Макмахън! Кой би повярвал! Мислите ли, че взема наркотици?
— Не — каза Флойд, — всичко това е било планирано много внимателно. Сигурно е скрила радио някъде на кораба. Трябва да го намерим.
— Говориш като някое ченге.
— Достатъчно, господа! — каза капитанът. Хората му започваха да се изнервят, главно поради чувството за безпомощност и абсолютната невъзможност да установят по-нататъшен контакт с блокирания мостик. Той погледна часовника си.
— Остават по-малко от два часа до навлизането в атмосферата, ако има такава. Ще бъда в каютата си — възможно е да се опитат да се свържат с мен там. Мистър Ю, моля застанете до мостика и ако има някаква промяна, докладвайте незабавно.
Никога през живота си не беше се чувствал толкова безпомощен. Понякога на човек не му остава друго, освен да не предприема нищо. Докато излизаше от каюткомпанията на офицерите, той чу някой да казва тъжно:
— Едно кафе би ми дошло добре. Роузи правеше най-доброто, което някога съм пил.
Да, помисли си мрачно капитанът, тя несъмнено се справя добре. С каквото и да се заеме, ще го свърши с усърдие.