Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (22)

21
Политиката в изгнание

Въпреки всички мрачни прогнози южноафриканската революция се оказа сравнително безкръвна — както обикновено става в такива ситуации. Телевизията, която хората обвиняват за много злини, имаше известна заслуга за това. Прецедентът бе създаден от предишното поколение във Филипините; когато знаят, че светът ги наблюдава, повечето мъже и жени са склонни да се държат отговорно. Макар че имаше и срамни изключения, камерите не уловиха прекалено много жестокости.

Повечето от белите заселници, осъзнали неизбежното, бяха напуснали страната много преди завземането на властта. И — както горчиво се оплакваше новата администрация — те не си бяха отишли с празни ръце. Милиони рендове^[1] бяха прехвърлени в швейцарски и холандски банки; към края почти на всеки час се извършваха загадъчни полети от Кейптаун и Йоханесбург до Цюрих и Амстердам. Говореше се, че до деня на Освобождението няма да остане нито една тройунция злато, или дори еднокаратов диамант в бившата Южноафриканска република — минното дело беше саботирано доста ефективно. Един от видните имигранти беше заявил самодоволно от луксозния си апартамент в Хага: „Ще минат пет години, преди кафирите^[2] да възобновят добива в рудника «Кимбърли» — ако изобщо някога успеят.“ За голяма негова изненада „Де Биърс“ отново зае мястото си в бизнеса под ново име и с ново ръководство за по-малко от пет седмици, а диамантите бяха единственият най-важен елемент в икономиката на новата нация.

За едно поколение по-младите имигранти бяха претопени — въпреки отчаяните ответни действия на техните консервативни родители — от лишената от корени култура на двайсет и първи век. Те си припомняха с гордост, но без излишна надменност, храбростта и упоритостта на техните предшественици, но се дистанцираха от глупостите им. Почти никой от тях не говореше Африкаанс, дори и в собствения си дом.

И все пак, точно както беше случаят с революцията в Русия преди един век, имаше много, които мечтаеха да върнат часовника назад — или поне да саботират усилията на онези, които бяха узурпирали тяхната власт и привилегии. Обикновено те насочваха разочарованията и горчивината си към пропаганда, демонстрации, бойкоти, петиции до Световния съвет — и понякога произведения на изкуството. „Пътешествениците“ на Вилхелм Смут беше призната за шедьовър на (каква ирония) английската литература дори от тези, които изобщо не бяха съгласни с автора.

Но имаше и групи, които смятаха, че политическите действия са безполезни и че единствено насилието ще възвърне бленуваното статукво. Въпреки че малко хора наистина вярваха, че могат отново да напишат страниците на историята, имаше много, които, ако не можеха да постигнат победа, с радост биха се задоволили с отмъщението.

Между двете крайности на напълно асимилираните и непримиримите имаше цял спектър от политически — и аполитични — партии. „Дер Бунд“ не бе най-голямата, но беше най-влиятелната и несъмнено най-богатата, тъй като контролираше по-голямата част от изнесеното богатство на бившата република чрез мрежа от корпорации и холдингови компании. Повечето от тях вече бяха съвършено легални и всъщност много уважавани.

В компанията Цанг Аероспейс беше вложен половин милиард от парите на Бунд, надлежно отбелязан в годишния балансов отчет. През 2059 г. сър Лорънс с удоволствие прие още половин милиард, който му позволи да ускори изграждането на малката си флота.

Но дори и неговият великолепен ум не успя да открие някаква връзка между Бунд и последната чартърна мисия на Цанг Аероспейс с „Галакси“. Халеевата комета тогава наближаваше Марс и сър Лорънс беше толкова зает с подготовката на „Юнивърс“ за излитане в срок, че почти не обръщаше внимание на рутинните операции на другите два кораба.

Въпреки че лондонската компания Лойдс изказа известни съмнения за предполагаемия маршрут на „Галакси“, тези възражения бързо бяха премахнати. Бунд имаше хора на ключови позиции навсякъде; това беше лошо за застрахователните брокери, но се оказа истински късмет за космическите адвокати.