Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (8)

7
Заминаване

„Аз също ще оставя всичко, което някога съм имал…“

От кои дълбини на паметта му този стих бе изплувал на повърхността? Хейуд Флойд затвори очи и се помъчи да се съсредоточи върху миналото си. Несъмнено беше от поема — а той не бе прочел и ред поезия, след като завърши колежа. Дори и там прочетеното не беше много, освен на един кратък семинар, посветен на английската литература.

Без по-подробни данни компютърът на станцията щеше да има нужда от известно време — може би десетина минути, — за да открие този стих сред цялата английска литература. Но това нямаше да е честно (а щеше да излезе и доста скъпо) и Флойд предпочете да приеме интелектуалното предизвикателство.

Това несъмнено бе военна поема — но за коя война? През XX век те бяха толкова много…

Той все още се мъчеше да разпръсне мъглата на спомените си, когато гостите му пристигнаха, движейки се с леката, бавна грация на хора, които от дълго време живеят в условията на една шеста от земната гравитация. Обитателите на „Пастьор“ бяха силно повлияни от така нареченото центрофужно напластяване; някои хора изобщо не напускаха централната част, където гравитацията беше нулева, докато тези, които се надяваха един ден да се върнат на Земята, предпочитаха режима, при който теглото им беше почти нормално — в краищата на огромния, бавно въртящ се диск.

Сега Джордж и Джери бяха най-старите и най-близки приятели на Флойд — което бе учудващо, защото на пръв поглед между тях нямаше много общи неща. Правейки равносметка на своя доста пъстър личен живот — две женитби, три официални връзки, две неофициални, три деца, — той често завиждаше на техния дълготраен и стабилен брак, който очевидно не се влияеше от „племенниците“ им на Земята и на Луната, посещаващи ги от време на време.

— Никога ли не сте мислили за развод? — попита ги той веднъж шеговито.

Както обикновено, Джордж — чието акробатично, но все пак напълно сериозно дирижиране бе допринесло до голяма степен за възраждането на класическия симфоничен оркестър — имаше какво да каже.

— За развод — никога — гласеше краткият му отговор. — За убийство — доста често.

— Но, разбира се, няма да се измъкне безнаказано — не му остана длъжна Джери. — Себастиан ще го издаде.

Себастиан беше красив говорещ папагал, когото съпрузите бяха донесли след дълга битка с болничните власти. Той не само говореше, но и можеше да изсвири началните тактове на Концерта за цигулка от Сибелиус, с което Джери — със значителната помощ на Антонио Страдивари — беше станала известна преди половин век.

Сега бе дошъл моментът да каже „сбогом“ на Джордж, Джери и Себастиан — може би само за няколко седмици, а може би завинаги. Флойд вече се беше сбогувал с всички останали на няколко последователни събирания, които застрашително бяха намалили запасите от вино в станцията, и не можеше да се сети за нищо друго, което не е свършил.

Арчи, неговият стар, но все още в пълна изправност компютърен секретар, беше програмиран да се занимае с всички пристигащи съобщения, като изпраща подходящи отговори или като адресира всичко спешно и лично до него на борда на „Юнивърс“. Щеше да бъде странно след всички тези години да не може да разговаря с когото пожелае, макар че в замяна на това щеше да избягва нежеланите обаждания. След няколко дни път корабът щеше да бъде достатъчно далеч от Земята, за да направи директните разговори невъзможни, и всякакво общуване щеше да се провежда чрез запис на гласовете или телетекст.

— Мислехме, че си ни приятел — негодуваше Джордж. — Беше гаден номер да ни караш да се грижим за твоите работи — особено след като няма да ни оставиш нищо.

— Може и да получите няколко изненади — ухили се Флойд. — Във всеки случай Арчи ще се погрижи за всички подробности. От вас искам само да преглеждате пощата ми в случай че се появи нещо, което той не разбира.

— Ако той не го разбере, и ние няма да можем. Какво знаем за твоите научни дружества и други такива глупости?

— Те ще се оправят и без мен. Моля ви, внимавайте почистващият персонал да не разбърка твърде много нещата ми, докато ме няма — а ако не се върна, тук има някои лични съобщения, които трябва да бъдат изпратени — предимно семейни.

Семейни! В един дълъг живот като неговия освен удоволствия трябваше и болка.

Бяха изминали шейсет и три — шейсет и три! — години, откакто Мериън загина в самолетната катастрофа. Сега той почувства пристъп на угризение, защото дори не можеше да си припомни мъката, която сигурно бе изпитал тогава. Или в най-добрия случай това беше изкуствен, а не истински спомен. Какво ли щяха да чувстват един към друг, ако тя бе все още жива? Сега щеше да е навършила точно сто години…

А двете малки момиченца, които някога бе обичал толкова много, се бяха превърнали в любезни непознати с посивели коси, прехвърлили шейсетте, със свои собствени деца — и внуци! В последна сметка от тази страна на фамилията имаше девет; без помощта на Арчи никога нямаше да може да се оправи с имената им. Но поне всички те си спомняха за него на Коледа по задължение, ако не от в.

Вторият му брак, разбира се, беше изместил спомените за първия като по-късните писания върху средновековен палимпсест^[1].

Срещата не беше успешна: не беше и втората, уредена с цената на значителни разходи и трудности, на борда на самата космическа болница — всъщност точно в тази стая. Тогава Крис бе двайсетгодишен и току-що се беше оженил; ако имаше нещо, което обединяваше Флойд и Керълайн, това бе неодобрението на неговия избор.

И все пак Хелена опроверга опасенията им: тя стана добра майка на Крис II, който се роди само месец след сватбата. А когато заедно с много други млади съпруги остана вдовица след бедствието на Коперник, тя не се остави на мъката да я победи.

Имаше някаква странна ирония във факта, че и Крис I, и Крис II бяха загубили бащите си в космоса, макар и по съвсем различни начини. Флойд се беше завърнал при осемгодишния си син за кратко, и то като напълно непознат човек: Крис II поне беше имал баща през първите десет години от живота си, преди да го загуби завинаги.

А къде ли беше Крис тези дни? Нито Керълайн, нито Хелена — които сега бяха най-добри приятелки — знаеха дали той е на Земята, или в космоса. Но това беше типично за него; само една пощенска картичка с клеймо от база „Клавиус“ беше осведомила семейството за първото му пътуване до Луната.

Картичката на Флойд все още беше залепена на видно място над бюрото му. Крис II имаше добро чувство за хумор — и познаваше историята. Той беше изпратил на дядо си прочутата фотография на монолита, извисяващ се над фигурите в скафандри, събрали се около него в изкопа на кратера Тихо преди повече от половин век. Всички останали от групата вече бяха мъртви, а самият монолит вече не беше на Луната. През 2006 г., след много спорове, той бе донесен на Земята и изправен — като странно копие на централната сграда — на площада на Обединените нации. Той трябваше да напомня на човешката раса, че тя вече не е сама; пет години по-късно, когато Луцифер блестеше в небето, това напомняне вече не бе необходимо.

Пръстите на Флойд леко трепереха. Понякога дясната му ръка като че ли водеше свой собствен живот, докато отлепяше картичката, за да я пъхне в джоба си. Това щеше да бъде едва ли не единствената лична вещ, която щеше да вземе със себе си на борда на „Юнивърс“.

— Двайсет и пет дни. Ще се върнеш, преди да забележим, че те няма — каза Джери. — А между другото, вярно ли е, че и Димитри ще бъде на кораба?

— Този дребен казак! — изсумтя Джордж. — Аз дирижирах неговата Втора симфония през ’22-ра.

— Това не беше ли случаят, когато първата цигулка повърна по време на ларгото^[2]?

— Не — това беше Малер, а не Михайлович. А освен това беше от духовите инструменти, така че никой не забеляза — освен онзи нещастник, който свиреше на тръбата — продаде я на следващия ден.

— Измисляш си!

— Разбира се. Но предай поздравите ми на стария негодник и го попитай дали си спомня нощта, която прекарахме във Виена. Кой още ще бъде на кораба?

— Чух ужасяващи слухове за тълпи от журналисти — каза замислено Джери.

— Уверявам ви, до голяма степен са преувеличени. Всички сме подбрани лично от сър Лорънс заради нашата интелигентност, остроумие, красота, чар или други подобни добродетели.

— А не поради това, че сте излишни?

— Сега, като го казваш, си спомних, че всички трябваше да подпишем един доста потискащ правен документ, освобождаващ Космически линии Цанг от всякаква възможна отговорност. Между другото, моят екземпляр е в документите ми.

— Можем ли да припечелим нещо от него? — запита Джордж с надежда.

— Не — адвокатите ми казват, че той е с железни правила. Компанията Цанг ще ме заведе до Халеевата комета и обратно, ще ми осигури храна, вода, въздух и стая с изглед.

— А в замяна?

— Когато се върна, ще направя всичко възможно за реклама на бъдещите полети, ще се появя по телевизията, ще напиша няколко статии — всичко това е напълно приемливо, в замяна на такъв шанс. О, да — освен това ще забавлявам спътниците си — и обратното.

— Как? Ще танцуваш и ще пееш?

— Ами, смятам да пленя слушателите си с подбрани откъси от моите мемоари. Но не мисля, че ще мога да се меря с професионалистите. Знаете ли, че Ива Мерлин ще бъде на борда?

— Какво! Как са успели да я измъкнат от уединението й на Парк Авеню?

— Сега би трябвало да е на сто и… о, извинявай, Хей.

— Тя е седемдесетгодишна, плюс или минус пет години.

— Остави минуса. Бях още хлапе, когато се появи „Наполеон“.

Настъпи дълга пауза, през която и тримата се върнаха към спомените си за този прочут филм. Въпреки че някои критици смятаха за най-добрата й роля Скарлет О’Хара, широката публика все още идентифицираше Ива Мерлин (или Евелин Майлс, с това име бе родена в Кардиф, Южен Уелс) с образа на Жозефина. Преди почти половин век оспорваният епос на Дейвид Грифин беше възхитил французите и вбесил англичаните — макар че сега и двете страни бяха съгласни, че понякога той е позволявал на артистичните си импулси да надделеят над историческите факти, особено в зрелищните финални сцени на коронацията на императора в Уестминстърското абатство.

— Тя ще бъде доста добра реклама за сър Лорънс — каза замислено Джордж.

— Мисля, че донякъде заслугата за нейното присъствие е моя. Баща й беше астроном — известно време работеше при мен, — а тя винаги се е интересувала много от науката. Така че й се обадих по видеофона.

Хейуд Флойд не сметна за нужно да добави, че както една голяма част от човечеството, и той се бе влюбил в Ива след излизането на екран на „Марк II“ на компанията Г.У.Т.У.

— Разбира се — продължи той, — сър Лорънс беше очарован от идеята, но трябваше да го убедя, че интересът й към астрономията не е повърхностен. Иначе пътешествието щеше да се превърне в социално бедствие.

— Това ми напомня — каза Джордж, изваждайки един малък пакет, който досега беше крил не съвсем успешно зад гърба си, — че имаме малък подарък за теб.

— Може ли да го отворя още сега?

— Мислиш ли, че трябва? — обърна се Джери към Джордж с известно безпокойство.

— Щом е така, непременно ще го отворя — каза Флойд, развързвайки яркозелената панделка и отвивайки хартията.

Вътре имаше картина в красива рамка. Макар че Флойд не разбираше много от изкуство, той я беше виждал и преди; впрочем кой ли би могъл да я забрави?

Импровизираният сал, подхвърлян от вълните, беше претъпкан с полуголи корабокрушенци, някои от тях вече на прага на смъртта, други махащи отчаяно към някакъв кораб на хоризонта. Отдолу имаше надпис:

САЛЪТ НА МЕДУЗА (Теодор Жерико, 1791–1824)

А под него беше бележката, написана от Джордж и Джери: „Да стигнеш дотам е само половината от удоволствието.“

— Вие сте двама негодници, но аз много ви обичам — каза Флойд, като прегърна и двамата. Светлинният сигнал „ВНИМАНИЕ“ на клавиатурата на Арчи замига енергично. Трябваше да тръгва.

Приятелите му си тръгнаха в мълчание, което бе много по-красноречиво от всякакви думи. За последен път Хейуд Флойд огледа малката стая, която бе неговата вселена през почти половината му живот.

И изведнъж си спомни как завършваше онази поема:

„Тук бях щастлив: щастлив си тръгвам и сега.“