Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (59)

59
Триединство

„Справихте се много добре. Сега те няма да се изкушат да се върнат отново.“

„Постепенно научавам много неща; но все още ми е мъчно, че старият ми живот си отива.“

„И това ще премине; аз също се върнах на Земята, за да видя отново хората, които някога обичах. Но сега зная, че има и неща, по-велики от Любовта.“

„Кои са те?“

„Състраданието е едно от тях. Справедливостта. Истината. А има и други.“

„За мен не е трудно да приема това. За своя вид аз бях много стар човек: Увлеченията на младостта ми отдавна са угаснали. А какво ще стане с — с истинския Хейуд Флойд?“

„И двамата сте еднакво истински. Но той скоро ще умре, без никога да разбере, че е станал безсмъртен.“

„Какъв парадокс — но мога да го проумея. Ако това чувство просъществува, може би един ден ще ви бъда признателен. На вас ли трябва да благодаря — или на монолита? Онзи Дейвид Боумън, с когото се срещнах преди цяла вечност, не притежаваше такива сили.“

„Така е; много неща се случиха през това време. Хал и аз придобихме много нови знания.“

„Хал! Той тук ли е?“

„Тук съм, д-р Флойд. Не очаквах, че ще се срещнем отново, особено по такъв начин. Да изработя вашето ехо беше интересна задача за мен.“

„Моето ехо? О — разбирам. Защо го направихте?“

„Когато получихме съобщението ви, двамата с Хал разбрахме, че можете да ни бъдете полезен тук.“

„Полезен — на вас?“

„Да, макар и да ви се вижда странно. Вие притежавате много знания и опит, които ни липсват. Можете да го наречете мъдрост.“

„Благодаря ви. Добре ли беше, че се появих на своя внук?“

„Не: това причини много неудобства. Но беше породено от състрадание. Трябва да се преценява кое е по-важно.“

„Казахте, че се нуждаете от помощта ми. За какви цели?“

„Въпреки всичко, което сме научили, все още има много неща, които ни убягват. Хал картографира вътрешните системи на монолита и можем да управляваме някои от най-простите. Той е уред, който има много предназначения. Първичната му функция, изглежда, е да служи като катализатор на разума.“

„Да — предполагахме такова нещо. Но нямахме доказателства.“

„Вече има такива, защото успяхме да се доберем до неговите спомени — или някои от тях. Преди четири милиона години в Африка той е дал на едно племе гладуващи маймуни тласъка, който постепенно е довел до превръщането им в човешки вид. Сега повтори същия експеримент и тук — но на една ужасяваща цена.“

„Когато Юпитер бе превърнат в слънце, за да може този свят да осъзнае своите възможности, една друга биосфера бе унищожена. Нека ви я покажа такава, каквато я видях някога…“

Докато падаше през бучащото сърце на Голямото Червено Петно, а мълниите на неговите гръмотевични бури, обхващащи цели континенти, проблясваха около него, той разбра защо е оцеляло през вековете, въпреки че беше съставено от много по-прости газове от онези, които образуваха ураганите на Земята. Тънкият писък на водородния вятър заглъхна, когато той потъна в по-спокойни дълбини, и снежни восъчни парцали, някои от които вече се сливаха в едва забележими планини от въглеводородна пяна — заваляха от висините. Вече беше достатъчно топло, за да съществува вода в течно състояние, но тук нямаше океани; тази среда, изградена изцяло от газове, бе твърде разредена, за да може да ги задържи.

Той се спускаше през нови и нови облачни слоеве, докато най-накрая навлезе в област с такава чистота, че дори и човешкото око би могло да обхване район с диаметър повече от хиляда километра. Това бе само едно малко въртопче в огромната спирала на Голямото Червено Петно; то криеше тайна, за която хората предполагаха отдавна, но не бяха имали възможност да я докажат.

В подножието на плаващите планини от пяна се движеха десетки хиляди малки облачета с изпъкващи очертания, всички с приблизително еднакви размери и нашарени с червеникавокафяви петна. Те бяха малки единствено в сравнение с нечовешките мащаби на заобикалящата ги среда; най-малкото от тях би могло да обгърне един средно голям град. Те очевидно бяха живи, защото се придвижваха бавно, но упорито по склоновете на въздушните планини, като пасяха по тях подобно на гигантски овце. Сигнализираха си в метровия обхват; радиогласовете им бяха слаби, но се чуваха ясно сред пращенето и сътресенията на Юпитер.

Те не бяха нищо друго, освен живи газови балони, които се носеха в тясната ивица между замръзналите висини и пламтящите дълбини. Тясна — наистина, но тази територия беше много по-голяма от цялата биосфера на Земята.

Те не бяха сами. Между тях се придвижваха бързо други същества, толкова малки, че едва се забелязваха. Някои имаха почти необичайна прилика със земните самолети и бяха с приблизително същите размери. Но те също бяха живи — може би бяха хищници, може би паразити — или дори може би пастири…

… имаше и реактивни торпеда, подобни на сепиите от земните океани, които преследваха и поглъщаха огромните газови балони. Но те не бяха беззащитни; някои от тях се отбраняваха с електрически мълнии и пипала, снабдени с нокти, които приличаха на триони, дълги един километър.

Имаше и още по-странни фигури, които представяха почти всички възможни геометрични форми — чудновати прозрачни хвърчила, четиристенни, сфери, многостенни, плетеници от усукани ленти… Те представляваха гигантския планктон в атмосферата на Юпитер и бяха създадени, за да се носят като воали в издигащите се въздушни течения, докато успееха да се възпроизведат; тогава бяха помитани в дълбините, където се овъгляваха и рециклираха в ново поколение.

Той разглеждаше един свят, чиято площ бе сто пъти по-голяма от тази на Земята. И макар че видя много чудеса, тук нямаше нищо, което да загатва за наличието на разум.

Радиогласовете на огромните балони предаваха само прости съобщения, които предупреждаваха или излъчваха страх. Дори и хищниците, които би трябвало да развият по-висока степен на организация, бяха като акулите в океаните на Земята — безмозъчни автомати.

И въпреки смайващите си размери и разнообразие биосферата на Юпитер представляваше един нестабилен свят на мъгли и пяна, на тънки копринени нишки и хартиени тъкани, родени от непрекъснатия снеговалеж на нефтохимични продукти, образувани от светкавиците в горните слоеве на атмосферата. Повечето от неговите съставки не бяха по-устойчиви от сапунени мехури; и най-ужасяващите хищници на този свят можеха да бъдат разкъсани на парчета дори от най-слабото земно месоядно животно…

„И всички тези чудеса са били унищожени — за да се създаде Луцифер?“

„Да. Съществата от Юпитер бяха претеглени на везните срещу тези от Европа — и се оказаха по-слаби. Вероятно в тази газообразна среда те никога нямаше да могат да развият истински разум. Но дали това трябваше да ги обрече на гибел? Хал и аз все още се опитваме да отговорим на този въпрос; това е една от причините, поради които се нуждаем от помощта ви.“

„Но как можем да се сравняваме с монолита, който унищожи Юпитер?“

„Той е просто един уред: има голяма интелигентност — но няма съзнание. Въпреки цялата мощ, с която разполага, вие, Хал и аз сме по-висши същества от него.“

„Много ми е трудно да го повярвам. Във всеки случай нещо трябва да е създало монолита.“

„Веднъж вече се срещнах с него — или поне с тази част, която можах да понеса, — когато «Дискъвъри» се приближи до Юпитер. То ме изпрати в състоянието, в което сега се намирам, за да служа на целите, които си поставя за тези светове. Повече не сме се срещали; сега сме сами — поне за известно време.“

„Това ме успокоява. Монолитът ми е напълно достатъчен.“

„Но сега възникна по-голям проблем. Нещо се е объркало.“

„Не мислех, че все още мога да изпитвам страх…“

„Когато планината Зевс падна, тя можеше да унищожи целия този свят. Сблъсъкът не беше предвиден — всъщност беше непредвидим. Никакви изчисления не биха могли да предскажат такова събитие. Планината опустоши обширни площи от морското дъно на Европа, като унищожи цели видове — включително и някои, на които възлагахме големи надежди. Самият монолит се преобърна. Може дори да се е повредил, а програмите му да са объркани. Несъмнено те не успяха да предвидят всички вероятности; а и как ли биха могли в една Вселена, която е почти безкрайна и където Случайността винаги може да провали и най-прецизните планове?“

„Това е вярно — както за хората, така и за монолитите.“

„Ние тримата трябва да направляваме онова, което не може да бъде предвидено, както и да бъдем пазители на този свят. Вече се срещнахте със Земноводните; сега трябва да се запознаете с Юмруците със силициева броня, които обитават реките от лава, и Скитниците, които събират урожая на морето. Задачата ни е да им помогнем да открият пълните си възможности — може би тук, а може и на друго място.“

„А човечеството?“

„Имаше мигове, в които се изкушавах да се намеся в човешките дела — но предупреждението, отправено към човечеството, се отнася и до мен.“

„Ние не му се подчинихме както трябваше.“ „Но достатъчно. А междувременно имаме много работа, преди краткото лято на Европа да свърши и отново да дойде дългата зима.“ „С колко време разполагаме?“

„Съвсем малко; няма и хиляда години. И не трябва да забравяме за съществата от Юпитер.“

 

3001