Метаданни
Данни
- Серия
- Одисея в космоса (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 2061: Odyssey Three, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Живко Тодоров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Popovster(2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2015)
- Допълнителна корекция
- Silverkata(2020)
Издание:
Автор: Артър Кларк
Заглавие: 2061: Одисея трета
Преводач: Живко Тодоров
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СД „Орфия“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД
Художник: Джеймс Уорхоула
Коректор: Антоанета Петрова
ISBN: 954-444-025-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6479
История
- —Добавяне
- —Корекция
- —Допълнителна корекция
52
На кушетката
„Жалко, че не съм изучавал психология навремето, каза си Ван дер Берг. Сега щях да мога да изследвам параметрите на неговите халюцинации. И все пак той изглежда напълно нормален — освен ако не говорим по онази тема.“
Макар че почти всички седалки са удобни при гравитация една шеста джи, Флойд беше наклонил своята до края и бе сложил ръце зад тила. Ван дер Берг внезапно си спомни, че това е класическата позиция на пациента в дните на старата и все още не съвсем дискредитирана фройдистка психоанализа.
Той бе доволен, че спътникът му заговори пръв, донякъде от чисто любопитство, но главно защото се надяваше, че колкото по-скоро Флойд си избиеше тези глупости от главата, толкова по-бързо щеше да се излекува, или поне нямаше да представлява някаква заплаха. Но оптимизмът му не беше много голям: сигурно в дъното на цялата история се криеше някакъв много сериозен проблем, който бе успял да предизвика такава силна халюцинация.
Беше много смущаващо да открие, че мнението на Флойд напълно съвпадаше с неговото и той вече си беше поставил собствена диагноза.
— Корабната ми психическа характеристика е от степен А.1 плюс — каза той, — което означава, че дори имам възможност да преглеждам собственото си досие — само около десет процента от космонавтите имат право на това. Така че съм объркан не по-малко от теб — но въпреки всичко аз видях дядо си и той разговаря с мен. Никога не съм вярвал в призраци — кой ли пък вярва? — но това би трябвало да означава, че е мъртъв. Така съжалявам, че не можахме да се опознаем по-добре — очаквах срещата ни с нетърпение… Но сега поне ще ми остане някакъв спомен…
След малко Ван дер Берг проговори:
— Опиши ми точно какво ти каза. Крис се усмихна малко тъжно и отговори:
— Никога не съм могъл да запомням абсолютно всичко, а и бях толкова зашеметен от цялото преживяване, че едва ли бих могъл да ти предам точните думи. — Той направи пауза и на лицето му се появи израз на концентрация.
— Странно; сега като си припомням, не мисля, че говорихме с думи.
„Още по-лошо, помисли си Ван дер Берг; сега пък и телепатия, освен живот след смъртта.“ Но той само отвърна:
— Е добре, опиши ми поне същината на — ъъ — разговора. Аз изобщо не чух да казваш нещо, ако си спомняш.
— Така е. Той каза нещо от рода на: „Исках да те видя отново и съм много щастлив. Сигурен съм, че всичко ще мине добре и «Юнивърс» скоро ще ви прибере.“
„Типично сладникаво съобщение на дух, помисли си Ван дер Берг. Никога не казват нещо полезно или изненадващо — само отразяват надеждите и страховете на този, който ги чува. От подсъзнанието не излиза никаква информация…“
— Продължавай.
— Тогава го попитах къде са отишли всички — защо градът е изоставен. Той се засмя и ми даде отговор, който все още не мога да проумея. Нещо от рода на: „Зная, че не сте искали да им навредите — но когато ви видяхме да се приближавате, едва успяхме да ги предупредим. Всички…“ — и тук той използва някаква дума, която не бих могъл да произнеса, дори и да я бях запомнил — „… се скриха под водата — когато се наложи, те могат да се движат бързо! Няма да се покажат, докато не си отидете, но за щастие вятърът разсея отровата.“ Какво ли искаше да каже с това? Продуктът, който отделя совалката, е само чиста пара — от нея е съставена и по-голямата част от атмосферата им.
„Е, помисли си Ван дер Берг, предполагам, че няма закон, според който халюцинацията — подобно на съня — трябва да има някакъв логичен смисъл. Може би думата «отрова» символизира някакъв дълбоко вкоренен страх, който Крис въпреки отличната си психическа характеристика не може да преодолее. Каквото и да е, съмнявам се, че това е моя грижа. Отрова, как ли пък не! Горивната смес на «Бил Ц.» е чиста, дестилирана вода, доставена от совалките на Ганимед…
Почакай малко. Колко висока е температурата й, когато излиза от тръбите? Не бях ли чел някъде…?“
— Крис — каза предпазливо Ван дер Берг, — след като водата мине през реактора, цялата ли излиза във вид на пара?
— Че какво друго може да направи? О, ако е много пренагрята, десет или петнайсет процента от нея се разлагат на водород и кислород.
Кислород! Ван дер Берг почувства внезапен хлад, въпреки че совалката поддържаше приятна стайна температура. Едва ли Флойд разбираше значението на това, което бе казал току-що; тази информация не влизаше в нормалната му сфера на познание.
— Знаеш ли, Крис, че за примитивните организми на Земята и най-вече за същества, живеещи в атмосфера като тази на Европа, кислородът е смъртоносна отрова?
— Шегуваш се.
— Не: той е отровен дори за нас, когато е поставен под високо налягане.
— Това го знам; преподаваха ни го в курса за водолази.
— Твоят дядо е бил прав. Все едно, че сме напръскали онзи град с иприт[1]. Е, положението не е било чак толкова лошо — кислородът поне се е разпръснал много бързо.
— Значи вече ми вярваш.
— Не съм казвал, че не ти вярвам.
— Трябваше да си луд, за да го кажеш!
Това изведнъж премахна напрежението между тях и те се посмяха добре заедно.
— Не ми каза с какво е бил облечен.
— Със старомоден халат, точно както си го спомням от детските си години. Халатът изглеждаше много удобен.
— Някакви други подробности?
— Сега като ме питаш, се сетих, че изглеждаше много по-млад и имаше повече коса, отколкото последния път, когато го видях. Така че не мисля — как да кажа, — че наистина е бил той. Това беше нещо като образ, създаден от компютър. Или синтетична холограма.
— Монолитът!
— Да — и аз това си помислих. Помниш ли как Дейв Боумън се е появил на дядо ми на борда на „Леонов“? Може би сега е дошъл неговият ред. Но защо? Той не отправи към мен някакво предупреждение, дори не ми съобщи нещо определено. Само искаше да се сбогува и да ми пожелае всичко най-добро…
За няколко мъчителни мига по лицето на Флойд се появиха бръчки; но след това той си възвърна самообладанието и се усмихна на Ван дер Берг.
— Достатъчно говорих. Сега е твой ред да ми обясниш какво прави диамант с тегло един милион тона на един свят, който е изграден предимно от лед и сяра. И дано обяснението ти да е убедително.
— Такова е — каза д-р Ролф Ван дер Берг.