Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (51)

50
Отвореният град

Какво ужасно място, помисли си Крис Флойд. Нищо друго освен гъста лапавица и снежни вихрушки. От време на време се виждаха части от пейзажа, покрити с ледени ивици — в сравнение с него остров „Убежище“ беше направо тропически рай! Но той знаеше, че в Нощната страна, намираща се само неколкостотин километра по-нататък, зад хоризонта на Европа, положението е още по-лошо.

За негова изненада времето внезапно се изясни напълно точно, преди да стигнат до целта си. Облаците се разнесоха — и там отпред се издигаше една необятна, черна стена, висока почти километър, която бе разположена перпендикулярно на въздушното трасе, по което летеше „Бил Ц.“. Тя беше толкова огромна, че очевидно създаваше свой собствен микроклимат; отклоняваше непрестанно духащите ветрове, като оставяше една спокойна област откъм подветрената си страна.

В тази стена човек веднага можеше да разпознае Монолита: в подножието му намираха подслон стотици полусферични постройки, които блестяха с призрачна бяла светлина, отразена от лъчите на ниско увисналото слънце, което в миналото бе Юпитер. Те много приличаха, помисли си Флойд, на старовремски пчелни кошери, направени от сняг; нещо в техния външен вид извикваше и някакъв друг спомен от Земята. Ван дер Берг се досети преди него.

— Къщички-иглу — каза той. — Същата задача — същото решение. Наоколо няма друг строителен материал освен скали, които се обработват много трудно. А и сигурно слабата гравитация им помага — някои от тези куполи са доста големи. Чудя се кой ли живее в тях…

Те все още бяха твърде далеч, за да видят дали някой се движи по улиците на този малък град на края на света. А когато се приближиха, видяха, че няма улици.

— Това е Венеция, направена от лед — каза Флойд. — Навсякъде ледени иглу и канали.

— Жителите явно са земноводни — отвърна Ван дер Берг. — Трябваше да очакваме подобно нещо. Чудя се къде ли са.

— Може да сме ги изплашили. „Бил Ц.“ вдига много по-голям шум отвън, отколкото вътре.

За известно време Ван дер Берг беше твърде зает да снима и да докладва на „Галакси“, за да му отговори. След малко каза:

— Не можем да си тръгнем, без да сме установили някакъв контакт. Ти беше прав — това е много по-важно от планината Зевс.

— Но може и да е по-опасно.

— Не виждам никакви следи от напреднала технология — всъщност не — това там прилича на стара радарна установка от двайсети век! Можеш ли да се приближиш?

— И да им позволя да стрелят по нас? Не, благодаря. Освен това времето ни изтича. Остават ни още десет минути — ако искаш да успеем да се доберем до базата.

— Не можем ли поне да се приземим и да разгледаме наоколо? Ето там има една скала без ледено покритие. Къде, по дяволите, са изчезнали всички?

— Сигурно са изплашени като мен. Остават девет минути. Ще мина веднъж над града. Трябва да заснемеш всичко, което можеш — да, „Галакси“, добре сме, — просто сме доста заети в момента — ще ви се обадя по-късно.

— Сега разбрах — това там не е радар, а нещо също толкова интересно. Насочено е точно към Луцифер — това са слънчеви елементи! Сигурно вършат доста добра работа в свят, където слънцето никога не се помръдва, а не можеш да запалиш и огън.

— Осем минути. Жалко, че всички са се скрили вкъщи.

— Или във водата. Можем ли да огледаме онази голяма сграда с откритото пространство около нея? Мисля, че това е кметството.

Ван дер Берг посочи една постройка, която беше много по-голяма от останалите и с доста по-различен външен вид; тя бе направена от вертикални цилиндри, които приличаха на огромни тръби на орган. Освен това тя нямаше безличния бял цвят на ледените иглу, а цялата й повърхност беше покрита със сложна смесица от най-различни цветове.

— Изкуството на жителите на Европа! — извика Ван дер Берг. — Това е нещо като стенопис. По-близо, по-близо! Трябва да го заснема!

Флойд послушно се снижаваше — все повече и повече. Той, изглежда, напълно бе забравил първоначалните си опасения за оставащото време; и изведнъж, със смаяна недоверчивост, Ван дер Берг разбра, че той се готви да кацне.

Ученият откъсна очи от приближаващата се повърхност и погледна към своя пилот. Макар че очевидно все още се справяше отлично с управлението на „Бил Ц.“, Флойд сякаш бе хипнотизиран; той се беше втренчил в някаква точка право по курса на спускащата се совалка.

— Какво ти става, Крис? — извика Ван дер Берг. — Знаеш ли какво правиш?

— Разбира се. Не го ли виждаш? — Кого да виждам?

— Онзи мъж, който стои до най-големия цилиндър. И той не носи никакви приспособления за дишане!

— Не ставай идиот, Крис! Там няма никой!

— Той гледа нагоре към нас. Маха ни — мисля, че го поз… О, Боже мой!

— Там няма никой — никой! Издигни се!

Флойд изобщо не го слушаше. Той бе напълно спокоен, с професионално умение приземи „Бил Ц.“ и изключи двигателя точно в подходящия момент преди кацането.

Много внимателно Флойд провери показанията на уредите и натисна клавишите за обезопасяване. Едва когато завърши операцията по приземяването, той отново погледна през стъклото на кабината с озадачено, но радостно изражение на лицето.

Здравей, дядо — каза той тихо на някого, когото Ван дер Берг изобщо не можеше да види.