Метаданни
Данни
- Серия
- Одисея в космоса (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 2061: Odyssey Three, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Живко Тодоров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Popovster(2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2015)
- Допълнителна корекция
- Silverkata(2020)
Издание:
Автор: Артър Кларк
Заглавие: 2061: Одисея трета
Преводач: Живко Тодоров
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СД „Орфия“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД
Художник: Джеймс Уорхоула
Коректор: Антоанета Петрова
ISBN: 954-444-025-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6479
История
- —Добавяне
- —Корекция
- —Допълнителна корекция
47
Парчета стъкло
— Добре ще е да побързате — посъветваха ги от централата на Ганимед. — Следващото изравняване на планетите ще бъде доста лошо — нашият спътник ще предизвика трусове заедно с Йо. И не искаме да ви плашим, но ако радарът ни не се е побъркал, планината ви е потънала с още сто метра след последната проверка.
При тези темпове, помисли си Ван дер Берг, Европа отново ще стане плоска след десет години. Колко по-бързо се развиваха нещата тук в сравнение със Земята; това бе и една от причините, поради която спътникът беше толкова популярен сред геолозите.
Седнал в кресло номер две точно зад Флойд, със затегнат колан и изцяло заобиколен от своите инструменти, той изпитваше някаква странна смесица от вълнение и съжаление. След няколко часа най-голямото интелектуално приключение в живота му щеше да е приключило — по един или друг начин. Нищо от това, което можеше да му се случи в бъдеще, нямаше да може да се мери с него.
В душата му нямаше и следа от страх; той напълно се доверяваше на пилота и машината. Неочаквано и за самия него изпита някакво странно чувство на признателност към покойната Роуз Макмахън; ако не беше тя, той никога не би имал тази възможност и вероятно щеше да отнесе в гроба своите съмнения, без да може да ги провери.
Тежко натоварената совалка „Бил Ц.“ едва успя да преодолее гравитацията от една десета джи при излитането; тя не беше предназначена за такава работа, но щеше да се справи много по-добре по обратния път, когато товарът й щеше да бъде свален. Като че ли изминаха векове, докато совалката се издигне над „Галакси“, и през това време те успяха да забележат повредите на корпуса, както и следи от корозия, причинени от падащите от време на време умерено киселинни дъждове. Докато Флойд се занимаваше с операцията по излитането, Ван дер Берг предаде кратък доклад за състоянието на кораба от неговата гледна точка на привилегирован наблюдател. Той сметна, че това е в реда на нещата — макар че ако спасителната група пристигнеше, годността на „Галакси“ за пътуване в космоса вече нямаше да представлява интерес за никого.
Сега целият остров „Убежище“ се виждаше като на длан и Ван дер Берг осъзна колко блестящо се беше справил със задачата си временно назначеният капитан Ли, когато закотви кораба на брега. Имаше само няколко места, където можеха да извършат безопасно акостиране; въпреки че и шансът му беше помогнал много, Ли бе използвал вятъра и морската котва по най-добрия възможен начин.
Мъглата около тях се сгъстяваше; „Бил Ц.“ се издигаше по една полубалистична траектория, за да неутрализира тежестта на товара, и в следващите двайсет минути нямаше да виждат нищо освен облаци. „Жалко — помисли си Ван дер Берг, — сигурен съм, че там долу плуват някакви интересни същества, и може би никой вече няма да има възможност да ги види…“
— Наближава моментът да изключим двигателя — каза Флойд. — Всичко е наред.
— Много добре, „Бил Ц.“. Няма съобщения за въздушен трафик на вашата височина. Все още сте номер едно на пистата за приземяване.
— Кой е този шегаджия? — попита Ван дер Берг.
— Рони Лим. Не е за вярване, но изразът „номер едно на пистата“ е останал още от „Аполо“.
Ван дер Берг можеше да разбере защо. Нямаше нищо по-добро от някоя духовита забележка — при условие, че не звучи изкуствено, за да разсее напрежението, когато трябваше да се извърши някакво сложно и вероятно опасно начинание.
— Петнайсет минути до задействане на спирачките — каза Флойд.
— Да видим дали има още някой в ефира.
Той стартира автоскенера и в малката кабина отекна последователност от различни радиосмущения, между които имаше кратки затишия, докато тунерът ги отхвърляше едно по едно и продължаваше бързото си придвижване по скалата на радиообхвата.
— Това са местните радиомаяци, които излъчват различни данни — каза Флойд. — Надявах се да… а, ето го!
Това беше само един тих музикален тон, който се усилваше и отслабваше като някакво налудничаво сопрано. Флойд погледна към скалата на обхвата.
— Доплеровият ефект намалява доста бързо — сигналът почти изчезна.
— Какво е това? Някакъв текст?
— Мисля, че е видеопредаване на бавни обороти. Доста материали се изпращат на Земята чрез голямата сателитна антена на Ганимед, когато спътникът се намира в подходящо положение. Телевизионните мрежи на Земята настояват за новини.
Те се заслушаха за известно време в хипнотичния, но лишен от смисъл звук; след това Флойд го изключи. Макар че предаването от „Юнивърс“ беше непонятно за техните човешки сетива, то им съобщаваше единственото нещо, което искаха да знаят. Помощта беше на път и скоро щеше да пристигне.
Отчасти за да запълни мълчанието, но и защото проявяваше жив интерес към това, Ван дер Берг запита уж небрежно:
— Говорил ли си с дядо си напоследък?
„Говоря“, разбира се, не беше най-подходящата дума, когато ставаше въпрос за междупланетни разстояния, но никой не бе успял да предложи някакъв друг приемлив вариант. Известно време бяха използвани названия като „гласорама“, „аудиопоща“, „гласокарта“, които накрая бяха потънали в забрава. Дори и сега по-голямата част от човешкия род вероятно не вярваше, че нормалният разговор е невъзможен в големите открити пространства на Слънчевата система, и от време на време се чуваха възмутени протести: „Защо учените не могат да измислят нещо?“
— Да — каза Флойд. — Той е в отлична форма и очаквам с нетърпение да го видя.
В гласа му се чувстваше лека напрегнатост. Чудя се, помисли си Ван дер Берг, кога ли са се срещали за последен път; но осъзна, че ще бъде нетактично да попита. Вместо това в следващите десет минути двамата с Флойд репетираха процедурите по разтоварването и монтирането на апаратурата, за да не се получи някакво ненужно объркване, когато кацнеха.
Сигнализацията за задействане на спирачките се включи частица от секундата след като Флойд активира програмата. „Намирам се в добри ръце, помисли Ван дер Берг. Мога да се успокоя и да се концентрирам върху моята работа. Къде е тази камера? Само не ми казвайте, че пак се е понесла във въздуха…“
Облаците се разкъсваха. Въпреки че радарът бе показал точно какво има под тях в нормалния за човешки поглед обхват, все пак беше шокиращо да видят планината, извисяваща се само на няколко километра от тях.
— Виж! — извика внезапно Флойд. — Там отляво, до онзи раздвоен връх, можеш ли да се досетиш?
— Сигурен съм, че си прав. Не мисля, че сме причинили някакви щети — пенетрометърът просто се е разтопил. Чудя се къде ли паднал другият…
— Височина хиляда метра. Коя площадка да изберем? Алфа не ми изглежда много подходяща оттук.
— Опитай с Гама. И без това е по-близо до планината.
— Петстотин метра. Добре, нека бъде Гама. Ще задържа над нея двайсет секунди, ако не ти хареса, ще се прехвърлим на Бета. Четиристотин… Триста… Двеста… („Успех, «Бил Ц.», пожелаха им кратко от «Галакси».“) Благодаря, Рони… Сто и петдесет… Сто… Петдесет… Как е? Има само няколко малки скали и — странно — нещо като счупени стъкла навсякъде. Някой добре се е забавлявал тук… Петдесет… Петдесет… Всичко наред ли е?
— Напълно. Спускай се.
— Четирийсет… Трийсет… Двайсет… Десет… Сигурен ли си, че не искаш да си промениш решението?… Десет… Ще издухаме малко прахоляка, както беше казал Нийл някога… или беше Бъз?… Пет… Кацнахме! Лесно беше, а? Чудя се за какво ли ми плащат…