Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (47)

46
Совалката

— Ако си спомням добре — каза д-р Андерсън, — първата ракета на Годар е прелетяла около петдесет метра. Питам се, дали мистър Чанг ще подобри този рекорд.

— Дано да успее — иначе всички ще загазим. По-голямата част от научния екип се беше събрала в залата за наблюдение и всички се бяха втренчили с безпокойство към корпуса на кораба. Макар че входът на гнездото не се виждаше под този ъгъл, те щяха да забележат „Бил Ц.“ съвсем скоро след като — и ако — се покажеше.

Нямаше предстартово броене; Чанг не бързаше, проверяваше щателно всичко и щеше да включи двигателя, когато сметнеше, че е готов. Совалката беше разтоварена до минималната възможна маса и имаше гориво точно за сто секунди полет. Ако всичко станеше както го бяха замислили, то щеше да бъде напълно достатъчно; ако не, повече от това щеше да бъде не само излишно, но и опасно.

— Тръгваме — каза небрежно Чанг.

Беше почти като някакъв фокус; всичко стана толкова бързо, че очите не можаха да го проследят. Никой не видя как „Бил Ц.“ изскочи от гнездото, защото беше скрита от облаци пара. Когато те се разнесоха, совалката вече се приземяваше на двеста метра от кораба.

Залата отекна от шумни възгласи на облекчение.

— Успя! — извика бившият капитан Ли. — Надмина рекорда на Годар — и то съвсем лесно!

Застанала на четирите си ниски крака сред пустинния пейзаж на Европа, „Бил Ц.“ приличаше на по-голяма и дори по-несъвършена версия на лунохода на „Аполо“. Не това обаче си мислеше капитан Лаплас, докато гледаше от мостика.

Струваше му се, че корабът му по-скоро прилича на изхвърлен на брега кит, който с големи мъки е успял да роди своето малко в една чужда за него среда. Надяваше се, че „новороденото“ ще оцелее.

След четирийсет и осем часа, през които всички бяха много заети, „Уилям Цанг“ беше натоварена, изпробвана на една десеткилометрова обиколка около острова — и готова да потегли. Все още разполагаха с предостатъчно време за мисията; според най-оптимистичните изчисления „Юнивърс“ не би могъл да пристигне по-рано от три дни, а пътешествието до планината Зевс, дори и като се вземеше предвид времето, необходимо на д-р Ван дер Берг да разположи обширния си набор от инструменти, щеше да отнеме само шест часа.

Веднага щом втори помощник Чанг се приземи, Лаплас го извика в каютата си. „Капитанът изглежда малко неспокоен“, помисли си Чанг.

— Добре се справи, Уолтър, но не сме и очаквали друго от теб.

— Благодаря, сър. И тъй, какъв е проблемът?

Капитанът се усмихна. Между членовете на екипаж, който работи толкова добре заедно, не можеше да има тайни.

— Началството, както обикновено. Неприятно ми е, че трябва да те разочаровам, но получих заповед само д-р Ван дер Берг и втори помощник Флойд да тръгнат със совалката.

— Ясно — отвърна Чанг с нотки на горчивина в гласа. — Какво им казахте?

— Все още нищо, затова исках да поговоря с теб. Готов съм да кажа на шефовете, че ти си единственият пилот, който може да доведе мисията до успешен край.

— Ще разберат, че това са само празни приказки. Флойд би могъл да се справи не по-зле от мен. Не съществува и най-малкият риск, освен някоя повреда, която може да се случи на всекиго.

— Все пак мога да си затворя очите, ако настояваш. В края на краищата никой не може да ме спре, а и всички ще станем герои, когато се върнем на Земята.

Чанг, изглежда, правеше някакви сложни изчисления и явно остана доста доволен от резултата.

— Ако заменим двеста килограма полезен товар с гориво, ще имаме една нова интересна възможност; възнамерявах да спомена за нея по-рано, но „Бил Ц.“ нямаше да се справи с цялото това допълнително оборудване и пълен екипаж…

— Досещам се и сам. Великата стена.

— Разбира се; можем да направим пълно изследване с едно или две прелитания и да разберем какво представлява тя в действителност.

— Мисля, че първоначалната идея беше много добра и не съм сигурен дали трябва да се приближаваме до Стената. Не бива да злоупотребяваме с късмета си.

— Може би. Но има и друга причина; за някои от нас тя дори е по-важната…

— Слушам те.

— „Циен“. Намира се само на десет километра от Стената. Бихме искали да спуснем там венец.

Ето какво бяха обсъждали неговите офицери толкова сериозно; не за първи път капитан Лаплас съжали, че не знае малко повече китайски.

— Разбирам — каза той тихо. — Ще трябва да го обмисля и да говоря с Ван дер Берг и Флойд, за да разбера дали са съгласни.

— А началството?

— Не, по дяволите. Това решение ще бъде мое.