Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (44)

43
Спасение

Първата задача, стояща пред капитан Лаплас и неговия екипаж, веднъж щом привикнаха към чувството, че са на твърда земя, беше да се ориентират в обстановката. Всичко на борда на „Галакси“ беше променило местонахождението си.

Космическите кораби се конструират така, че да могат да функционират при два типа условия — или при липса на гравитация, или когато двигателите са включени при посоки горе и долу по оста на кораба. Но сега „Галакси“ лежеше почти хоризонтално и всички подове бяха заели мястото на стените. Положението бе точно такова, като че ли се опитваха да живеят в постройката на морски фар, която се беше прекатурила на една страна; всички мебели трябваше да бъдат преместени и поне петдесет процента от оборудването не действаше по предназначението си.

Но все пак това донякъде беше за добро и капитан Лаплас се постара да го използва максимално. Екипажът бе толкова зает с преустройването на вътрешността на „Галакси“ — като наблягаше най-вече на водопроводната инсталация, — че той нямаше причини да се безпокои за морала им. Докато корпусът все още беше херметизиран и мюонните генератори продължаваха да ги снабдяват с енергия, не ги заплашваше нищо. Трябваше да преживеят двайсетина дни и спасението щеше да дойде от небесата в образа на „Юнивърс“. Никой не спомена за възможността неизвестните сили, които управляваха Европа, да се противопоставят на това второ кацане. Те не бяха обърнали внимание на първото; сигурно нямаше да попречат и на една спасителна мисия…

Самата Европа обаче сега не им помагаше, както в началото. Докато „Галакси“ плаваше в открито море, той почти не бе засегнат от трусовете, които непрекъснато опустошаваха малкия свят. Но сега, когато корабът се беше превърнал завинаги в постройка на сушата, той бе разтърсван на всеки няколко часа от сеизмични раздвижвания. Ако беше кацнал в нормалната вертикална позиция, досега сигурно щеше да се е преобърнал.

Трусовете бяха по-скоро досадни, отколкото опасни, но предизвикваха кошмарни спомени у всички, които бяха преживели земетресението в Токио през ’33 година или в Лос Анджелис през ’45-а. Не помагаше много и знанието, че те следват един напълно предвидим модел, достигайки върха на честотата и мощността си на всеки три дни и половина, когато Йо преминаваше по близката си орбита. Нито пък представляваше някакво утешение фактът, че собствените гравитационни приливи и отливи на Европа причиняваха най-малко еквивалентни щети на Йо.

След шест дни изнурителна работа капитан Лаплас констатира със задоволство, че „Галакси“ е приведена в най-доброто състояние, което обстоятелствата позволяваха. Той обяви един ден почивка — който по-голямата част от екипажа прекара в сън — и след това състави план за втората им седмица на спътника.

Учените, разбира се, искаха да изследват новия свят, на който се бяха озовали толкова неочаквано. Според радарните карти, изпратени от Ганимед, островът беше дълъг петнайсет километра и широк пет; най-високата му точка беше само сто метра — недостатъчно висока, предрече някой мрачно, за да ги предпази от някоя много голямо цунами.

Трудно бе да си представиш по-неприветливо и мрачно място от този остров; половинвековното излагане на слабите ветрове и дъждове на Европа не бе направило нищо, за да разчупи обвивката от лава, която покриваше половината от повърхността му, или да заобли гранитните късове, които стърчаха сред реките от замръзнали скали. Но сега той беше техният дом и трябваше да му измислят име.

Мрачни, песимистични варианти като Хадес, Пъкъл, Ад, Чистилище… бяха твърдо отхвърляни от капитана; той искаше нещо ободряващо. Едно изненадващо и фантазьорско предложение за отдаване дължимото на един храбър неприятел, беше обсъдено доста сериозно, преди да бъде отхвърлено чрез гласуване — трийсет и двама бяха против, десет за и петима въздържали се: островът нямаше да бъде наречен „Роузленд“…

Най-накрая „Убежище“ бе прието с пълно единодушие.