Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (43)

42
Монолит

Този път Флойд беше сигурен, че сънува…

Не можеше да спи добре при нулева гравитация, а в момента „Юнивърс“ се носеше по инерция, с изключени двигатели и с максимална скорост. След два дни корабът щеше да започне едноседмичния период на постепенно намаляване на ускорението, освобождавайки се от огромния скоростен излишък, докато станеше възможно да кацне на Европа.

Колкото и да нагласяваше ограничителните колани, те винаги бяха или твърде стегнати, или твърде отпуснати. В зависимост от това той или се затрудняваше да диша, или се издигаше над леглото си.

Веднъж се събуди във въздуха и няколко минути махаше безпомощно с ръце и крака, докато най-накрая, напълно изтощен, успя да преплува няколкото метра до най-близката стена. Чак тогава си спомни, че просто трябваше да изчака; вентилационната система на каютата не след дълго щеше да го притегли към своята решетка без каквото и да било усилие от негова страна. Като опитен космонавт той много добре знаеше това; единственото му извинение беше просто паниката.

Но тази вечер бе успял да нагласи всичко както трябва; вероятно когато гравитацията се върнеше, щеше да му е трудно отново да се приспособи към нея. Лежа буден само няколко минути, припомняйки си последния разговор след вечеря, и след това заспа.

В съня си той продължаваше дискусията около масата. Имаше някои незначителни промени, които той прие, без да се учудва. Уилис например отново беше с брада — макар че тя бе пораснала само от едната страна на лицето му. Това, предположи Флойд, вероятно беше в името на някакъв научен проект, макар че му беше трудно да определи каква е неговата цел.

Във всеки случай той си имаше свои собствени грижи. Правеше си оглушки за критиките на Космическия администратор Мил сън, който незнайно как се бе присъединил към тяхната малка група. Флойд се чудеше как ли се е озовал на борда на „Юнивърс“ (дали се беше скрил в някой трюм?). Фактът, че Милсън беше мъртъв най-малко от четирийсет години, изглеждаше много по-маловажен.

— Хейуд — казваше старият му неприятел, — в Белия дом са много обезпокоени.

— Не мога да разбера защо.

— Радиосъобщението, което току-що изпрати до Европа. Имаше ли разрешение от Държавния департамент?

— Не сметнах, че е необходимо. Просто поисках разрешение за кацане.

— А, точно това е проблемът. От кого го поиска? Кое правителство издава разрешенията? Боя се, че всичко това е много необичайно.

Милсън изчезна, като продължаваше да говори. „Много се радвам, че това е само сън, помисли си Флойд. А сега какво следва?

Е, можех да се досетя. Здравей, стари приятелю. Появяваш се във всякакви размери, а? Разбира се, дори и «Т.М.А.-1» не би могъл да се напъха в каютата ми, а Големият му брат като нищо може да глътне «Юнивърс» на една хапка.“

Черният монолит стоеше — или се носеше — само на два метра от леглото му. Флойд беше неприятно изненадан, когато разбра, че той не само имаше същата форма, но и същите размери като някоя обикновена надгробна плоча. Въпреки че доста често му бяха изтъквали тази прилика, досега несъответствието на мащаба намаляваше психологическото въздействие. Сега за първи път той почувства, че тази прилика е обезпокояваща и дори зловеща. „Зная, че това е само сън, но на моята възраст не бих желал да ми напомнят за смъртта…“

Както и да е — какво правиш тук? Да не би да носиш съобщение от Дейв Боумън? Да не би ти да си Дейв Боумън?

Е, всъщност аз и не очаквах да ми отговориш; в миналото не беше много приказлив, нали? Но когато си наблизо, винаги се случва нещо. В кратера Тихо, преди шейсет години, ти изпрати сигнала към Юпитер, за да съобщиш на създателите си, че сме те изровили. И виж какво направи с Юпитер, когато успяхме да стигнем там десетина години по-късно!

Какво си намислил този път?