Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (40)

39
Масата на капитана

Жалко беше, че зрителите на (и извън) Земята не можеха да проследят другите по-неофициални разговори на борда на „Юнивърс“. Животът на кораба бе приел формата на повтарящ се всеки ден еднообразен режим, нарушаван само от няколко редовни събития, от които най-важното и несъмнено съществуващо най-отдавна бе присъствието около масата на капитана.

Точно в 18,00 часа шестимата пътници и петима от офицерите, които не бяха дежурни, отиваха да вечерят с капитан Смит. Разбира се, отсъстваха официалните облекла, които са били задължителни на борда на плаващите дворци в Северноатлантическия океан, но обикновено се забелязваше старание да се покаже нещо различно. Винаги можеше да се очаква от Ива да носи някой нов пръстен, колие, лента за коса или парфюм, които очевидно идваха от някакъв неизчерпаем запас.

Ако двигателят беше включен, вечерята започваше със супа; но ако корабът се носеше по инерция и в безтегловност, имаше няколко вида ордьоври. Във всички случаи, преди да бъде сервирано основното ястие, капитан Смит съобщаваше последните новини или се опитваше да опровергае последните слухове, обикновено подхранвани от предавания, излъчени от Земята или Ганимед.

Обвинения и контраобвинения летяха във всички посоки и се излагаха съвършено фантастични теории, за да се обясни отвличането на „Галакси“. Посочваха се всички тайни организации, за които бе известно, че съществуват, и много други, които бяха напълно измислени. Всички теории обаче имаха една обща черта. Нито една от тях не можеше да посочи правдоподобен мотив.

Мистерията се градеше около единствената известна информация. Енергичните действия на детективите от АСТРОПОЛ бяха установили изненадващия факт, че покойната Роуз Макмахън всъщност е Рут Мейсън, родена в северната част на Лондон, постъпила на работа в столичната полиция и след едно обещаващо начало уволнена заради расистки действия. Тя емигрирала в Африка и изчезнала вдън земя. Очевидно е станала част от политическия подземен свят на този злощастен континент. Името „Шака“ се споменаваше често и също толкова често бе отричано от СЮАЩ.

Какво общо имаше всичко това с Европа, беше предмет на безкрайни и безплодни дебати около масата, особено когато Маги М. призна, че преди известно време е замисляла роман за Шака, представен от гледната точка на една от хилядите нещастни жени на деспота от племето зулу. Но колкото повече проучвала този проект, толкова по-отблъскващи се виждал той. „Когато се отказах да пиша за Шака — призна тя мрачно, — вече знаех точно какво изпитва съвременният германец към Хитлер.“

Подобни лични откровения ставаха все по-обичайни, докато пътуването продължаваше. Когато приключеха с основното ястие, думата се даваше на някого от групата за трийсет минути. Те бяха преживели толкова много неща на различните небесни тела, че би било трудно да се намери по-добър източник на истории за маса.

Най-неумелият разказвач се оказа, донякъде изненадващо, Виктор Уилис. Той бе достатъчно искрен да го признае и да обясни причината.

— Толкова съм свикнал — каза той с почти, но не съвсем извинителен тон — да говоря пред публика, състояща се от милиони хора, че ми е трудно да общувам с такава дружелюбна малка компания.

— Би ли се справил по-добре, ако не беше дружелюбна? — попита Михайлович, който винаги се стараеше да помогне с нещо. — Това много лесно може да се уреди.

Ива, от друга страна, се оказа по-добра в това отношение, отколкото бяха очаквали, макар спомените й да бяха свързани изцяло със света на шоубизнеса. Любимата й тема бяха известните — и неизвестни — режисьори, с които беше работила, по-специално Дейвид Грифин.

— Вярно ли е — запита Маги М., която явно си мислеше за Шака, — че той е бил женомразец?

— Изобщо не е вярно — отговори веднага Ива. — Той просто мразеше актьорите. Не ги смяташе за хора.

Спомените на Михайлович също се придържаха към една донякъде ограничена територия — най-известните оркестри и балетни трупи, прочутите диригенти и композитори и техните неизброими почитатели. Но той знаеше толкова много весели историйки за задкулисни интриги и любовни връзки, разкази за провалени премиери и кръвни вражди между примадоните, че дори и най-немузикалните му слушатели се превиваха от смях и охотно му даваха още време за разказване.

Прозаичните описания, които полковник Грийнбърг даваше на някои събития с изключително значение, бяха в абсолютен контраст с историите на Михайлович. Първото приземяване на Южния полюс на Меркурий, който имаше сравнително умерен климат, беше описано с такива подробности, че едва ли можеше да се добави нещо ново; въпросът, който интересуваше всички, бе: „Кога ще има ново кацане на Меркурий?“ Обикновено той беше следван от: „Бихте ли искали да се върнете отново там?“

— Ако се обърнат към мен, разбира се, че ще отида — отговаряше Грийнбърг. — Но мисля, че историята с Меркурий ще бъде същата като тази с Луната. Помните ли — приземихме се там през 1969 г. и не отидохме отново близо половин човешки живот. А и без това на Меркурий няма ресурси, които бихме могли да използваме, както това бе на Луната — макар че един ден може и да има. Но там липсва вода; разбира се, бяхме доста изненадани да я намерим на Луната. Или по-скоро в Луната…

Макар че не беше толкова ефектно, както приземяването на Меркурий, аз свърших много по-важна работа при създаването на влака от мулета в кратера Аристарх.

— Влак от мулета?

— Да. Преди да бъде построено голямото екваториално съоръжение, с което започнаха да изстрелват леда направо в орбита, трябваше да го транспортираме от отвора на кратера до космопорта Имбриъм. Това означаваше, че трябва да прокараме път през равнините от лава и да построим мостове над голяма част от пукнатините в ледника. Нарекохме го Ледения път — беше дълъг само триста километра, но ни бяха необходими няколко човешки живота, за да го построим…

„Мулетата“ бяха трактори с по осем колела, с огромни гуми и самостоятелен механизъм за прикачване: те можеха да теглят до дванайсет ремаркета, всяко натоварено с по сто тона лед. Пътувахме през нощта — тогава нямаше нужда да покриваме товара.

Аз управлявах едно от тях няколко пъти. Пътуването траеше около шест часа. Нямахме намерение да поставяме скоростни рекорди. Ледът се разтоварваше в големи резервоари под налягане и там изчакваше изгрева на Слънцето. Веднага щом се разтопеше, го изпомпваха и зареждаха с него корабите.

Леденият път е все още там, но сега по него минават само туристите. Ако са разумни, те пътуват през нощта, както правехме и ние. Беше фантастично — Земята блестеше точно над главите ни в цялото си великолепие; светлината беше толкова силна, че рядко използвахме прожекторите си. И макар че можехме да разговаряме с приятелите си когато поискаме, ние често изключвахме радиовръзката и оставяхме на автоматиката да им съобщава, че всичко е наред. Искахме да останем сами в тази огромна блестяща пустош — докато все още беше там, — защото знаехме, че няма да е задълго.

Сега там се строи свръхбързият транспорт Тераволт, който ще обикаля Екватора, и навсякъде в Имбриъм и Серенитатис се издигат куполи на сгради. Но ние опознахме истинската лунна пустош, точно както са я видели Армстронг и Олдрин — много преди да стане възможно да си купите пощенски картички с надпис „Иска ми се да си тук“ от пощенската станция в база „Спокойствие“.