Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (27)

26
Нощно дежурство

Единствено Времето е универсално; Нощта и Денят са просто старомодни местни обичаи на онези планети, чиито сили на прилива и отлива все още не са ги лишили от тяхното въртене. Но колкото и да се отдалечават от своя роден свят, човешките същества никога не могат да се освободят от всекидневния ритъм, наложен преди много векове от цикъла на светлината и мрака.

И тъй, в 01,05 часа Универсално време втори помощник-капитан Чанг беше сам на мостика, а корабът около него бе потънал в сън. Дори не бе необходимо и той да е буден, защото електронните сензори на „Галакси“ биха регистрирали евентуална повреда много по-бързо, отколкото той би могъл. Но изминалият век в ерата на кибернетиката бе показал, че хората все още бяха малко по-добри от машините, когато трябваше да се справят с неочакваното; а рано или късно неочакваното винаги се случваше.

„Къде ми е кафето? — помисли си кисело Чанг. Не е в стила на Роузи да закъснява.“ Той се почу дали стюардесата е била засегната от същото неразположение, което бе обхванало и учените, и екипажа след несполуките от последните двайсет и четири часа.

След повредата на първия пенетрометър набързо беше свикано съвещание, което трябваше да обмисли следващия ход. Оставаше още един от апаратите; той бе предназначен за Калисто, но можеше да бъде използван и тук.

— Така или иначе — убеждаваше ги д-р Андерсън — вече сме се приземявали на Калисто — там няма нищо, освен много разновидности на начупен лед.

Никой не оспори това. След дванайсетчасова пауза за модификации и изпитания пенетрометър номер 3 беше изстрелян в облачната обвивка на Европа, следвайки невидимия път на своя предшественик.

Този път записващите устройства на кораба регистрираха някои данни — за около половин милисекунда. Акселерометърът на сондата, който можеше да действа при ускорение до 20 000 джи, предаде един кратък сигнал, преди да изчезне от екрана. Изглежда, всичко бе унищожено за много по-малко време от едно мигване.

След потискаща минута мълчание беше решено да се докладва на Земята и да се изчака в орбита около Европа за по-нататъшни инструкции, преди да продължат към Калисто и по-далечните луни.

— Извинявайте, че закъснях, сър — каза Роуз Макмахън (по името й човек никога не би могъл да предположи, че кожата й е малко по-черна от кафето, което носеше), — но, изглежда, съм навила погрешно будилника.

— Имаме късмет — каза дежурният офицер с усмивка, — че не пи управляваш кораба.

— Не разбирам как изобщо някой би могъл да го управлява — отвърна Роуз. — Всичко изглежда толкова сложно.

— Е, не е чак толкова лошо, колкото изглежда — каза Чанг. — В тренировъчния курс не ви ли преподават основна космическа теория?

— Ъъ… да. Но не разбирах много от нея. Орбити и всички останали глупости.

Втори помощник-капитан Чанг нямаше какво да прави и помисли, че ще извърши едно добро дело, ако просвети слушателката си. И макар че Роуз не беше точно негов тип, тя несъмнено беше привлекателна; едно малко усилие сега би могло да се окаже ценна инвестиция. Изобщо не му мина през ума, че след като е изпълнила задълженията си, Роуз вероятно би желала отново да заспи.

Двайсет минути по-късно втори помощник-капитан Чанг посочи към пулта за управление и завърши сърдечно:

— Така че, както виждаш, почти всичко е автоматично. Трябва само да въведеш няколко цифри, а корабът ще се погрижи за останалото.

Роуз, изглежда, започна да се уморява; тя непрекъснато поглеждаше часовника си.

— Извинявай — каза внезапно осъзналият се Чанг. — Не биваше да те задържам.

— О, не — много е интересно. Моля, продължавайте.

— И дума да не става. Може би някой друг път. Лека нощ, Роузи — и благодаря за кафето.

— Лека нощ, сър.

Стюардеса трети разряд Роуз Макмахън се плъзна (не особено умело) към все още отворената врата. Чанг не се обърна, когато я чу да се затваря.

И точно затова той изживя огромен шок, когато няколко секунди по-късно един напълно непознат женски глас му заговори.

— Мистър Чанг, не си правете труда да натискате алармения бутон — прекъснат е. Ето ви координати за кацане. Приземете кораба.

Бавно, чудейки се дали не е задрямал и сънува кошмари, Чанг завъртя стола си.

Жената, която някога беше Роуз Макмахън, плуваше във въздуха до овалния люк и поддържаше равновесие, като се държеше за заключващия лост на вратата. Всичко у нея изглеждаше променено; за един кратък миг ролите им се бяха разменили. Срамежливата стюардеса, която никога преди не се осмеляваше да го погледне в очите, сега се беше втренчила в Чанг със студен, безмилостен поглед, който го караше да се чувства като заек, хипнотизиран от змия. Малкият, но смъртоносен пистолет, който държеше в свободната си ръка, приличаше на ненужно украшение; Чанг изобщо не се съмняваше, че тя може да го убие и без неговата помощ.

Въпреки всичко чувството му за достойнство и професионалната му чест изискваха от него да не се предава без някаква борба. Най-малкото би могъл да спечели време.

— Роуз — каза той — сега вече устните му трудно изговаряха името, което внезапно беше станало толкова неподходящо, — това е абсолютно нелепо. Това, което ти казах преди малко, просто не е вярно. Не е възможно да приземя кораба сам. Нужни са часове, за да се изчисли правилната орбита, а и някой трябва да ми помага. Поне като втори пилот.

Пистолетът не помръдна.

— Не съм глупачка, мистър Чанг. Този кораб няма ограничения в енергията, както старите химически ракети. Скоростта, с която Европа се отдалечава, е само три километра в секунда. Част от вашата тренировка се е състояла в аварийно приземяване с помощта на главния компютър. Сега можете да го извършите на практика: коридорът за най-добро кацане при координатите, които ще ви дам, ще се отвори след пет минути.

— Такава операция — каза Чанг, който вече започваше да се поти обилно — има изчислена двайсет и пет процентова вероятност за неуспех (истинската цифра беше десет процента, но при тези обстоятелства той реши, че едно леко преувеличение е оправдано), а освен това изминаха няколко години, откакто съм се упражнявал за нея.

— В такъв случай — отвърна Роуз Макмахън — ще трябва да ви убия и да помоля капитана да ми изпрати някой по-квалифициран от вас. Ще бъде досадно, защото ще пропуснем коридора и ще трябва да чакаме два часа, за да се появи следващият. Остават четири минути.

Втори помощник-капитан Чанг разбра, че е победен; но поне беше опитал.

Дай ми координатите — каза той.