Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (24)

23
Ад

Преди взривяването на Юпитер само Венера надминаваше Йо в приликата му с Ада в Слънчевата система. Сега, когато Луцифер бе повишил температурата на повърхността му с още двеста градуса, дори и Венера вече не можеше да се мери с него.

Серните вулкани и гейзери бяха повишили многократно своята активност, като сега променяха релефните форми на изтерзания сателит не за десетилетия, а за години. Планетолозите се бяха отказали от всякакви опити да съставят карти и се бяха задоволили с правенето на орбитални снимки на всеки няколко дни. От тях те бяха създали вдъхващи страхопочитание филми за самия Ад в действие.

Лондонската застрахователна компания Лойдс беше поискала безбожна премия за тази фаза от мисията, но Йо не представляваше реална заплаха за кораб, който прелита на минимално разстояние от десет хиляди километра — при това над сравнително спокойната Нощна страна.

Загледан в приближаващия се жълто-оранжев глобус — най-невероятно яркият обект в цялата Слънчева система, — втори помощник-капитан Крис Флойд неволно си припомни времето, когато преди половин век неговият дядо беше дошъл насам. Тук „Леонов“ се бе скачил с изоставения „Дискъвъри“ и д-р Чандра беше събудил спящия компютър Хал. След това и двата кораба бяха отлетели да изследват огромния черен монолит, кръжащ около Л1, вътрешната точка на Лагранж между Йо и Юпитер.

Сега монолита вече го нямаше — както и Юпитер. Минислънцето, което се бе родило като Феникс от експлодирането на гигантската планета, беше превърнало нейните сателити в нещо, което всъщност бе още една Слънчева система, макар че само на Ганимед и Европа имаше райони с температури, подобни на земните. Докога положението щеше да остане същото, никой не знаеше. Преценките за продължителността на живота на Луцифер варираха от хиляда до един милион години.

Научният екипаж на „Галакси“ поглеждаше с копнеж към точката Л1, но сега бе твърде опасно да се приближават до нея. Винаги беше съществувал поток от електроенергия — „приливният тунел“ на Йо, — който се носеше между Юпитер и близкия му сателит, а създаването на Луцифер бе увеличило силата на потока със стотици пъти. Понякога тази река от енергия можеше да бъде забелязана дори с невъоръжено око, излъчваща жълто сияние, характерно за йонизирания натрий. Някои инженери на Ганимед мечтаеха да пренасочат тези гигаватове към тях, за да могат да ги използват, но никой не можеше да измисли приемлив начин да направи това.

Първият пенетрометър беше изстрелян, придружен от вулгарните забележки на екипажа, и два часа по-късно се заби като подкожна инжекция в разлагащия се сателит. Той продължи да функционира почти пет секунди — десет пъти над предвидения му живот, като предаде хиляди химични, физични и реологични^[1] измервания, преди Йо да го унищожи.

Учените изпаднаха във възторг; Ван дер Берг беше просто доволен. Той очакваше, че сондата ще си свърши работата; Йо беше абсурдно лесна цел. Но ако се окажеше прав за Европа, вторият пенетрометър несъмнено щеше да се провали.

Но и това нямаше да докаже нищо; той можеше да не заработи поради цяла дузина основателни причини. И щом не успееше да се справи, единствената алтернатива щеше да бъде приземяването.

Което, разбира се, беше абсолютно забранено — и не само от законите на хората.