Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (20)

19
В края на тунела

В една малка, самостоятелна вселена, където всички се познават, не може да има по-голям шок от това да откриеш напълно непознат човек.

Хейуд Флойд се носеше плавно по коридора към главния салон, когато преживя точно това тревожно събитие. Той се вторачи удивено в непознатия, чудейки се как този пътник без билет е успял да остане незабелязан толкова дълго време. Другият човек отвърна на погледа му със смутено и същевременно предизвикателно изражение и очевидно чакаше Флойд да заговори пръв.

— Ах, Виктор! — каза най-сетне Флойд. — Извинявай, че не те познах. Значи си извършил върховната саможертва за научната кауза — или може би заради твоята публика?

— Да — отвърна кисело Уилис. — Всъщност аз успях да се намъкна в един от шлемовете — но проклетата четина стържеше така шумно по него, че никой не чуваше и дума от това, което казвах.

— Кога ще излезеш навън?

— Веднага щом Клиф се върне. Отиде да изследва пещерите с Бил Чант.

* * *

Първите полети около кометата през 1986 г. бяха навели на мисълта, че нейната плътност е значително по-малка от тази на водата — което можеше да означава само едно — или тя беше направена от много порест материал, или беше надупчена от кухини. И двете обяснения се оказаха верни.

Отначало винаги предпазливият капитан Смит категорично забрани да се изследват пещерите. Но в края на краищата омекна, когато д-р Пендрил му напомни, че неговият главен асистент д-р Чант беше опитен спелеолог^[1]. Това беше една от най-важните причини, поради които той бе избран за мисията.

— Пещерни срутвания са невъзможни при тази слаба гравитация — беше обяснил Пендрил на упорития капитан. — Така че няма опасност да бъдем затрупани.

— А ако се изгубите?

— Чант би приел такъв въпрос като професионална обида. Той е навлизал двайсет километра навътре в Мамутовата пещера. Но и без това ще бъде свързан с водещ кабел.

— Как ще поддържате връзка с него?

— В кабела има оптични фибри. А и радиото на скафандъра му вероятно ще работи през по-голямата част от пътя.

— Ъмм. Къде иска да влезе?

— Най-подходящото място е онзи недействащ гейзер в подножието на Етна-младши. Не е изригвал поне от хиляда години насам.

— Така че вероятно ще си трае още няколко дена. Много добре. Иска ли още някой да отиде?

— Клиф Грийнбърг изяви желание — той е изследвал много подводни пещери на Бахамските острови.

— Аз опитах веднъж — и ми беше достатъчно. Кажете на Клиф, че е твърде ценен. Може да навлезе, докато все още вижда входа — но по-нататък не. И ако загуби контакт с Чант, да не тръгва след него без мое разрешение.

Което, добави мислено капитанът, едва ли ще му дам.

Д-р Чант знаеше всички стари шеги за това, че спелеолозите искат да се върнат в утробата, и беше напълно сигурен, че може да ги опровергае.

— Това трябва да е ужасно шумно място, при цялото туптене, бумтене и клокочене — спореше той. — Аз обичам пещерите, защото те са толкова спокойни, че изгубваш представа за времето. Знаеш, че нищо не се е променило в течение на стотици хиляди години, освен че сталактитите са станали по-дебели.

Но сега, когато се спускаше все по-дълбоко във вътрешността на Халеевата комета, развивайки тънката, но практически непрекъсваема нишка, свързваща го с Клифърд Грийнбърг, той разбра, че това вече не е така. Все още нямаше научно потвърждение, но геоложкият му инстинкт му подсказваше, че този подземен свят се е родил едва вчера, според времевата скала на Вселената. Той беше по-млад от някои градове, построени от човека.

Тунелът, през който се плъзгаше с дълги, ниски скокове, беше с диаметър около четири метра, а неговата практическа безтегловност извика в паметта му ярки спомени от някои пещерни спускания на Земята. Слабата гравитация подсилваше тази илюзия; беше също като че ли носеше малко повече тежести, отколкото трябва, и затова продължаваше да се спуска бавно надолу. Единствено отсъствието на всякакво съпротивление му напомни, че се движи през вакуум, а не през вода.

— В момента се изгубваш от погледа ми — каза Грийнбърг, застанал на петдесет метра от входа. — Радиовръзката все още е добра. Как изглежда обстановката?

— Много е трудно да се каже — не приличат на земните образувания, така че нямам речник, с който да ги опиша. Това не е скала — рони се, щом го докосна, — чувствам се като че ли изследвам гигантско сирене грийер^[2]…

— Искаш да кажеш, че е органично?

— Да. Няма нищо общо с формите на живот, но е отлична суровина за неговото създаване. Има най-различни въглеводороди — химиците ще се позабавляват с тези образци. Виждаш ли ме още?

— Само светлината на фенерчето ти, но и тя бързо изчезва.

— А, ето и една истинска скала, но не изглежда да е част от околността — най-вероятно е пробила дупка отгоре. Натъкнах се на късче злато!

— Шегуваш се!

— Това нещо е заблудило доста хора в стария Запад — железен пирит. Често срещан на по-отдалечените сателити, разбира се, но не ме питай какво търси тук…

— Изгубих визуален контакт. Влязъл си на двеста метра.

— Минавам покрай някакъв особен пласт — прилича на останки от метеорит. Нещо вълнуващо се е случило тук в миналото — надявам се, че ще можем да определим точната дата. Ах!

— Не ми прави такива номера!

— Извинявай, но това направо ми взе ума. Пред мен има голяма зала — най-малко това съм очаквал. Сега ще завъртя лъча наоколо…

— Почти сферична — дълга е трийсет, четирийсет метра. И — не мога да повярвам! — Халеевата комета е пълна с изненади — сталактити, сталагмити.

— Какво чудно има в това?

— Тук, разбира се, няма капеща вода или варовик — и толкова слаба гравитация… Прилича на восък. Изчакай малко да го заснема с видеокамерата. Фантастични форми… приличат на фигурите, които образува капещата свещ. Странно…

— Какво има пък сега?

В гласа на д-р Чант беше прозвучала внезапна промяна, която Грийнбърг веднага долови.

— Някои от стълбовете са счупени. Лежат на земята. Като че ли…

— Продължавай!

— … като че ли нещо се е блъснало в тях.

— Звучи налудничаво. Да не би някое земетресение да ги е пречупило?

— Тук няма земетресения — само микротрусове от гейзерите. Може би някога е имало голям взрив. Във всеки случай е бил преди много векове. Върху това подобно на восък вещество от падналите колони има слой, дебел няколко милиметра.

Д-р Чант бавно възвръщаше самообладанието си. Той не беше човек с развинтена фантазия. Изследването на пещерите елиминира доста бързо такива хора. Но самото усещане за това място извикваше у него някакъв тревожен спомен. А и тези паднали колони твърде много приличаха на решетките на клетка, счупени от някакво чудовище, което се е опитало да избяга…

Разбира се, това беше напълно абсурдно — но д-р Чант се бе научил никога да не пренебрегва предчувствията или сигналите за опасност, докато не открие техния произход. Тази предпазливост неведнъж му бе спасявала живота; той нямаше да отиде по-нататък от тази зала, преди да е установил източника на своя страх. И беше достатъчно честен, за да признае, че „страх“ е точната дума.

— Бил — добре ли си? Какво става?

— Все още снимам. Някои от тези фигури ми напомнят скулптури от индийски храм. Имат почти еротично излъчване.

Той съзнателно предпазваше ума си от директна конфронтация със своите страхове, като се надяваше да се промъкне до тях изневиделица, чрез някакъв обърнат умствен образ. Междувременно чисто механичните действия на заснемане и събиране на образци заемаха по-голямата част от вниманието му.

Няма нищо лошо, напомни си той, в здравословния страх; едва когато прерасне в паника, той се превръща в убиец. Чант беше изпитвал паника два пъти през живота си (веднъж в планината и веднъж под водата) и все още потреперваше при спомена за хладното й докосване. И все пак — слава Богу — сега беше далеч от нея, и то поради причина, която, макар и да не можеше да проумее, смяташе за странно успокоителна. В цялата ситуация имаше комичен елемент.

И след малко той започна да се смее — не истерично, а с облекчение.

— Гледал ли си онзи стар сериал „Междузвездни войни“? — попита той Грийнбърг.

— Разбира се — около шест пъти.

— Е, сега знам какво ме притесняваше. Имаше един епизод, когато корабът на Люк се спуска върху един астероид — и влиза в устата на гигантско змиевидно същество, което се спотайва в пещерата си.

— Не беше корабът на Люк — а „Вечният сокол“ на Хан Соло. И винаги съм се чудел как онзи нещастен звяр е успявал да свърже двата края. Сигурно е огладнявал ужасно, докато е чакал някоя мръвка да падне от космоса. А и без това за него принцеса Лея щеше да бъде само ордьовър.

— Какъвто аз в никакъв случай не смятам да стана — каза д-р Чант, вече напълно успокоен. — Дори и ако тук има живот — което би било великолепно, — хранителната верига ще бъде много кратка. Така че бих се изненадал, ако намерим нещо по-голямо от мишка. Или по-скоро гъба… Сега да видим — накъде да тръгна оттук… Има два изхода в другия край на залата. Десният е по-голям. Ще тръгна по него…

— Колко още ти остава от кабела?

— О, почти половин километър. Тръгвам. Сега съм в средата на залата… проклятие, блъснах се в стената. Сега вече имам опора… влизам с главата напред. Стените са гладки, това е истинска скала — малко за разнообразие… Жалко…

— Какъв е проблемът?

— Не мога да продължа. Още сталактити… но са твърде нагъсто, за да мога да мина… и твърде дебели, за да мога да ги счупя без помощта на експлозиви. А би било жалко… цветовете са красиви — първото истинско зелено и синьо, което виждам на Халеевата комета. Изчакай малко да ги заснема на видео…

Д-р Чант се облегна на стената на тесния тунел и насочи камерата. С пръстите си, обвити от ръкавиците, той посегна към бутона за по-голяма яркост, но не го улучи, а вместо това изгаси главното осветление на камерата.

— Ама че неудобна техника — промърмори той. — За трети път ми се случва.

Той не поправи грешката си веднага, защото винаги се беше наслаждавал на тишината и на пълната тъмнина, които могат да се срещнат само в най-дълбоките пещери. Леките шумове, идващи от системата за поддържане на живота, го лишаваха от тишината, но поне…

… какво беше това? Зад решетката от сталактити, която блокираше пътя, той съзря слаба светлина, подобна на първите лъчи на зората. Когато очите му привикнаха с тъмнината, сиянието като че ли стана по-ярко и той забеляза зеленикави оттенъци. А сега дори вече виждаше очертанията на преградата, която се намираше пред него…

— Какво става? — запита Грийнбърг нетърпеливо.

— Нищо — просто наблюдавам.

И размишлявам, би могъл да добави той. Имаше четири възможни обяснения.

Може би слънчевите лъчи се процеждаха през някакъв естествен проводник на светлина — лед, кристали или нещо друго. Но на такава дълбочина? Едва ли…

Радиоактивност? Не беше си направил труда да донесе гайгеров брояч; тук почти нямаше тежки елементи. Но би си струвало да се върне, за да провери.

Някакъв фосфоресциращ минерал — на това обяснение би заложил той. Но имаше и четвърта възможност — най-невероятната, но и най-вълнуващата от всички.

Д-р Чант не можеше да забрави една нощ на брега на Индийския океан, когато Луната и Луцифер бяха скрити, а той се разхождаше на един пясъчен плаж под небето, обсипано с бляскави звезди. Морето беше много спокойно, но от време на време някоя ленива вълна се разбиваше в краката му и предизвикваше експлозия от светлина.

Той бе навлязъл в плиткото (все още си спомняше как водата обгръщаше глезените му като някаква топла баня) и всяка негова стъпка предизвикваше нов взрив от светлина. Можеше да го постигне дори като пляскаше с ръце близо до повърхността.

Дали подобни биолуминесцентни организми се бяха развили и тук, в сърцето на Халеевата комета? Той би желал от все сърце това да е така. Би било жалко да се разруши вандалски такова изящно нещо като това естествено произведение на изкуството — със сиянието зад нея бариерата му напомняше преградата към олтара, която бе видял в някаква катедрала, — но щеше да се наложи да се върне обратно и да вземе експлозиви. Междувременно имаше още един коридор…

— Не мога да продължа по този път — каза той на Грийнбърг, — така че ще опитам по другия. Връщам се на мястото, където се разделяха — включвам макарата на навиване. — Той не спомена за загадъчното сияние, което изчезна веднага щом отново включи светлините си.

Грийнбърг не отговори веднага, което беше нещо обичайно; вероятно разговаряше с кораба. Чант не се притесняваше; щеше да повтори съобщението си веднага щом тръгнеше отново.

Не му се наложи да го прави, защото получи от Грийнбърг кратко потвърждение, че е приел съобщението.

— Добре, Клиф, помислих, че за момент сме изгубили връзка. Отново съм в залата — сега навлизам в другия тунел. Надявам се поне той да не е блокиран.

Този път Грийнбърг отговори веднага:

— Съжалявам, Бил. Трябва да се върнем на кораба. Има извънредни обстоятелства — не, не тук, с „Юнивърс“ всичко е наред. Но може да се наложи веднага да се върнем на Земята.

Изминаха само няколко седмици, преди д-р Чант да открие едно много правдоподобно обяснение за счупените колони. Докато кометата изстрелваше съдържимото си в космоса при всяко минаване през перихелия, разпределението на масата й непрекъснато се променяше. И тъй, на всеки хиляда години въртенето й ставаше нестабилно и променяше посоката на оста — доста рязко, като летяща топка, която ще падне, щом загуби енергията от тласъка. Когато това ставаше, предизвиканият трус на кометата можеше да достигне забележителната 5-а степен по скалата на Рихтер.

Но той никога не успя да разкрие загадката на излъчваното сияние. Въпреки че проблемът внезапно беше изместен на заден план от драмата, която се разиграваше сега, чувството за пропусната възможност щеше да продължи да го преследва през целия му живот.

Макар и да се изкушаваше от време на време, той не спомена за това пред никого от своите колеги. Но остави запечатано съобщение за следващата експедиция, което трябваше да бъде отворено през 2133 година.