Метаданни
Данни
- Серия
- Одисея в космоса (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 2061: Odyssey Three, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Живко Тодоров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Popovster(2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2015)
- Допълнителна корекция
- Silverkata(2020)
Издание:
Автор: Артър Кларк
Заглавие: 2061: Одисея трета
Преводач: Живко Тодоров
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СД „Орфия“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД
Художник: Джеймс Уорхоула
Коректор: Антоанета Петрова
ISBN: 954-444-025-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6479
История
- —Добавяне
- —Корекция
- —Допълнителна корекция
18
Олд фешпфул
Внимателното изследване на кометата вече беше започнало, докато „Юнивърс“ все още се намираше в полярната сянка. Най-напред няколко едноместни ПВМ прелетяха внимателно над дневната и нощната страна, като отбелязваха всичко, което би представлявало интерес. Щом предварителните проучвания бяха завършени, групи от по петима учени извършиха полети с корабната совалка, като разполагаха екипировка и инструменти на стратегическите места.
Моделът „Лейди Жасмин“ беше много по-усъвършенстван от примитивните космически капсули от епохата на „Дискъвъри“, които можеха да действат само в лишена от гравитация среда. Това всъщност беше малък космически кораб, предназначен да превозва персонал и леки товари между намиращия се в орбита „Юнивърс“ и повърхността на Марс, Луната или спътниците на Юпитер. Главният пилот на „Лейди Жасмин“, който се отнасяше към нея като „благородна дама“, каквато всъщност си беше, протестираше с горчива насмешка, че да лети около някаква си нищожна малка комета е под нейното достойнство.
Когато капитан Смит се увери напълно, че Халеевата комета — поне на повърхността — не предлага никакви изненади, той премести кораба от полюса. Придвижването само с дванайсетина километра отведе „Юнивърс“ в един съвсем различен свят; от мъждивия здрач, който щеше да трае месеци наред, корабът премина в област, която беше познала цикъла на деня и нощта. И заедно със зазоряването кометата бавно започна да се съживява.
Когато Слънцето изпълзяваше над неравния, абсурдно приближен хоризонт, лъчите му се плъзваха под наклон в неизброимите малки кратери, които бяха надупчили кората. Повечето от тях оставаха бездейни, а тесните им гърла бяха запечатани от образуванията на минералните соли. Никъде другаде на Халеевата комета нямаше такива ярки цветове; те бяха подвели биолозите да мислят, че и тук се заражда живот, както това бе станало на Земята, под формата на морски водорасли. Мнозина все още не бяха изоставили тази надежда, макар че не искаха да си го признаят.
От някои други кратери към небето се издигаха тънки струйки пара, движещи се по неестествено прави траектории, защото нямаше ветрове, които да ги отклоняват. Обикновено нищо друго не се случваше в следващите един-два часа; и изведнъж, когато топлината на Слънцето проникнеше под замръзналата повърхност, Халеевата комета започваше да бълва струи — както Виктор Уилис се бе изразил — „като стадо китове“.
Макар и образна, това не бе една от най-точните му метафори. Струите от дневната страна на Халеевата комета не бликаха на пресекулки, а се разгръщаха равномерно в продължение на часове. И не се разпръсваха, за да паднат обратно на повърхността, а продължаваха да се издигат нагоре към небето, докато не се изгубеха в светещата мъгла, която се образуваше с тяхна помощ.
Отначало научният екип се отнасяше към гейзерите внимателно, като вулканолози, които се приближават към Етна или Везувий по време на някое от техните по-трудно предвидими състояния. Но скоро откриха, че изригванията на Халеевата комета, макар и често да изглеждаха страховити, бяха учудващо слаби и се държаха прилично; водата изскачаше със скоростта на обикновен пожарен маркуч и беше хладка. Секунди преди да бликне от подземния си резервоар, тя се превръщаше в смесица от пара и ледени кристалчета; Халеевата комета беше забулена от несекваща снежна буря, която се вдигаше нагоре. Дори при тази скромна скорост на изхвърляне водата никога не се връщаше при своя източник. При всяка обиколка на Слънцето все повече от живителната течност на кометата се изливаше в ненаситния вакуум на пространството.
След много увещания капитан Смит се съгласи да приземи „Юнивърс“ на стотина метра от Олд Фейтфул, най-големия гейзер на дневната страна. Гледката беше ужасяваща — един сивкавобял мъглив стълб се издигаше като някакво гигантско дърво от учудващо малко отвърстие в широкия триста метра кратер, който, изглежда, беше едно от най-старите образувания на кометата. Не след дълго учените плъзнаха по целия кратер, събирайки образци от неговите (за съжаление напълно стерилни) многоцветни минерали, и небрежно пъхаха своите термометри и тубички за образци направо в издигащия се стълб от вода, лед и мъгла.
— Ако изхвърли някого от вас в космоса — предупреди ги капитанът, — не очаквайте да се втурнем да ви спасяваме. Всъщност може и да изчакаме да паднете обратно.
— Какво иска да каже с това? — попита озадаченият Димитри Михайлович. Както обикновено, Виктор Уилис беше готов с отговора.
— В небесната механика нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Всяко нещо, изхвърлено от Халеевата комета при умерена скорост, ще продължи да се движи в почти същата орбита — необходима е огромна промяна в скоростта, за да има някакво по-значително отклонение. Така че след едно завъртане двете орбити отново ще се пресекат — и вие ще се озовете точно там, откъдето сте тръгнали. Със седемдесет и шест години по-стар, разбира се.
Недалеч от Олд Фейтфул имаше още един феномен, който никой не би пренебрегнал съзнателно. Когато го видяха за първи път, учените не можеха да повярват на очите си. Простиращо се върху няколко хектара от Халеевата комета, изложено на космическия вакуум, пред тях се намираше нещо, приличащо на най-обикновено езеро, чиято единствена необичайна черта беше пълната му чернота.
Беше очевидно, че това не е вода; единствените течности, които можеха да останат неподвижни в тази среда, бяха тежките органични масла или смоли. Всъщност течността в езерото Туонела се оказа най-близка до катрана, доста плътна с изключение на един лепкав повърхностен слой, по-тънък от милиметър. При тази незначителна гравитация сигурно са били необходими много години — вероятно няколко обиколки около жарките пламъци на Слънцето, — за да придобие сегашната си гладка като огледало повърхност.
Езерото се превърна в главната туристическа атракция на Халеевата комета, докато капитанът не сложи край на това. Някой (никой обаче не посмя да си присвои тази съмнителна чест) откри, че върху него може да се ходи напълно нормално, почти като на Земята; повърхностният слой беше достатъчно лепкав, за да задържи краката. Не след дълго повечето от членовете на екипажа вече имаха видеозаписи, на които изглеждаше, че вървят по вода.
Тогава капитан Смит провери въздушния шлюз, откри, че стените му са изобилно наплескани с катран, а реакцията му беше най-точното олицетворение на гняв, което някой беше виждал.
— Достатъчно е — процеди той през стиснатите си зъби, — че външната страна на кораба е покрита със… сажди. Халеевата комета е може би най-мръсното място, което съм виждал.
След това изявление разходките по езерото Туонела престанаха.