Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (17)

16
Кацане

Приземяването мина, както се бе надявал капитан Смит, без особени преживявания. Невъзможно беше да се определи точно в кой момент „Юнивърс“ докосна повърхността; измина цяла минута, преди пътниците да разберат, че кацането е осъществено, и да нададат малко позакъснели одобрителни възгласи.

Корабът се намираше в единия край на плитка долина, заобиколена от хълмове, малко по-високи от стотина метра. Всеки, който бе очаквал да види лунен пейзаж, щеше да бъде много изненадан; тези релефни форми нямаха никаква прилика с гладките меки склонове на Луната, превърнати в пясък от бомбардировките на микрометеорити в течение на милиарди години.

Тук нямаше нищо, което да е по-старо от хиляда години; пирамидите бяха много по-древни от този пейзаж. При всяка обиколка около Слънцето Халеевата комета беше моделирана наново — и смалявала — от слънчевите пламъци. Дори след преминаването през перихелия^[1] от 1986 година, формата на ядрото беше леко изменена. Въпреки че смесваше безсрамно метафорите, Виктор Уилис все пак се бе изразил много точно пред зрителите си: „“Фъстъкът" се е вталил в кръста!" И наистина, имаше признаци, че след още няколко завъртания около Слънцето Халеевата комета може да се разцепи на две горе-долу равни половини — както беше направила кометата на Биела, за удивление на астрономите през 1846 година.

Почти несъществуващата гравитация също допринасяше за Странния облик на пейзажа. Навсякъде се виждаха фини като паяжина форми, подобни на фантазиите на художник-сюрреалист, и скални образувания, наклонени под невероятни ъгли, които не биха оцелели повече от няколко минути дори на Луната.

Въпреки че капитан Смит беше решил да приземи „Юнивърс“ в дълбините на полярната нощ — само на пет километра от непоносимата жега на Слънцето, — осветлението бе достатъчно. Огромното було от прах и газ, което обвиваше кометата, образуваше светещ ореол, който изглеждаше подходящ за този район; лесно беше да си представиш, че това е сиянието, пламтящо над антарктическите ледове. А ако това не бе достатъчно, Луцифер осигуряваше своя дял от светлината, равен на неколкостотин пълнолуния.

Макар и очаквано, пълното отсъствие на цветове беше разочароващо; със същия успех „Юнивърс“ би могъл да се намира в открит рудник за въглища: тази аналогия впрочем не беше лоша, защото голяма част от заобикалящата ги чернота се дължеше на въглерода или неговите съставки, плътно примесени със сняг и лед.

Тъй като това бе негово право, капитан Смит пръв излезе от кораба, като се оттласна леко от главния въздушен люк на „Юнивърс“. Като че ли измина цяла вечност, преди да достигне Земята, която беше само на два метра под него; след това загреба с ръката си, облечена в ръкавица, една шепа от ронливата повърхност и я разгледа.

На кораба всички очакваха думите, които щяха да влязат в учебниците по история.

— Прилича на сол и пипер — каза капитанът. — Ако беше размразено, от него можеше да излезе доста добра реколта.

Според плана на мисията трябваше да прекарат един цял халеев „ден“ от петдесет и пет часа на Южния полюс, а после — ако не възникнат някакви проблеми — да се преместят с десет километра към много лошо очертания Екватор, за да проучат един от гейзерите по време на пълен денонощен цикъл.

Шефът на научния екип Пендрил не си губеше времето. Почти незабавно той се отправи заедно с един свой колега на двуместна реактивна шейна към маяка на очакващата ги сонда. Те се завърнаха след един час, носейки пакетирани проби от кометата, които гордо поставиха в камерата за дълбоко замразяване.

Междувременно другите екипи изтъкаха паяжина от кабели по цялата долина, опънати между прътове, които бяха забити в ронливата кора. Те служеха не само за да свържат многобройните инструменти с кораба, но и правеха придвижването навън много по-лесно. Тази част на Халеевата комета можеше да се изследва без помощта на тромавите Приспособления за Външни Маневри; трябваше само да закачиш едно въже за някой кабел и след това да тръгнеш по него, като се придвижваш на ръце. Това беше и много по-забавно, колкото да управляваш ПВМ, които всъщност бяха едноместни космически кораби, с всички произтичащи от това усложнения.

Пътниците наблюдаваха всичко това с възхищение, като се вслуша в разговорите по радиото и се опитваха да съпреживеят вълнението от откритията. След около дванайсет часа — значително по-малко за бившия астронавт Клифърд Грийнбърг — удоволствието да бъдат очарована публика започна да избледнява. Скоро започнаха да се чуват много приказки за „излизане навън“. Само Виктор Уилис беше необичайно унил. — Мисля, че го е страх — каза надменно Димитри. Той изобщо не хареса Виктор, след като откри, че ученият няма никакъв музикален слух. Макар че това беше изключително несправедливо спрямо Виктор (който със стоицизъм беше позволил да го използват като опитно зайче за изследване на любопитния му дефект), Димитри обичаше да добавя мрачно: „Човек, у когото музиката не вирее, е склонен към предателство, лукавство и пороци.“

Флойд бе направил своя избор още преди да напуснат орбитата на Земята. Маги М. беше достатъчно смела, за да опита всичко, и не се нуждаеше от насърчаване (нейният девиз „Един автор никога не бива да пропуска възможността за ново преживяване“ се беше отразил чудесно върху емоционалния й живот).

Ива Мерлин, както обикновено, държеше всички в напрежение, но Флойд бе решен да я заведе на обиколка на кометата за двама. Това беше най-малкото, което би могъл да направи, за да поддържа репутацията си; всички знаеха, че заслугата за вписването на легендарната отшелничка в списъка на пътниците отчасти беше негова, и сега се носеше шега, че те двамата имат любовна връзка. Техните най-безобидни забележки бяха с радост преиначавани от Димитри и от корабния лекар д-р Махиндран, който се преструваше, че се отнася към тях със завистливо страхопочитание.

След първоначалната досада — защото всичко това много точно напомняше за емоциите от неговата младост — Флойд се примири с шегата. Но той не знаеше какво мисли Ива по въпроса и досега му беше липсвала смелост да я попита. Дори и сега, в това компактно малко общество, където повечето тайни се разкриваха след по-малко от шест часа, тя беше запазила много от прочутата си резервираност — онова мистериозно излъчване, което беше очаровало публиката на три поколения.

Колкото до Виктор Уилис, той току-що беше открил една от онези ужасни малки подробности, които могат да провалят и най-добре скроените планове на мишките и космонавтите.

„Юнивърс“ беше снабдена с последния модел скафандри „Марк XX“, чиито стъкла на шлемовете бяха незамъгляващи се, неотразяващи и гарантираха несравнима яснота на виждане. И макар че шлемовете имаха няколко размера, Виктор Уилис не можеше да напъха главата си в нито един от тях без сериозна хирургическа намеса.

Беше му отнело петнайсет години да извае своята запазена марка („Триумф на изкуството за подрязване на храсти“ беше я нарекъл един критик, вероятно с възхищение).

Сега само тази брада стоеше между Виктор Уилис и Халеевата комета. Скоро щеше да му се наложи да избере едно от двете.