Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (11)

10
Корабът на глупаците

— През първите четирийсет и осем часа на пътуването Хейуд Флойд не можеше да възприеме комфорта, просторните помещения — очебийната екстравагантност на условията за живот на борда на „Юнивърс“. Но повечето от спътниците му ги приемаха като нещо обикновено; тези, които никога не бяха напускали Земята, предполагаха, че всички космически кораби трябва да бъдат такива.

Той трябваше да се върне към историята на аеронавтиката, за да види нещата от правилната гледна точка. През своя живот беше станал свидетел — или по-точно беше преживял революцията в небесата на планетата, която сега се смаляваше зад него. Между тромавия стар „Леонов“ и усъвършенствания „Юнивърс“ лежаха точно петдесет години. (Емоционално той не можеше да го повярва — но беше безполезно да се спори с аритметиката.)

А точно петдесет години деляха и братята Райт от първите реактивни самолети. В началото на този половин век неустрашими авиатори прелитаха от едно поле на друго, с огромни очила и брулени от вятъра в откритите кабини; а в края му възрастни жени дремеха кротко по време на междуконтиненталните полети, движейки се с хиляда километра в час.

Така че може би не трябваше да се учудва на лукса и елегантното обзавеждане на неговата каюта или дори на факта, че имаше стюард, който да я почиства и подрежда. Големият прозорец беше най-изумителната част от неговия апартамент и отначало Флойд се почувства доста обезпокоен, като си помисли за тоновете въздушно налягане, които той задържаше срещу неумолимия космически вакуум, нито за миг не отслабващ своя натиск.

Най-голямата изненада, въпреки че предварително прочетените материали трябваше да са го подготвили за нея, беше наличието на гравитация. „Юнивърс“ беше първият космически кораб, който се движеше с непрекъснато ускорение, с изключение на няколкото часа за завъртане по средата на пътя. Когато огромните му резервоари за гориво, които побираха пет хиляди тона вода, бяха пълни догоре, той можеше да достигне една десета джи — не много, но достатъчно, за да не могат незакрепените предмети да се носят наоколо. Това беше особено удобно по време на хранене — макар че изминаха няколко дни, преди пътниците да се научат да не разбъркват много енергично супата си.

Четирийсет и осем часа след като напуснаха Земята, обитателите на „Юнивърс“ вече се бяха разделили на четири открояващи се групи.

Аристокрацията се състоеше от капитан Смит и неговите офицери. После идваха пътниците; след тях екипажът — подофицери и стюарди. А най-накрая бяха хората трета класа…

Това бе определението, което си бяха прикачили петимата млади космически учени, отначало на шега, но не след дълго започнаха да го употребяват с известна доза горчивина. Когато Флойд сравни техните тесни и претъпкани със съоръжения стаички със собствената си луксозна каюта, той застана на тяхна страна и започна да предава оплакванията им на капитана.

И все пак, като се имаше предвид всичко останало, те нямаха причини да мърморят; в бързането да се приготви корабът не беше сигурно дали изобщо ще има място за тях и оборудването им. Сега те с нетърпение очакваха момента, в който щяха да разположат инструментите си около — и върху — кометата през критичните дни, преди тя да направи обиколка на Слънцето и да изчезне за пореден път към външните предели на Слънчевата система. Членовете на научния екип щяха да изградят репутациите си по време на това пътуване, и те го знаеха. Само в моменти на изтощение или ядосани от някой инструмент, който отказваше да работи, учените започваха да се оплакват от шумната вентилационна система, от каютите, в които можеш да получиш клаустрофобия, и от появяващите се от време на време странни миризми с неизвестен произход.

Но никога не се оплакваха от храната, за която всички бяха съгласни, че е превъзходна. — Много по-добра — увери ги капитан Смит — от тази, която Дарвин е ял на кораба „Бийгъл“.

На което Виктор Уилис веднага отвърна: — Откъде знае? А между другото, капитанът на „Бийгъл“ си е прерязал гърлото, когато се върнал в Англия.

Такъв отговор беше доста типичен за Виктор, може би най-добрият научен говорител на планетата (за неговите почитатели) или учен-шоумен (за също толкова многобройните личности, които го одумваха. Не би било правилно да ги наречем неприятели; възхищението от неговия талант беше всеобщо, макар и понякога признато с неохота). Мекият му среднотихоокеански акцент и широките му жестове пред камерата бяха много пародирани и на него се приписваше заслугата (или беше обвиняван) за възраждането на модата на дългите бради. „Човек, който си пуска такава голяма брада, обичаха да казват критиците, сигурно крие доста неща.“

Сред шестте важни персони той несъмнено бе човекът, когото веднага можеш да познаеш — макар че Флойд, който вече не се смяташе за знаменитост, винаги ги наричаше иронично „Прочутата петорка“. Ива Мерлин често можеше да се разхожда по Парк Авеню без никой да я познае, в редките случаи, когато излизаше от апартамента си. Димитри Михайлович, за своя голяма досада, беше десетина сантиметра под средния ръст; това можеше да обясни предпочитанието му към оркестри с хиляди инструменти — истински или синтезирани с компютър, — но не го правеше по-известен сред широката публика.

Клифърд Грийнбърг и Маргарет м’Бала също спадаха към категорията на „прочутите неизвестни“ — макар че това несъмнено щеше да се промени, когато се върнеха на Земята. Първият човек, приземил се на Меркурий, имаше едно от онези приятни лица, които не се отличават с нищо особено и се помнят много трудно; още повече че дните, когато той бе на първо място в новините, вече бяха трийсет години назад в миналото. А както всички автори, които не обичат публичните разговори и раздаването на автографи, мис М’Бала би била разпозната от много малка част от милионите си читатели.

Литературната й слава беше станала една от сензациите на 40-те.

Едно научно изследване на древногръцкия пантеон обикновено не е кандидат за класациите на бестселърите, но мис М’Бала беше поставила неговите вечни, неувяхващи митове в условията на съвременната космическа епоха. Имена, които през миналия век бяха известни само на астрономите и учените, занимаващи се с класиката, сега бяха част от представата за света на всеки образован човек; почти всеки ден имаше новини от Ганимед, Калисто, Йо, Титан, Япет и дори от по-отдалечени планети като Карме, Пасифе, Хиперион, Феб…

Книгата й обаче би имала доста скромен успех, ако тя не бе наблегнала главно върху сложния семеен живот на Юпитер-Зевс, Баща на всички богове (и много други неща). И за късмет един гениален редактор беше променил оригиналното заглавие „Изглед от Олимп“ на „Страстите на боговете“. Някои завистливи академици я наричаха „Сладострастията на Олимп“, но всички те биха желали книгата да е написана от тях.

Не е чудно, че Маги М. — както бързо беше кръстена от своите спътници — първа използва фразата „Корабът на глупаците“. Виктор Уилис я възприе с охота и скоро откри интересен исторически резонанс. Преди близо един век Катрин Ан Портър беше отплувала заедно с група учени и писатели на борда на един презокеански лайнер, за да наблюдава изстрелването на „Аполо 17“ и края на първата фаза от изследването на Луната.

— Ще си помисля по въпроса — беше отбелязала заплашително мис М’Бала, когато й съобщиха за това. — Може би е време за трета версия. Но, разбира се, няма да съм сигурна, докато не се върнем на Земята…