Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burning Daylight, 1910 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Remo(2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Допълнителна корекция
- Boman(2008)
Издание:
Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери
Избрани произведения в 10 тома. Том 4
1962 г.
История
- —Добавяне
- —Редакция от Борис Борисов
Глава XXIV
След три дни Дейлайт отиде в Бъркли с червената си кола. Караше я за последен път, защото на другия ден голямата машина смени притежателя си. Трите дни бяха пълни с напрежение, защото неговият крах беше най-големият, който кризата бе предизвикала в Калифорния. Вестниците пишеха само за тази новина и точно тия, които по-късно откриха, че Дейлайт изцяло е защитил интересите им, вдигнаха голям вой на възмущение. Когато тези факти излязоха на бял свят, те станаха причина да се разпространи нашироко слуха, че Дейлайт е полудял. Търговците и финансистите бяха убедени, че разумен човек не може да постъпи по този начин. От друга страна, продължителното му пиене и любовната история с Диди не се узнаха никога и единственото възможно обяснение беше, че дивият финансист от Аляска е полудял. А Дейлайт се хилеше и потвърди подозренията, като отказа да види репортерите.
Той спря колата пред вратата на Диди и я посрещна с обичайната си стремителност, като я прегърна, преди да проговори.
— Направих го! — съобщи той. — Разбира се, ти си видяла вестниците. Разорен съм напълно и дойдох да разбера кой ден искаш да тръгнем за Глен Елен. Трябва да е скоро обаче, защото в тия дни е твърде скъпо да се живее в Оуклънд. Платил съм си в хотела само до края на седмицата и не мога да си позволя да остана повече. От утре ще съм принуден да използвам трамваите, а за тях трябват доста петачета.
Той спря, зачака и я погледна. По лицето й се изписа нерешителност и вълнение. След това добре известната усмивка се появи на устните й в очите и накрая тя отхвърли глава назад по познатия му момчешки начин и се изсмя…
— Кога ще дойдат работниците да опаковат? — попита тя.
Тя отново се засмя и се престори, че иска да избяга от мечешката му прегръдка.
— Мили Елам — пошепна тя, — мили Елам! — И за първи път тя самата го целуна.
Гальовно прекара ръка през косата му.
— Сега очите ти са златни — каза той. — Мога да погледна в тях и да кажа точно колко ме обичаш.
— Били са съвсем златни за тебе, Елам, още много отдавна! Мисля, че в нашето малко ранчо ще бъдат винаги златни.
— В косата ти също има злато — блестящо злато. — Той обърна ненадейно лицето й, задържа го в ръцете си и се загледа продължително в очите и. — А и онзи ден, когато каза, че няма да се омъжиш за мене, очите ти пак бяха пълни със злато!
Тя кимна и се засмя.
— Щеше да стане, както ти искаше! — призна тя. — Но не можех да взема участие в такава лудост. Но през цялото време те обичах, Елам, защото беше едно голямо дете, което счупва тридесет милионната си играчка, защото му е омръзнало да си играе с нея! И когато казвах „не“, знаех през цялото време, че е „да“! И съм сигурна, че очите ми са били златни през цялото време. Беше ме само страх, че няма да успееш да загубиш всичко. Защото, мили, знаех си, че ще се омъжа за тебе във всички случаи, а пък така исках само тебе, ранчото, Боб, Уолф и юздите от конски косми! Да ти кажа ли една тайна? Веднага щом си отиде, телефонирах на човека, на когото продадох Маб!…
Тя скри за миг лице в гърдите му, а след това го погледна отново, потънала в щастие.
— Виждаш ли, Елам, въпреки че устата ми говореха противното, още тогава бях решила… Аз… аз просто трябваше да се омъжа за тебе! Но се молех да успееш да загубиш всичко! И така, опитах се да намеря Маб. Но човекът я беше продал и не знаеше какво е станало с нея! Виждаш ли, исках да яздя с тебе по хълмовете в Глен Елен, яхнала Маб, а ти — Боб, също както яздехме из Пиемонтските хълмове.
Дейлайт го засърбя езика да и каже къде се намира Маб, но се сдържа.
— Обещавам да ти намеря друга кобила, която ще харесаш колкото Маб! — каза той.
Но Диди поклати глава — за кобилата тя не можеше да бъде утешена.
— Дойде ми на ума нещо! — каза Дейлайт, като побърза да измести разговора на по-безопасна почва. — Ние бягаме от градовете и ти нямаш никакъв роднина, така че не ми изглежда редно да започнем, като се оженим в града. Та ето какво предлагам: аз ще замина за ранчото, ще постегна къщата и ще освободя пазача. Ти ще ме последваш след два дена и ще дойдеш със сутрешния влак. Аз ще съм уредил всичко с пастора и той ще ни чака. А ето и още нещо! Ще си вземеш дрехите за езда в един куфар. Щом свърши церемонията, ще отидеш в хотела и ще се преоблечеш. След това ще излезеш и ще ме намериш да чакам с два коня, и ще тръгнем към ранчото, така че веднага ще видиш най-хубавите му места. А ранчото е наистина хубаво. И тъй, щом се разбрахме по този въпрос, ще те чакам със сутрешния влак в други ден.
Диди заговори и се изчерви.
— Такъв ураган си!…
— Да, госпожо! — проточи той. — Не обичам да хабя дневната светлина! А ние двамата сме изхабили купища от дневна светлина. И двамата сме били възмутителни разсипници! Можехме да сме женени преди години.
Два дена по-късно Дейлайт чакаше пред хотела в Глен Елен. Церемонията бе завършила и той бе оставил Диди да влезе в хотела и да се преоблече за езда, а сам бе отишъл да доведе конете. И сега държеше Боб и Маб, а Уолф лежеше в сянката на коритото за водопой и го поглеждаше. Двата дена под калифорнийското слънце бяха вече оставили нов, лек загар върху стария бронзов цвят на лицето му. Но когато видя Диди да излиза от вратата с камшик в ръка, облечена в пола от кадифе и кожените ботушки, познати му от дните из Пиемонтските хълмове, бузите на Дейлайт се оцветиха още по-силно, а очите му загоряха. Тя го погледна и нейното лице също се зачерви. След това погледна към конете и видя Маб. Но погледът и отскочи обратно към него.
— О, Елам! — въздъхна тя.
Въздишката й беше почти като молитва, но молитва, изпълнена с хиляди скрити значения. Дейлайт се опита да даде вид, че нищо не разбира, но сърцето му пееше твърде възторжено, за да превърне всичко в обикновена закачка. В името му, което бе произнесла, се съдържаше упрек, подсладен с благодарност, смесица на любов и щастие.
Тя пристъпи, поглади кобилата, отново се обърна да го погледне и пак въздъхна:
— О, Елам!
Всичко, което прозвуча в гласа й, се отрази и в очите й, и Дейлайт надзърна в бездна, толкова дълбока, че не би могла да я опише човешката реч — цялата необятна тайнственост, цялото чудо на любовта и жената.
Той отново потърси шеговити думи, но мигът беше прекалено тържествен, за да има място дори за любовни закачки. И двамата мълчаха. Тя пое юздите и той й подаде ръка, за да стъпи на нея. Диди подскочи, когато той я повдигна, и се намести на седлото. В следващия миг и той се беше качил на коня и застана до нея. Уолф поведе с обичайния си вълчи тръс и те се заизкачваха по хълма, който извеждаше от градчето — двама влюбени върху два кафявочервени коня, тръгнали на езда сред топлия летен ден към медения си месец. Дейлайт се чувстваше опиянен, сякаш бе пил вино. Намираше се на най-високия връх в живота си. Никой не можеше и не беше се изкачвал по-високо. Това беше денят на дните му, денят на неговата любов, времето, когато се намира съпругата, и всичко е увенчано от девственото притежание на онази, която бе казала „О, Елам!“, и от гласа, с който го бе казала, и от погледа, с който го бе погледнала от дъното на душата си.
Те изкачиха билото на хълма и той наблюдаваше радостта, която се изписа по лицето и, когато видя красивата гледка. Показа й гъсто обраслите с дървета хълмове отвъд вълнистите узрели жита на нивите.
— Те са наши — каза той. — А това е само една част от ранчото! Почакай, докато видиш големия каньон. Там има еноти, а тука, по склоновете на Сонома, има видри. А елените! — цялата планина гъмжи от тях! Ако потърсим повечко, можем да подплашим и някой когуар. А виж там онази малка ливада — няма да ти казвам нищо повече! Почакай и сама ще видиш.
Те се отклониха при портата, където пътят към мястото за копаене на глина прекосяваше ливадите, и двамата с възхищение поеха дъха на зрялото сено, който лъхна право в ноздрите им. Както и при първото му идване, чучулигите издаваха звънките си чуруликания и изхвърчаха пред конете, а когато стигнаха до гората, изпъстрена с малки цветни полянки, чучулигите отстъпиха на кълвачите и сините сойки.
— Сега сме на наша земя — каза той, когато напуснаха ливадите. — Оттук се стига до най-гористата и насечена част. Почакай само и ще видиш!
Също както през първия ден той обърна встрани от кариерата за глина и пресече гората вляво, отмина първия извор и накара конете да прескочат разрушената ограда. Оттук нататък Диди изпадна в неспирен възторг. До изворчето, което бълбукаше сред секвоите, растеше друга дива лилия, понесла на нежното си стебло огромния фонтан на белите восъчни камбанки. Този път той не слезе от коня, а поведе през дълбокия каньон, където потокът бе пробил път сред хълмовете. Тук Дейлайт бе поработил преди това и сега една хлъзгава и стръмна конска пътека прекосяваше потока. Те минаха нататък през полумрака на секвоите и още по-нататък през плетеницата от мадронови дървета и дъбове. Излязоха на малка поляна от няколко акра, където тревата достигаше до кръста.
— Наше — каза Дейлайт.
Тя се наведе от седлото, откъсна един стрък и го захапа.
— Сладка планинска трева! — извика тя. — Точно такава обича Маб.
И през цялото време, докато яздеха, тя продължаваше да пуска възклицания на изненада и възхищение.
— И никога не си ми разправял за това! — го упрекна тя, когато погледнаха през просеката над спускащите се надолу гористи склонове към извивката на долината Сонома.
— Ела! — каза той. И те се върнаха през горската сянка, прекосиха потока и стигнаха до дивата лилия при извора.
И тука, където пътят водеше нагоре из гъсталака по стръмния хълм, той бе прокарал примитивна конска пътека. Когато се изкачваха по зигзагите, те поглеждаха от време на време през морето от листа. Но погледът им се спираше винаги от зелената стена и през цялото време горският свод се извисяваше над тях като само тук-таме малки пролуки позволяваха да проникват слънчеви лъчи. Навсякъде наоколо им растяха различни видове папрати, от най-малките до най-едрите, високи по шест до осем фута. Докато се изкачваха, под себе си виждаха огромни чепати стволове и клони на стари дървета, а над себе си — същите чепати клони.
Диди спря коня и въздъхна от толкова много красота.
— Като че сме плувци — каза тя, — които се издигат към повърхността през басейн от зелено спокойствие! Там горе някъде са небето и слънцето, но тук е басейнът и ние сме много, много дълбоко!
Те подкараха конете, но едно малко цвете, което се подаваше сред папратите, привлече вниманието й и я накара отново да спре.
Стигнаха билото и изскочиха от басейна, сякаш в друг свят, защото сега бяха сред горичка от млади мадронови дървета и гледаха надолу откритите, залени от слънчева светлина склонове, поклащащите се треви, ивиците от сини и бели немофилии, които покриваха с килим малката ливада от другата страна на поточето. Диди плесна с ръце.
— Наистина по-красиво е от мебелите в кантората — забеляза Дейлайт.
— Наистина е по-красиво! — отвърна тя.
И Дейлайт, който знаеше слабостта си да употребява често думата наистина, разбра, че тя я беше повторила нарочно и с любов.
Те прекосиха потока и хванаха говедарската пътека по скалистия хълм през ниската горичка от манцанита, после излязоха в другата малка долинка с поточе, заобиколено от ливади.
— Ще се учудя доста, ако не вдигнем скоро някой пъдпъдък! — каза Дейлайт.
И едва думите му бяха излезли от устата, когато се чу внезапно пърхане на крила и навсякъде около Уолф заизлитаха стари пъдпъдъци, а младите тичаха да се скрият и изчезваха като по чудо пред самите им очи.
Той й показа ястребовото гнездо, което бе открил на върха на поразената от гръм секвоя, а тя откри едно гнездо на горска мишка, което той не бе забелязал по-рано. След това те хванаха горската пътека и излязоха на открито там, където на десетина акра от червената вулканична пръст растяха лозите. След това минаха по говедарската пътека през няколко горички, храсталаци и пръснати сред тях полянки и се спуснаха по склона до мястото, където до устието на големия каньон бе кацнала къщата и можеше да се види едва когато човек стигнеше съвсем близо до нея.
Докато Дейлайт връзваше конете, Диди застана на широката веранда, която се простираше по цялата дължина на къщата. Беше настъпило сухото, топло спокойствие на калифорнийското пладне. Сякаш целият свят бе заспал! Отнякъде се разнасяше мързеливото гугукане на гълъби. С дълбока въздишка на задоволство Уолф, който бе пил до насита от всички потоци по пътя, легна в хладната сянка на верандата. Диди чу стъпките на Дейлайт, който се връщаше, и дълбоко и бързо пое въздух. Той взе ръката й в своята и когато натисна дръжката на вратата, почувствува, че Диди се поколеба. Тогава той я прегърна с ръка; вратата се отвори и те влязоха заедно.