Джек Лондон
Сияйна зора (33)

Глава XX

Когато фериботите заработиха и се разбра, че времето за превоз между Оуклънд и Сан Франциско е наполовина намалено, огромните вложения на Дейлайт започнаха да дават приходи. Но те пак изчезваха, защото той веднага ги влагаше в други начинания. Хиляди от неговите парцели за строеж бяха продадени, построиха се хиляди къщи. Продадоха се и много места за заводи по покрайнините и много места за търговски заведения в центъра на Оуклънд. Всичко това повишаваше цената на огромните владения на Дейлайт. Но както и едно време, той имаше предчувствие и го следваше. Беше започнал вече да взема заеми от банките. Прекрасните печалби, които извличаше от земята, той отново превръщаше в земя и нови подобрения; и вместо да изплаща старите заеми, той сключваше нови. Също както на времето в Доусън, той и сега правеше удари един след друг, но сега знаеше, че предприятията му са стабилни, не са някогашните златотърсачески авантюри.

Някои следваха примера му, но на дребно, купуваха и продаваха земи и печелеха от подобренията, които той правеше. Това трябваше да се очаква и малките състояния, които трупаха за негова сметка, не го дразнеха. Но имаше и едно изключение. Някой си Саймън Даливър с достатъчно пари, хитрост и смелост се беше заел да спечели няколко милиона за сметка на Дейлайт. Даливър също правеше удар след удар, играеше бързо и точно и преобръщаше непрекъснато парите си. Неведнъж се изпречваше на пътя на Дейлайт, също както той се бе изпречил на пътя на Гугънхемър, когато за пръв път хвърлиха око на „Офир“.

Работата по пристаните вървеше бързо; но това беше едно от тези предприятия, които поглъщаха страшно много пари и не можеха да бъдат завършени така скоро, като фериботната система. Техническите трудности бяха големи, копаенето и запълването — гигантска работа. Дори слагането на подпорите не беше леко. Една добра средна подпора, докарана на мястото, струваше двадесет долара, а такива подпори се употребяваха с хиляди. Всички по-близки гори от стари евкалиптови дървета бяха изсечени, а откъм Пюджетсаунд довлякоха огромни салове, натоварени с борови трупи.

Дейлайт не се задоволи да произвежда за трамваите си електричество както по-рано, с малки електроцентрали, а организира и образува компанията „Сиера енд Салвадор пауър“. Тя веднага взе невероятни размери. В долината Сан Йоаким откъм планините надолу към хълмовете при Контра Коста имаше множество градчета и дори един доста голям град, които можеха да бъдат снабдени с електричество и светлина, така че проектът се разшири и включи уличното и къщното осветление. Веднага щом се уреди с местните власти покупката на места за електростанциите, проучвателните бригади тръгнаха и започнаха строежите.

Така си вървеше. Дейлайт изливаше потоци пари в хиляди ненаситни търбуси. Но всичко беше толкова стабилно и редовно, че Дейлайт, който беше роден комарджия и притежаваше прозорливост, не можеше да играе кротко и сигурно. Тук шансовете бяха огромни и той можеше да играе тази игра само на едро. А и единственият му доверен съветник Лари Хегън съвсем не го възпираше. Тъкмо обратното, Дейлайт трябваше да въздържа необузданото въображение на способния морфиноман. Освен че сключваше огромни заеми от банките, Дейлайт бе принуден да издаде акции за няколко от предприятията си. Това правеше обаче само при крайна нужда, а повечето от големите предприятия задържа само за себе си. Между компаниите, в които неохотно допусна участието на други, бяха „Голдън гейт док къмпани“, „Рикриейшън паркс къмпани“, обединената „Уотър къмпани“, „Енсинъл шипбилдинг къмпани“ и „Сиера енд Салвадор пауър къмпани“. Въпреки това той и Хегън държаха контролния пакет акции във всяко от тези предприятия.

За Диди сякаш беше забравил. Но това бе само привидно, защото, макар че се бавеше да се захване със сложния проблем, който тя му поставяше, копнежът му към нея продължаваше да расте. Служейки си със своите картоиграчески термини, той си казваше, че съдбата му е дала най-забележителната карта от цялото тесте и че години наред той не и бе обръщал внимание. Тази карта беше Любовта и тя биеше всички други карти. Любовта беше най-силният коз, петото асо, джокера и оня вид покер, който играеха новаците. Тази карта стоеше над всички други карти и когато му дойдеше времето, той щеше да заложи всичко за нея. Но времето и още не беше дошло. Най-напред трябваше да се свърши някак сегашната игра.

Въпреки това той не можеше да изличи от мислите си спомена за онези малки бронзови пантофки, за прилепналата рокля и за женствената топлота и кротост на Диди, там, в добре подредените стаи, в Бъркли. Една дъждовна неделя той пак и телефонира, че отива при нея. И както бе вървяло от оня ден, когато първият мъж погледнал първата жена и видял, че е хубава, той отново залагаше сляпата сила на мъжкия нагон срещу тайната слабост на жената да отстъпва. Дейлайт не беше свикнал да се моли и да проси. Обратното, той се налагаше във всичко, което правеше, но имаше една забавна и убедителна упоритост, на която Диди устояваше много по-трудно, отколкото би устояла срещу молбите на някой хленчещ влюбен. Краят на срещата не беше никак щастлив, защото Диди, подтиквана от мъките на собствения си копнеж, доведена до отчаяние от слабостта си и в същото време презираща със своя здрав разум тази си слабост, извика:

— Ти ме караш да си опитам щастието, да се омъжа за теб и да се доверя на щастието, което ще оправи всичко! Казваш, че животът е хазарт. Много добре, нека да играем хазарт! Вземи една монета и я хвърли във въздуха! Ако се падне „ези“ ще се омъжа за теб. Ако е „тура“, ще ме оставиш завинаги на спокойствие и никога вече няма да ми говориш за женитба!

Очите на Дейлайт пламнаха от двойния огън на любовта и страстта към хазарта. Ръката му неволно посегна към джоба. Но той се спря и блясъкът в очите му помътня.

— Хайде! — викна остро тя. — Не се бави, защото мога да се разкая и ще загубиш удобния случай!

— Мъничката ми! — Сравненията му бяха смешни, но в смисъла им нямаше нищо смешно; мисълта му бе също така сериозна, както и гласът му. — Мъничката ми, аз бих играл хазарт от деня на сътворението до второто пришествие, бих залагал златна арфа срещу ореола на светците; бих играл на ези-тура пред прага на Новия Ерусалим и бих сложил маса за фараон пред вратите на рая; но да бъда проклет, ако заложа любовта си на комар! Любовта е нещо твърде голямо за мене, за да рискувам! Любовта трябва да бъде нещо сигурно и между нас двамата е нещо сигурно! Дори да бях уверен, че шансовете да спечеля с това хвърляне са сто към едно, пак не бих хвърлил монетата!…

Пролетта на същата година се разрази голямата криза. Първото предупреждение дойде, когато банките започнаха да си прибират необезпечените заеми. Дейлайт незабавно плати първите лични полици, които му бяха представени; после отгатна, че това показва накъде духа вятърът и че над Съединените щати скоро ще избухне една от тези страшни финансови бури, за които беше само слушал. Но той не можеше да предвиди колко страшна щеше да бъде. Въпреки това той взе всички мерки, които зависеха от него, и беше спокоен, че ще я издържи.

Пари се намираха все по-трудно. След краха на няколко от най-големите източни банки положението така се затегна, че всяка банка в страната започна да прибира заемите си. Дейлайт бе хванат в клопка, хванат, защото за първи път играеше на законната игра.

По-рано подобна паника, придружена с крайно спадане на ценните книжа, щеше да бъде време на златна жетва за него. А сега само наблюдаваше как спекулантите, които бяха плували върху вълната на благоденствието, се подготвяха за кризата, криеха се в безопасност или пък събираха двойна реколта. На него не му оставаше нищо друго, освен да застане здраво и да издържи напора на бурята.

Той виждаше съвсем ясно положението. Щом банките искаха да си изплати заемите, той разбираше, че банките се нуждаят страшно от пари. Но той се нуждаеше повече от тях. А пък знаеше също, че банките не искаха за гаранция ценните му книжа, който държаха. Не можеха да им свършат работа. При такова спадане на ценните книжа не беше време да се продава. Ценните му книжа, които служеха за гаранция, бяха съвършено стабилни и си струваха стойността: но в такъв момент, когато всички викаха непрекъснато за пари, пари и пак пари, те нямаха никаква стойност. Понеже видяха, че е упорит, банките поискаха нови гаранции и когато търсенето на пари стана още по-тежко, те поискаха двойни и тройни гаранции. Дейлайт понякога отстъпваше на исканията им, а по-често не, но винаги водеше упорити битки.

Той се биеше зад срутваща се стена, която поддържаше с глина. Всички части на стената бяха застрашени и той постоянно я обикаляше, като заздравяваше слабите и места с глина. Тази глина бяха парите и той ги хвърляше, една сума тук, друга сума там, навсякъде, където имаше нужда от тях, но само когато нуждата беше съвсем неотложна. Главните му опорни точки бяха компанията „Йерба Буена Фери“, „Обединените трамвайни линии“ и „Обединената водопроводна компания“. Въпреки че хората вече не купуваха места за строеж на къщи, заводи и магазини, те бяха принудени да се возят на неговите трамваи и фериботи и да харчат вода. Когато целият финансов свят вопиеше за пари и загиваше от липсата им, на всяко първо число в касите му се изсипваха много хиляди долари от таксите за водата, а всеки ден от трамваите и фериботите пристигаха десет хиляди долара в монети от по десет и пет цента.

Беше нужна налична пара и ако той можеше да използува целия този приток на пари, всичко щеше да е наред. Но при това положение, той трябваше постоянно да се бори за част от тях. Работата по подобренията бе престанала изобщо и се вършеха само крайно наложителни поправки. Най-жестоката му битка беше с разходите по поддръжката, а тя никога не свършваше. Той безжалостно затягаше пресата на икономиите. Изрязваше всичко, като се почне от доставчиците на едро и се мине през заплатите, та се стигне до хартията за писане и пощенските марки. Когато неговите заместници и началници на отдели правеха чудеса, за да икономисат нещо, той ги тупаше по гърба и изискваше нови икономии. Когато отчаяно отпускаха ръце, той им показваше как могат да постигнат още нещо.

— Получавате по осем хиляди долара на година! — каза той на Матюсън. — Такава заплата не сте получавали никога! Вашето богатство е в една торба с моето. Трябва и вие да поемете част от напрежението и риска. Имате личен кредит в града. Използвайте го! Не плащайте временно на касапина, хлебаря и тям подобните. Разбирате ли? Вземете около шестстотин и шестдесет долара на месец. Тези налични пари ми трябват. Отсега нататък отказвайте на кредиторите си и взимайте само сто долара заплата! За останалото ще ви плащам лихви, докато приключи кризата.

След две седмици той взе списъка на заплатите и каза:

— Матюсън, кой е този деловодител Роджърс? Ваш племенник? Така си и мислех. Той взема осемдесет и пет долара на месец. Отсега нататък да взима по тридесет и пет. Петдесетте ще останат при мене и ще му носят лихва.

— Невъзможно! — извика Матюсън. — Той и сега не може да свърже двата края със заплатата си, а пък има и жена и две деца …

Дейлайт се нахвърли отгоре му с ругатни.

— Не може! Невъзможно! Какво мислите, че ръководя аз? Приют за малоумни? Да храня, да обличам и да бърша носа на цял куп идиоти, които не могат да се грижат за себе си. Не, нямам такива намерения! Сам аз се лишавам от много неща и сега е времето всеки, който работи при мене, също да се лиши от това-онова. Не искам в кантората си хора, които издържат само при добро време! Сега времето е лошо, много лошо и те трябва да се изправят срещу бурята също като мене. В този момент в Оуклънд има десет хиляди безработни, а в Сан Франциско други шестдесет хиляди. Вашият племенник и всички останали в този списък могат или да приемат условията ми, или веднага да напуснат. Разбирате ли? Ако някой от тях закъса, вие лично ще отидете при касапина и хлебаря и ще гарантирате кредита им. Затова намалете съответно заплатите по този списък. Досега съм се грижил за няколко хиляди души, нека известно време сами да се погрижат за себе си! Това е всичко!

— Казвате, че този филтър трябва да бъде сменен — каза той на началника на водопроводите. — Ще видим тая работа! Нека за разнообразие жителите на Оуклънд известно време да пият кал. Това ще ги научи да ценят хубавата вода. Спрете веднага работата! Съкратете тези служители! Отменете всички поръчки за материали! Ще ни съдят предприемачите ли? Нека ни съдят и да вървят по дяволите! Или ще бъдем смазани от бурята, или ще се спасим в пристанището, преди да могат да извадят присъда!

А на Уилкинсън:

— Отменете нощния ферибот! Нека хората мърморят, затова пък ще се връщат рано при жените си! Също и последния трамвай по Двадесет и втора улица и Хъстингс, който има връзка с ферибота в дванадесет и четиридесет и пет! Спрете го! Не мога да го поддържам за двама-трима пътници! Нека вземат по-ранен ферибот или да ходят пеш! Сега не е време за благодеяния. Спрете също и няколко коли през най-напрегнатите часове. Нека правостоящите плащат! Правостоящите ще ни задържат на повърхността.

А на един друг от началниците, който не бе издържал непрекъснатото напрежение на постоянните икономии:

— Казвате, че не можете да направите това и не можете да направите онова! Аз ще ви покажа някои от последните номера в тази игра „мога и не мога“! Ще си подадете оставката ли? Добре, щом искате! Никога досега не съм срещал човек, който да е бил незаменим! А когато някой мисли, че за мене е незаменим, аз просто му показвам най-новите номера в играта и му подписвам паспорта!

И така той водеше битки, принуждаваше, заплашваше и дори убеждаваше, но си пробиваше път. От ранна сутрин до късна вечер трябваше да се бори, да се бори и пак да се бори без никаква почивка. Частната му кантора всеки ден биваше изпълвана с тълпи хора. Всякакви хора идваха да го видят или им беше наредено да дойдат. Ту някое оптимистично мнение за кризата, ту някой виц, ту някой сериозен разговор по работата, ту някой удар от рода на „или се подчинявайте, или си обирайте крушите“. И никой не можеше да го замести. Трябваше непрекъснато да се тика напред, да се натиска, а само той можеше да върши това. И така продължаваше ден след ден, докато целият финансов свят наоколо се тресеше и всеки ден следваха фалит след фалит.

— Всичко е наред, стари приятелю! — казваше заран той на Хегън; и повтаряше същото през целия ден освен по времето на разгорещените битки, когато подчиняваше на волята си хората и нещата.

Сутрин в осем часа той беше вече в бюрото си. В десет часа сядаше в колата и обикаляше банките. Обикновено с него бяха и десетте хиляди долара, които предния ден бяха спечелили фериботите и трамваите му. Те бяха предназначени за най-слабите места в бента на неговите финанси. Едно след друго разиграваше еднакви представления с председателите на банките. Те всички бяха парализирани от страх и той преди всичко изпълняваше ролята си на голям, жизнерадостен оптимист. Времената се оправят. Разбира се, че е така! Вече има признаци. Единственото, което трябва да прави човек, е да изчаква и да се държи здраво! Това е всичко. На изток парите вече се размърдват. Погледнете сделките на Уол Стрийт през последните двадесет и четири часа! По тях се познава накъде духа вятърът! Не беше ли казал Райън така и така? И не се ли говори, че Морган ще направи това и това?

А що се отнася до него, не се ли увеличават редовно доходите от трамваите му? Въпреки кризата все повече хора прииждат в Оуклънд. Дори в продажбата на парцели се забелязва вече известно раздвижване. Ето сега води пазарлък за хиляда акра от крайградските си парцели. Разбира се, той прави жертва, но пък ще намали напрежението за всички и ще повдигне духа на малодушните. Те са трудността. Ако няма малодушни, няма да има и криза. Онзи източен синдикат сега води с него преговори да откупи контролния пакет от компанията „Сиера енд Салвадор пауър“. Не е ли това указание, че идват по-добри времена?

Ако пък банките не се поддаваха на оптимизма му, а молеха и заплашваха или решаваха да започнат бой, Дейлайт трябваше да им отвръща по същия начин. Щом те можеха да заплашват, можеше да заплашва и той. Щом му отказваха на молбата, тя се превръщаше в заповед. А стигнеше ли се до открит бой, изчезваха ли последните остатъци от добри чувства и илюзии, той можеше ума да им вземе!

Но също така знаеше кога и как да отстъпва. Когато виждаше, че стената някъде се клати и неизбежно ще се събори, той я закърпваше с налични пари от трите си компании, които носеха пари в брой. Ако банките фалираха и той щеше да фалира. Трябваше те да издържат. Ако се разоряха и хвърлеха акциите, които гарантираха заемите му на обезумелия пазар, това щеше да е и неговият край. Така понякога освен всекидневната суха пара червената му кола разнасяше и най-доходоносните и стабилни акции, които притежаваше: от „Фериботната компания“, „Обединената водопроводна“ и „Обединените трамвайни линии“. Но това вършеше неохотно, като се биеше за всеки цент.

Когато директорът на търговската банка „Сан Антонио“ се оплака, че има твърде много клиенти, които трябва да поддържа, той му каза:

— Те са дребни риби! Оставете ги да фалират! Аз СЪМ тук едрата риба! От мене ще изкарате повече пари, отколкото от тях. Разбира се, че поддържате твърде много клиенти. Ще трябва да направите избор. Или вие да оцелеете, или те, в това се състои въпросът! Мене не можете да разорите, защото съм твърде силен. Можете само да ми причините неприятности и да объркате себе си! Единственият ви изход е да изхвърлите дребните… И, и аз ще ви помогна за тази работа!

Сред финансовия хаос Дейлайт събра сведения за всички предприятия на Саймън Даливър и помогна за окончателното му разоряване. Банката „Голдън Гейн Нешънъл“ беше ключовата позиция в играта на Даливър и Дейлайт каза на председателя й:

— Помагал съм ви винаги, сега изкачваме последното нанагорнище, а Даливър през цялото време язди вас и мене. Тая работа няма да я бъде! Чувате ли — няма да я бъде! Даливър не може да изкашля и десет долара, за да ви спаси! Оставете го да слезе и да си ходи пеша и ще ви кажа какво ще направя аз! Ще ви давам петачетата от трамвая в течение на четири дни — това са четиридесет хиляди в брой! И на шесто число от месеца може да разчитате на още двадесет хиляди от „Водопроводната компания“! — Той вдигна рамене. — Това са условията ми! Ако щете, приемайте, ако щете, недейте!

— Стигнахме дотам, кучето да изяжда кучето, а аз не пропускам нито едно парче месо, което видя около себе си! — каза Дейлайт същия следобед на Хегън; и Саймън Даливър го постигна участта на нещастниците в кризата, които се намериха с купчини хартия в ръцете, но без пари.

Ходовете и изобретателността на Дейлайт бяха удивителни. Нищо не можеше да убегне от острия му поглед, колкото и незначително да беше. Напрежението, с което работеше, беше страхотно. Не обядваше вече. Дните бяха твърде къси, а в обедните часове кантората му биваше претъпкана с хора, също както и през останалото време. В края на деня биваше изтощен и още по-упорито от друг път търсеше облекчение зад предпазната алкохолна стена. Закарваха го направо в хотела, той отиваше направо в стаите си, където веднага му приготвяха първия от цяла поредица двойни мартини. До времето за вечеря разумът му биваше добре замъглен и кризата — забравена. С помощта на шотландското уиски по време за лягане той беше вече ПИЯН — не буйстваше и не вдигаше шум, нито пък затъпяваше, просто изпадаше под влиянието на лека упойка.

На следващата сутрин се събуждаше с пресъхнали уста и натежала глава, но това бързо минаваше. В осем часа беше вече пред бюрото си, готов за бой, в десет обикаляше лично банките и след това, без прекъсване до вечерта се занимаваше с оплетените комбинации в индустрията, финансовата политика и човешките характери, които се трупаха около него. Вечерта пак се връщаше в хотела, при двойните мартини и шотландското уиски; такава беше програмата му ден след ден, а дните се превръщаха в седмици.