Джек Лондон
Сияйна зора (32)

Глава XIX

След няколко седмици през една дъждовна неделя Дейлайт още веднъж направи предложение на Диди. Както и първия път той се въздържа, докато жаждата му да я види не го победи и тогава се втурна с червената си кола към Бъркли. Остави колата през няколко улици и продължи пеша до къщата. Но дъщерята на хазяйката му каза, че Диди е излязла и след като размисли малко, прибави, че се разхожда из хълмовете. Девойката му каза още и къде горе-долу би се разхождала Диди.

Дейлайт последва указанията на момичето, отмина скоро и последните къщи по улицата, която бе хванал и която свърши в подножието на хълмовете. Въздухът беше влажен от приближаващия се дъжд. Бурята още не бе избухнала, но надигащият се вятър подсказваше, че е наблизо. Додето стигаше погледът му по гладките тревисти хълмове, нямаше и следа от Диди. Надясно, в една котловинка и по отсрещния и бряг, растеше горичка от големи евкалиптови дървета. Там всичко шумеше и се движеше, високите стройни дървета се люлееха напред — назад от вятъра и удряха клоните си. Сред по-малките шумове от скърцането на дърветата се открояваше дълбокият вой на вятъра, който свиреше като огромна арфа. Дейлайт познаваше добре Диди и беше сигурен, че ще я намери някъде из горичката, където красотата на бурята се проявяваше най-силно. И наистина я намери там, и то на откритото било на отсрещния склон, където напорите на вятъра бяха най-могъщи.

Дейлайт правеше предложенията си за женитба еднообразно, но не и досадно. Той не познаваше дипломацията и тънките хитрини и беше открит и спонтанен като самата буря. Нямаше време за поздрави и извинения.

— Все същата работа! — каза той. — Желая ви и дойдох заради вас. Трябва да ме вземете, Диди, защото колкото повече си мисля, толкова по-сигурен съм, че ме харесвате малко повече от обикновено! И вие не бихте го отрекли; ще посмеете ли сега да го отречете?

Когато започна да говори, той се здрависа с нея и задържа ръката й. Сега тя не отговори и почувствува слаб, но твърд натиск, който я привличаше към него. Без да съзнава, тя почти се поддаде, защото в съшия миг желанието й победи волята. След това обаче внезапно се отдръпна, но остави ръката си в неговата.

— Не се боите от мене, нали? — попита виновно той.

— Не! — усмихна се тя тъжно. — Не от вас, а от себе си!

— Не отговорихте на предизвикателството ми — продължи той, след като отговорът и го бе насърчил.

— Моля ви, много ви моля! — примоли се тя. — Никога не можем да се оженим, затова нека да не говорим повече!

— Хващам се на бас, че пророчеството ви няма да се сбъдне! — Той се беше почти развеселил вече, защото никога не се беше надявал на такъв бърз успех.

Нямаше съмнение, че го харесва; и нямаше съмнение, че го харесва достатъчно, за да му позволи да държи ръката й и да не й е противна неговата близост. Тя поклати глава:

— Невъзможно е. Ще загубите баса!

За пръв път през ума на Дейлайт мина мрачно подозрение — нещо, което би обяснило всичко.

— Да не би да сте сключили таен брак?

Удивлението, което звучеше в гласа му й се бе изписало по лицето му, я накара да избухне във весел смях — също като изблик на радост, който се разнася от гърлото на някоя птичка.

Дейлайт разбра отговора, разгневи се на себе си и реши, че действията са по-резултатни от думите. Той застана между вятъра и нея и я притегли до себе си, така че тя се намери на завет. Вятърът налетя с необичайна сила и зави из върховете на дърветата, а те двамата спряха да послушат. Отгоре им се изсипа дъжд от листата; по петите на вятъра идеха първите капки дъжд. Той погледна надолу към нея и към косата и, която се вееше около лицето и, понеже беше близо до нея, отново и още по-силно почувствува какво значеше тя за него и потръпна, а тя го усети по ръката му, която държеше нейната.

Диди внезапно се облегна на него, наведе глава и я опря леко на гърдите му. Те седяха така, а нов напор на вятъра разхвърля отново листата и донесе нови капки дъжд. Също така внезапно тя вдигна глава и го погледна.

— Знаете ли — каза тя, — снощи се молих за вас! Молих се да не успеете, да загубите всичко… съвсем всичко!

При това загадъчно признание Дейлайт се втрещи от удивление.

— Е, това вече не мога да го разбера! Винаги съм казвал, че не разбирам жените, но вас пък съвсем не мога да разбера! Защо искате да загубя всичко, щом ме харесвате?

— Не казах, че ви харесвам.

— Добре, не сте казали. Тогава аз казвам: щом ме харесвате, не мога да разбера с простия си мозък защо искате да се разоря! Това е като другата ви загадка — колкото повече ме харесвате, толкова по-малко искате да се омъжите за мене! Трябва да ми обясните, това е то.

Ръцете му я обвиха и притиснаха и този път тя не се възпротиви. Главата й беше наведена и той не можеше да види лицето й, но имаше чувството, че тя плаче. Той бе научил предимствата на мълчанието и сега зачака мълчаливо. Нещата бяха отишли вече толкова далече, че тя щеше да бъде принудена да му каже нещо. Беше сигурен в това.

— Не съм романтичка — започна тя и отново го погледна. — По-добре щеше да бъде за мене, ако бях! Тогава бих могла да излъжа себе си и да стана нещастна за цял живот. Но ми пречи ужасният ми здрав разум. Макар че той съвсем не ме прави по-щастлива.

— Все още нищо не разбирам — каза Дейлайт, след като напразно я изчака да продължи. — Трябваше да ми обясните, а нищо не ми обяснихте. Това, за здравия ви разум и че сте се молили да фалирам, ми е съвсем неясно! Мъничката ми, обичам ви много и искам да се омъжите за мен! Съвсем просто, разбрано и почтено. Ще се омъжите ли за мен?

Тя поклати глава, след това заговори и започна да се гневи. И тъжният й гняв бе насочен срещу него — Дейлайт прекрасно разбираше това.

— Тогава ще ви обясня също тъй просто и откровено, както ме попитахте! — Тя млъкна, сякаш се чудеше как да започне. — Вие сте почтен и откровен. Искате ли и аз да бъда почтена и откровена — както жената никога не трябва да бъде? Да ви кажа неща, от които ще ви заболи? Да направя признания, от които ще се срамувам? Да се държа по начин, който на повечето мъже би се сторил неподходящ за жена?

Ръката, обгърнала рамото й, я притисна и подкани, но той не промълви нито дума.

— Много бих искала да се оженя за вас, но ме е страх! Чувствам се и горда, и смирена, че ме обича мъж като вас. Но вие имате твърде много пари. Точно тука се намесва ужасният ми здрав разум. Даже и да се оженим, никога няма да бъдете мой — мой любим и съпруг! Ще принадлежите на парите си. Знам, че съм глупава жена, но искам моят мъж да принадлежи само на мене. А вие няма да имате свободно време за мене. Вие сте собственост на парите, те ви отнемат времето, мислите, енергията, всичко, карат ви да ходите тук или там, да вършите това или онова! Не разбирате ли? Може би е съвсем глупаво, но чувствам, че мога да обичам много, да давам много, да дам всичко; и в замяна, макар че не искам всичко, искам много — и то много повече, отколкото ще ви позволят парите ви. Освен това парите ви погубват; правят ви все по-лош и по-лош. Не ме е срам да кажа, че ви обичам, защото никога няма да се омъжа за вас. Обичах ви много, още, когато не ви познавах, когато за пръв път дойдохте от Аляска и когато аз за пръв път влязох в кантората. Бяхте моят герой. Бяхте златотърсачът Бърнинг Дейлайт, смелият пътешественик и златотърсач. И видът ви беше такъв. Не мога да разбера как би могла някоя жена по онова време да не се влюби във вас от пръв поглед. Но сега видът ви не е такъв. Моля ви, много ви моля, простете ми, че ви причинявам болка. Искахте да бъда откровена и аз съм. През всичките тези години оттогава вие водите неестествен живот. Вие, човекът, свикнал да живее сред природата, се завряхте в града и приехте навиците му. Вече не сте същият човек и парите ви погубват. Ставате нещо различно от това, което бяхте преди, сега не сте така здрав, чист и приятен. Причината за това са парите ви и вашият начин на живот. Сега нямате тялото, което сте имали тогава. Надебелявате и тая пълнота не е здравословна. Знам, че към мене сте добър и мил, но едно време сте били такъв към целия свят, а сега не сте! Станали сте груб и жесток. Знам много добре всичко това. Спомнете си, че съм ви наблюдавала по шест дена всяка седмица, и то месец след месец, година след година; знам повече и за най-дребните ви прояви, отколкото вие знаете за цялата мене. Жестокостта ви не е само в сърцето и мислите, тя е изписана и на лицето ви. Издълбала е по него характерните си линии! Гледала съм ги как се появяват и растат. Причината са парите ви и животът, който те ви принуждават да водите. Те ви озверяват, развращават! И този процес може само да се задълбочава, докато ви погуби безнадеждно…

Той се опита да я прекъсне, но тя го спря, задъхана и с треперещ глас.

— Не, не; оставете ме да се изкажа докрай! От първия път, когато яздихме заедно, през всичките тези месеци аз само съм мислила, мислила и пак мислила, а сега, след като започнах да говоря, ще кажа всичко, което се е насъбрало в мене. Обичам ви, но не мога да се оженя за вас и да разруша любовта си! Вие се превръщате в нещо, от което накрая не мога да не се отвратя. И сте безсилен да си помогнете. Вие обичате вашата финансова игра повече, отколкото бихте могли да обичате мене. Вашата работа, която е напълно безполезна за вас, ви поглъща изцяло. Понякога си мисля, че по-лесно би било да ви деля наравно с друга жена, отколкото с работата ви. Тогава бих могла да ви имам поне наполовина. Но работата ви изисква не половината, а девет десети, дори деветдесет и девет стотни от вас!…

Запомнете, че за мене женитбата не значи да се докопам до парите на някой мъж и да ги харча. Аз искам самия мъж. Казвате, че ме желаете. Представете си, че се съглася и ви дам само една стотна от себе си. Представете си, че имам нещо друго в живота си, което отнема другите деветдесет и девет части, а освен това разваля тялото ми, прави торбички под очите ми и бръчки в ъглите им, кара ме да погрознявам и загрозява душата ми. Бихте ли се задоволили с тази стотна част от мене? А вие точно това ми предлагате. Чудно ли ви е, че не искам, че не мога да се омъжа за вас?

Дейлайт почака да види дали е свършила и тя започна отново:

— Не съм егоистка. В крайна сметка любовта дава, а не получава. Но виждам съвсем ясно, че всичко, което мога да дам, няма да ви помогне. Вие ми приличате на болник. Вие не се занимавате с работата си, както другите мъже. Вие влагате в нея душата си, сърцето си, цялото си същество. Каквото и да вярвате и мислите, една съпруга за вас би била краткотрайно развлечение! Ето го чудесния Боб, който се тормози в конюшнята! Ще ми купите прекрасен дворец и ще ме оставите в него да се скъсам от прозевки или да си изплача очите, защото не мога да ви помогна и да ви спася. Болестта на работата ще ви разяжда и ще ви погубва. В работата си играете, както сте играли винаги и във всичко, както в Аляска сте залагали живота си по пътищата. Никому не е позволено да пътува толкова бързо и толкова далече, колкото пътувате вие, да работи, колкото вас и да издържа толкова! Не оставяте нищо; хвърляте всичко в това, което вършите…

— Моят реланс е до небето! — мрачно потвърди той.

— Ако можехте да играете по същия начин и като любим съпруг!…

Тя заекна и спря, мокрите и бузи се зачервиха и тя сведе поглед пред неговия.

— Няма да кажа нито дума повече — прибави тя. — Държах цяла проповед!

Тя се облегна на него спокойно и доверчиво и се закри на завет в прегръдките му; и двамата не забелязваха все по-силните и по-чести напори на бурята. Проливният дъжд все още се бавеше, но все по-често долитаха водни капки, носени от вятъра и подобни на мъгла. Дейлайт беше явно объркан, когато започна да говори:

— Страшно съм оплетен! Не знам какво да мисля. Поразен съм, мис Мейсън, или по-скоро Диди, защото много ми се ще да те наричам така! Признавам, че има много истина в това, което казваш… Доколкото те разбирам, ти би се омъжила за мене, ако нямах нито цент и не дебелеех. Не, не се шегувам! Просто се мъча да стигна до същността на нещата и до изводите! Ако нямах нито цент, ако водех здрав живот и имах достатъчно време да те обичам и да ти бъда съпруг, вместо да съм потънал до гуша в работа, тогава би се оженила за мене! Всичко ми е съвсем ясно и никога не съм предполагал, че ще излезеш толкова права. Отвори ми очите. Но аз съм се оплел здравата. Какво мога да сторя? Работата ме е вързала и белязала с клеймото си. Краката и ръцете ми са спънати и не мога да стана и да тръгна към зелените ливади. Приличам на оня човек, който хванал мечката за опашката. Не мога да я пусна; желая те и трябва да я пусна, за да хвана тебе! Не знам какво да правя, но сигурно ще се случи нещо. Не мога да те загубя. Просто не мога. И няма да го допусна. Ти и сега едва ли не си по-важна от работата за мене. Работата ми никога не ме е държала буден нощно време. Не мога нищо да ти отговоря. Знам, че не съм същият човек, който дойде от Аляска. Сега не мога да пътувам като едно време с кучетата. Мускулите ми са омекнали, а сърцето ми е закоравяло. Едно време уважавах хората, сега ги презирам. Виждаш ли, целия си живот съм прекарал на открито и смятам, че такъв живот ми подхожда повече. Горе, в Глен Елен, имам най-хубавото ранчо, което си виждала. Това беше, когато ме измамиха с онази фабрика за тухли. Сигурно си спомняш кореспонденцията. Само веднъж видях ранчото и така се влюбих в него, че веднага го купих. Един път само пояздих по хълмовете и бях щастлив като ученик, който бяга от училище. Ако живея сред природата, ще бъде много по-добре. Градът ме разваля. Знам, че в това отношение си напълно права. Но представи си, че молитвата ти се сбъдне, че фалирам и че трябва да работя за една надница?

Тя не отговори, но тялото и издаде съгласието й.

— Да предположим, че ми остане само малкото ранчо и се задоволя да отглеждам няколко кокошки и успявам по някакъв начин да си изкарвам прехраната — тогава ще се омъжиш ли за мене, Диди?

— Та ние ще бъдем през цялото време заедно! — извика тя.

— Само че от време на време ще ходя да ора! — предупреди я той. — Или пък ще отивам до града за храна!

— Но поне кантората няма да я има и няма да се виждаш с този, с онзи, с безброй хора!… Но всичко това е глупаво и невъзможно; ако искаме да избегнем дъжда, трябва вече да си тръгваме!

Преди да се спуснат надолу, там сред дърветата, беше моментът, когато Дейлайт би могъл да я притегли до себе си и да я целуне. Но той беше твърде объркан от новите мисли, които тя му бе навяла, та не се възползува от удобния миг. Той я хвана само за ръка й и помагаше на по-трудните места.

— Чудни кътчета има около Глен Елен! — каза замислено той. — Ще ми се да ги видиш!

На края на горичката той намекна, че ще е по-добре да се разделят там.

— Съседите те познават, а хората са клюкари.

Но тя настоя да я изпрати до в къщи.

— Не мога да те поканя да влезеш! — каза тя, когато стигнаха до стълбите, и протегна ръка.

Вятърът диво виеше и напираше поривисто, но още не беше заваляло.

— Знаеш ли — каза той, — въпреки всичко това е най-щастливият ден в живота ми! — Свали шапка и вятърът разроши и заплете черната му коса, а той тържествено продължи: — Благодарен съм на бога или там на каквото и да е, че ти съществуваш на земята! Защото и ти ме харесваш, и то много! Много се зарадвах, като го каза. Това е… — Дейлайт остави мисълта си недовършена, лицето му прие обикновения си упорит израз и той прошепна: — Диди, Диди, трябва да се оженим. Това е единственият изход! Довери се на щастието, защото всичко ще бъде наред!

Но тя поклати глава и сълзите напираха на очите й, когато се обърна и се изкачи по стъпалата.