Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burning Daylight, 1910 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Remo(2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Допълнителна корекция
- Boman(2008)
Издание:
Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери
Избрани произведения в 10 тома. Том 4
1962 г.
История
- —Добавяне
- —Редакция от Борис Борисов
Глава XVI
През цялата седмица всички в кантората се досещаха, че в главата на Дейлайт се заражда нещо ново и голямо. Няколко месеца той не се бе интересувал от никакви спекулации с изключение на няколко дребни сделки. Но сега често потъваше в дълбок размисъл, правеше неочаквани и продължителни пътешествия през залива до Оуклънд или с часове седеше тихо и неподвижно на бюрото си. Изглеждаше необикновено щастлив от мислите си. Понякога при него идваха хора и се съвещаваха, но по вид и физиономия те бяха различни от обикновените му посетители.
Една неделя Диди научи всичко.
— Много мислих по нашия разговор — започна той — и реших, че не е лошо да опитам. И съм измислил нещо, от което косите ви ще настръхнат. Това е нещо законно, както го наричате вие, и в същото време е най-страшният хазарт, игран някога от някого. Какво ще кажете, ако вместо дървета, посадя минути и отгледам две минути на мястото на всяка една? О да, ще засадя и няколко дървета — да кажем няколко милиона броя! Помните ли кариерата, която се преструвах, че искам да купя? Е добре, сега ще я купя! И ще купя тези хълмове оттук, около Бъркли, чак от другата страна, до Сан Леандро. Всъщност вече притежавам много от тях. Но трябва да си мълчите. Още доста имам да купувам, та не бива да се разчуе, защото не искам цените на пазара да отскочат нависоко. Виждате ли онзи хълм там? Целият е мой, заедно със склоновете, които се спущат до Пиемонт, и нагънатите му поли до Оуклънд. Но това нищо не е в сравнение с бъдещите ми покупки.
Той замълча с тържествуващ вид.
— И всичко това само за да накарате да растат две минути, където е расла една ли? — запита Диди и от сърце се разсмя на тайнствения му вид.
Дейлайт я гледаше с възторг. Тя по момчешки отхвърляше глава назад, когато се смееше. А зъбите и непрестанно будеха възхищение у него. Бяха средно големи, здрави и правилно подредени, без никакво петно по тях; той ги смяташе за най-здравите, най-белите и най-красивите зъби на света. И от месеци насам ги сравняваше със зъбите на всяка срещната жена.
Дейлайт успя да продължи, едва когато тя престана да се смее.
— Фериботният превоз между Оуклънд и Сан Франциско е един от най-тежките проблеми на Съединените Щати. Вие всеки ден прекосявате залива с него и това са шест дена в седмицата. Това прави, да кажем, двадесет и пет дни в месеца или триста дни на година. Колко трае единичното пътуване? Четиридесет минути, ако имате късмет. А аз ще ви превозя за двадесет. Убийте ме, ако това не значи да отгледаш две минути там, където по-рано е растяла само една. Ще ви спестя двадесет минути за всяко преминаване. Това прави четиридесет минути на ден, умножено по триста, прави дванадесет хиляди минути в година само за вас, само за един човек! Чакайте да видим — то е равно на цели двеста часа. Да предположим, че спестя по двеста часа на още хиляда души — как мислите, нали ще бъде хубаво!
Диди можа само да кимне със затаен дъх. Тя се бе заразила от неговия ентусиазъм, макар че нямаше никаква представа как би се стигнало до такова пестене на време.
— Хайде! — каза той. — Да се качим на хълма! Когато стигнем горе и можете да хвърлите поглед наоколо, ще ви разправя всичко по-свързано!
Преди да започнат изкачването, те прекосиха сухото корито на каньона по една малка, пешеходна пътека. Конете се хлъзгаха и препъваха сред заплетения гъсталак, който покриваше стръмния склон. На Боб му дойде до гуша, той ненадейно се извърна и се опита да се размине с Маб. Кобилата бе отхвърлена настрана в по-гъстия храсталак и едва — що не падна. Оправяйки се, тя с цялата си тежест се облегна на Боб. При този натиск краката на двамата ездачи се намериха притиснати между двата коня и когато Боб се втурна надолу, Диди едва не падна на земята. Дейлайт с една ръка спря Боб, а с другата върна Диди на седлото. Върху тях се посипаха листа и клонки; двамата преминаха през още няколко подобни приключения, преди да изкачат хълма, изморени, но щастливи и възбудени от изкачването. Тука нямаше дървета, които да пречат на гледката, а хълмът, върху който се бяха изкачили, се издигаше над околните хълмове, така че можеха да виждат доста далече. Под тях в равнината, която стигаше до залива, лежеше Оуклънд, а от другата страна се виждаше Сан Франциско. Между двата града по водата можеха да се забележат белите фериботи. Вдясно беше Бъркли, а вляво селата, пръснати между Оуклънд и Сан Леандро. Точно под тях беше Пиемонт с безразборно пръснатите фермерски къщи и парчета обработена земя, а надолу до Оуклънд склоновете се спускаха на вълни, на вълни.
— Погледнете — каза Дейлайт и с един жест на ръката обхвана цялата околност. — Тука живеят сто хиляди души, а няма причини да не станат половин милион. Това е възможност да се отгледат пет души там, където сега расте един! Ето ви целия план с две думи! Защо в Оуклънд не живеят повече хора? Защото няма добра връзка със Сан Франциско, пък и самият Оуклънд е заспал. А това място е много по-добро за живеене, отколкото Сан Франциско. Сега да предположим, че закупя всички трамвайни линии в Оуклънд, Бъркли, Аламеда, Сан Леандро и останалите населени места и ги обединя в една компания със способни ръководители? Да предположим, че намаля времето за пътуване до Сан Франциско наполовина, като построя там, почти до остров Гоут, голям пристан и уредя нова фериботна служба с модерни фериботи? Разбира се, че хората ще предпочитат да живеят от тази страна. Ще имат нужда от земя, върху която да си построят къщи. Затова аз първо ще закупя земята. А земята сега е евтина. Защо? Защото е рядко населена, няма трамваи, няма бързи съобщителни връзки и никой не предполага, че трамваите ще бъдат прокарани скоро. Аз ще ги прокарам. Това ще повдигне цените на парцелите. И тогава ще продавам парцели на хората, а те ще искат да купуват, защото фериботната служба ще е подобрена и ще имат добър обществен транспорт.
Ето, ще увелича стойността на земята, като построя транспортни средства. Тогава ще продам земята, а трамвайните линии ще останат, ще превозват хората и ще носят голяма печалба. Невъзможно е да загубя. В това начинание има хиляди начини да се спечелят милиони. Ще туря ръка и на земите край брега. Например между стария пристан и новия, който аз ще построя, е плитко. Мога да направя дъното по-дълбоко и да построя пристани, които ще побират стотици кораби. Пристаните на Сан Франциско са претъпкани. Няма място за повече кораби. Когато стотици кораби започнат да товарят и разтоварват отсам, направо от вагоните на три големи железопътни линии, вместо да ходят отсреща в Сан Франциско, хората ще построят заводи отсам. А това значи, че ще има нужда от парцели за строежа на заводите. А това значи, че аз ще закупя парцелите, преди още да се знае какво става! За заводите ще трябват десетки хиляди работници, а те ще бъдат със семействата си. Това означава нужда от още къщи и още парцели и ето, аз пак съм насреща, защото аз ще им продам парцелите. А десетки хиляди семейства — това значи десетки хиляди петака всеки ден за моите трамваи. Увеличеният брой на жителите значи повече магазини, повече банки и всичко в повече. И ето ме пак мене, защото ще продавам не само парцели за къщи, но и парцели за банки и магазини. Какво мислите за всичко това?
Преди тя да може да му отговори, той пак се впусна да излага плана си, защото в мисления си взор виждаше новия град-мечта, който той строеше по Аламедските хълмове до вратата към Далечния изток[1].
— Знаете ли, проверих, че Фърт ъф Клайд, където англичаните строят броненосците си, е колкото половината на нашия Оуклъндски залив, ей там, където се въргалят онези стари корита? А защо и тука да няма един Фърт ъф Клайд? Защото Оуклъндският градски съвет прекарва времето си в спорове за сливите и гроздето. Нужен е човек, който да може да види всичко това, а след това — организация. Този човек съм аз. Не напразно създадох Офир. Веднъж само да се пораздвижат нещата, ще започне да нахлува и капитал отвън. Аз трябва само да туря началото. „Джентълмени, ще кажа аз, ето ви всички преимущества на един голям град. Тях господ ги е поставил на това място, а мене ме е определил да ги видя. Желаете ли да разтоварвате вашите коприни и чай от Азия и направо да ги препращате към Източните щати? Ето ви пристани за вашите параходи, ето ви и железопътни линии! Желаете ли заводи, от които да можете направо да товарите по вода и суша? Ето те са тук, а ето ви и съвсем модерен град, с последните новости и подобрения, където вие и работниците ви можете да живеете!“
А ето и въпроса с водата! Почти всички водоизточници ще се окажат мои. Защо да не се заема и с водопроводите? Сега в Оуклънд има две водопроводни компании, които се бият като куче и котка и са почти пред фалит. Един град има нужда от добра водопроводна система. Те не могат да му я дадат. Затънали са в блатото. Ще ги глътна и ще снабдя града с истински водопровод. И в това има пара — пара има навсякъде! Всичко е свързано едно с друго. Всяко ново подобрение повдига цената на всичко останало. Цената се повдига и от хората. Колкото повече народ се събира на едно място, толкова повече се покачват цените на парцелите — за строеж. А това място може да побере много народ. Вижте го! Само го вижте! Не можете да намерите по-хубаво място за голям град. Трябва само да се докарат хората и за две години аз ще докарам тука сто — двеста хиляди души. И нещо повече, това няма да е някоя дива спекулация с покачване цените на местата за строеж. Не, всичко ще бъде законно. След двадесет години от тая страна на залива ще живеят един милион души. Нужни са и хотели. Сега няма нито един свестен хотел в целия град. Ще построя няколко модерни хотела, които ще накарат хората да се заглеждат в тях. Не ме е грижа, ако първите години не дават печалба. Ефектът, който ще предизвикат, ще ми върне парите от другите начинания. И, о, още нещо, ще посадя няколко милиона евкалиптови дървета по тези хълмове!
— Но как смятате да направите всичко това? — попита Диди. — Нямате достатъчно пари, за да изпълните всичките си планове.
— Имам тридесет милиона, а ако имам нужда от повече пари, ще мога да взема заем срещу земята и другите работи! Лихвата на ипотеките няма да бъде по-голяма от увеличението в цените на парцелите, а аз скоро ще почна да продавам парцели!
В следващите няколко седмици Дейлайт беше много зает. По-голямата част от времето си той прекарваше в Оуклънд и рядко се връщаше в кантората. Беше решил да премести кантората си в Оуклънд, но както каза на Диди, най-напред трябваше да приключи със закупуването на земите. Неделя след неделя те се изкачваха на върха ту на един, ту на друг хълм, гледаха оттам града и предградията му и той и показваше последните си покупки. Отначало негови бяха отделни ивици и пръснати парчета земя; но с течение на времето чуждите земи станаха все по-редки, докато накрая имаше само островчета тук-таме, заобиколени изцяло от земите на Дейлайт.
Трябваше да се пипа бързо и в огромен мащаб, защото в Оуклънд и околностите му скоро усетиха бясното закупуване на земя. Но Дейлайт имаше готова пара, а неговата политика беше винаги да нанася удара мълниеносно. Той спокойно привърши с доста неща, преди още другите да усетят предстоящия удар. Докато неговите агенти закупуваха ъгловите места, цели квартали в търговския център на града и запустелите земи в покрайнините — това щяха да бъдат парцели за бъдещите заводи, — Дейлайт получаваше монополни права от градския съвет, превзе двете водопроводни компании, осемте или деветте отделни трамвайни линии и сложи ръка на Оуклъндският залив и крайбрежните земи, където смяташе да построи пристани. Тези земи от години бяха предмет на спорове и дела, но Дейлайт хвана бика за рогата, като откупи всички права на частните собственици и в същото време взе земите под наем от общинския съвет.
Когато невижданата му многостранна дейност разбуди Оуклънд и хората започнаха да се питат какво значи всичко това, Дейлайт тайно откупи главния вестник на републиканците и главния вестник на демократите и се нанесе в новата си кантора. По необходимост тя трябваше да е просторна и затова той зае четирите етажа на единственото модерно търговско здание в града — единственото здание, което по-късно нямаше да става нужда да се събаря, казваше Дейлайт. В кантората имаше множество отдели и стотици чиновници и стенографки. А той каза на Диди:
— Сега притежавам толкова много предприятия, че не могат да се изброят. Ето например синдиката „Аламеда енд Контра Коста Ланд“, Обединените трамвайни линии, фериботната компания „Йерба буена“, „Обединената водопроводна компания“, Компанията „Пиемонт Риълти“, Компанията „Феървю енд Портола хотел“, а има и още няколко, за да ви ги кажа, трябва да погледна в бележника си. Мои са и „Пиемонт Лондри Фарм“ и „Редуудските обединени кариери“. Започнах с нашата кариера и продължих, докато ги закупих всичките. А за корабостроителната компания още не съм намерил име. Понеже ще ми трябват фериботи, реших да си ги строя сам. Ще бъдат готови, когато пристанът ще е готов да ги посрещне. Пфу! Това е по-добро от покера! В същото време си доставих и удоволствието да бодна някои от разбойническите банди. Водопроводните магнатчета още пискат. Халосах ги здравата точно където ги болеше. И без това бяха достатъчно загазили, но аз ги довърших.
— Защо ги мразите толкова? — попита Диди.
— Защото са страхливи порове!
— Но и вие играете същата игра.
— Да, но не по същия начин — Дейлайт замислено я погледна. — Когато казвам страхливи порове, искам да кажа точно това — страхливи порове! Представят се големи играчи, а няма и един на хиляда от тях, който да е свестен играч. Те са блъфьори, ако знаете какво значи това. Малки обикновени зайци, които се представят за свирепи вълци. Вечно се ежат и изядат някого, но при най-малката опасност свиват опашка и бягат в гората. Ето как става цялата работа! Когато едрите магнати искаха да се отърват от акциите на „Литъл копър“, те пратиха Джеки Купър на Нюйоркската борса да вика: „Купувам «Литъл копър» по петдесет и пет!“, а те вървяха по петдесет и четири. За тридесет минути тези зайци — някои ги наричат финансисти — повдигнаха цените на „Литъл копър“ до шестдесет. А след час бягаха към гората и хвърляха „Литъл копър“ по четиридесет и пет и дори четиридесет!
Те просто служат за маши на едрите магнати. Веднага щом те оберат баламите, едрите магнати идват и ограбват тях. Или пък едрите финансисти ги използуват, за да се обират един други. Така при последната борсова паника въглищният тръст погълна компанията „Чатануга Коул енд Айърн“. Сам тръстът създаде паниката. Трябваше му да срази няколко големи банкови компании и да попритисне пет-шест от едрите финансисти и го направи, като подплаши зайците. Зайците свършиха останалата работа, а тръстът погълна „Чатануга Коул енд Айърн“. Та всеки мъж със здрави нерви и малко познания по въпроса може да накара зайците да се втурнат към гората! Не че лично ги мразя, но нямам никакво уважение към блъфьори с пилешки сърца!