Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burning Daylight, 1910 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Remo(2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Допълнителна корекция
- Boman(2008)
Издание:
Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери
Избрани произведения в 10 тома. Том 4
1962 г.
История
- —Добавяне
- —Редакция от Борис Борисов
Глава XII
През седмицата Дейлайт мислеше за Боб почти колкото и за Диди; и понеже не беше зает с никакви големи сделки, мислите му бяха заети повече с тях двамата, отколкото с работата му. Най-опасният от всички номера на Боб си оставаше внезапното му извръщане. Как да го отучи — това беше най-важното. Ами ако срещнеше Диди някъде из хълмовете и ако по някаква щастлива случайност успееше да язди заедно с нея, тогава извръщането на Боб щеше да бъде катастрофално! Съвсем не му се искаше тя да го види как прегръща шията на коня. От друга страна, нямаше да е прилично, ако я остави внезапно и се втурне назад да пришпорва и шиба Боб.
Трябваше да измисли някакъв начин, за да премахне това светкавично извръщане. Трябва да се спре животното, преди да се е извърнало. С юздите не можеше. Нито пък шпорите щяха да свършат работа. Оставаше да се опита камшикът, но как да постигне тези резултати? Тази седмица той често се унасяше, седнал на стола си в бюрото, и мечтаеше как ще възседне прекрасния кафявочервен жребец и ще се опитва да предотврати предстоящото извръщане. В подобно положение изпадна при едно съвещание с Хегън към края на седмицата. Хегън развиваше някаква нова главозамайваща идея, но долови, че Дейлайт не го слуша. Неговите очи блестяха и той също премисляше нещо.
— Открих! — извика внезапно той. — Хегън, можеш да ме поздравиш! Съвсем проста работа е! Трябва само да го ударя по носа, но да го ударя здравата!
Обясни на стреснатия Хегън за какво става дума и отново го заслуша внимателно, само че не можеше да се въздържи и от време на време се захилваше самодоволно и щастливо. Сега знаеше какво да прави. Боб винаги се извръщаше надясно. Добре. Ще сгъне жилавия камшик на две в ръката си и в момента на извръщането сгънатият камшик ще удари Боб по носа. Още не се бе родил конят, който, след като разбере номера със сгънатия камшик, ще се подложи втори път на удара.
През тази седмица в кантората си Дейлайт още по-ясно разбра, че няма никакви обществени, нито пък чисто човешки допирни точки с Диди. Положението беше такова, че той не можеше да й зададе дори най-обикновения въпрос — дали ще ходи на езда следващата неделя? Да бъдеш шеф на хубаво момиче, изглежда, че беше нов вид изпитание. В хода на всекидневната работа той често я поглеждаше и на езика му се въртеше въпросът, който не можеше да и зададе — ще ходите ли на езда следващата неделя? Като я гледаше, той се питаше на каква възраст е и колко любовни истории е имала досега, защото сигурно е имала някое и друго приключение с тези младоци, с които, според Морисън, тя ходеше и танцуваше. През тези шест дни между двете недели тя изпълваше мислите му и той разбра едно нещо — че я желае. Толкова силно беше желанието му, че дори старият му страх от връзките на женската престилка се разсея без остатък. Той, който цял живот бе бягал от жените, беше станал толкова смел, че беше готов да хукне след една жена. Някоя неделя, рано или късно, щеше да я срещне извън кантората и ако тогава не се сближат, то щеше да бъде само по нейна вина.
Така Дейлайт откри още една от картите, които лудото божество му бе раздало. Той не бе и сънувал колко важна ще стане тази карта, но въпреки това реши, че е добра карта. А понякога се усъмняваше. Може би това беше някой номер на Съдбата, за да навлече на главата му позор и гибел. Ами ако Диди не иска и да чуе за него, а той продължи все повече да я обича? Целият му някогашен неописуем ужас от любовта се съживи. Спомни си за гибелните случаи, които знаеше от миналото. Ето например Берта Дулитъл, дъщерята на стария Дулитъл, която се беше влюбила лудо в Дартуърти, богатия притежател на парцели по Бонанза; а пък Дартуърти на свой ред не обичаше Берта, а беше лудо влюбен в жената на полковник Уолтстоун и забягна с нея надолу по Юкон; а полковник Уолтстоун беше лудо влюбен в жена си и се впусна да гони бягащата двойка. Какво беше излязло от всичко това? Любовта на Берта беше нещастна и трагична, но и другите трима бяха в същото положение. Долу, под Минук, полковник Уолтстоун и Дартуърти се бяха стреляли. Дартуърти бе убит. Един куршум бе пронизал белите дробове на полковника и той така отслабна, че на следващата пролет умря от пневмония. И жената на полковника остана самичка на този свят и нямаше кого да обича.
Ами Фреда, която се бе хвърлила да се дави в ледената каша заради някакъв мъж на другия край на света и намрази Дейлайт, който се случи наблизо и я възвърна към живота. Ами Девата!… Старите спомени го изплашиха. Ако любовният бацил се загнездеше здраво в него и Диди не искаше и да знае за това, тогава положението щеше да е по-лошо, отколкото в деня, когато Даусет, Летън и Гугънхемър го бяха обрали. Ако породилите се чувства към Диди бяха по-слаби, може би страхът щеше да го накара да я забрави. Но при това положение той се утешаваше с мисълта, че някои любовни истории завършват добре. А пък и не знаеше дали съдбата не е наредила картите така, че той да спечели. Някои хора се раждаха щастливи, живееха щастливи и умираха щастливи. Може би и той беше също от тази категория, щастливо пале, което не може да загуби.
Дойде неделя и сред Пиемонтските хълмове Боб се държеше съвсем прилично. Вярно, че от време на време подскачаше и се въртеше, но, общо взето, беше кротък като агънце. Дейлайт бе сгънал камшика на две, държеше го и очакваше с нетърпение извръщането му, само едно извръщане, но Боб се държеше съвършено, което беше също така мъчително, и отказваше да се извърне. Дейлайт не срещна Диди. Той напразно се въртя сред хълмовете, а следобеда се изкачи по стръмния склон до билото на втората верига и се спусна в долината Марага. Едва-що беше слязъл в долината и дочу шум от копита. Шумът идваше отпред и се приближаваше към него. Какво ли пък, ако е Диди? Той обърна Боб обратно и започна да се връща ходом. Дейлайт реши, че ако е Диди, той е наистина късметлия, защото не можеше да я срещне при по-добри условия. Ето, че и двамата вървяха в същата посока, а с нейния тръс тя щеше да го настигне точно там, където стръмният наклон щеше да ги принуди да яздят ходом. Нямаше да има друг избор, освен да се изкачи до билото заедно с него; а когато се изкачеха, стръмното спускане щеше да ги принуди да яздят пак ходом.
Шумът се приближи, но той гледаше право пред себе си, докато не чу, че конят отзад забавя хода си. Тогава погледна през рамо. Беше наистина Диди. Веднага се познаха и тя остана изненадана. Какво по-естествено от това, той да обърне леко коня си и да я изчака, докато се изравнят; а пък после един до друг да продължат нагоре по склона? Би могъл даже да въздъхне от облекчение. Всичко стана така лесно. Размениха поздрави; ето че вървяха един до друг, в същата посока и пред тях лежаха доста мили.
Той забеляза, че Диди най-напред погледна коня и след това него.
— Какъв красавец! — извика тя, щом зърна Боб.
Той не можеше да повярва, че блесналите очи и изпълненото с възхищение лице принадлежат на младата жена, която познаваше от кантората си, на тази млада жена, която винаги ходеше със сериозен израз.
— Не знаех, че яздите! — беше една от първите й забележки. — Представях си, че сте привързан само към бързите машини!
— Отскоро започнах — отговори той. — Започнах да надебелявам, знаете ли, и трябваше да взема мерки!
Тя му хвърли един бърз страничен поглед, с който го обхвана от главата до краката, и в същото време огледа стойката му и седлото и каза:
— Но сте яздили и преди!
Явно разбираше от коне и всичко свързано с тях, си помисли Дейлайт и каза:
— Много отдавна. Смятах се за голям ездач на времето, когато бях хлапак. Живеех в Източен Орегон и се измъквах от лагера, за да яздя с добитъка и да обяздвам полудиви кончета.
Така, за голямо негово облекчение, те попаднаха на обща тема. Той й разправи за номерата на Боб, за внезапното му извръщане и как смята да го отучи; тя се съгласи, че към конете трябва да се прилага разумна строгост, дори и когато много ги обичаш. Ето например нейната Маб, която имаше от осем години и я бе отучила да рита по преградата на обора си. На Маб не и било никак приятно, но се била отучила.
— Доста сте яздили — каза Дейлайт.
— Наистина не мога да си спомня кога съм се качила за първи път на кон — му каза тя. — Родена съм в ранчо, знаете ли, и просто не можеха да ме държат настрана от конете. Изглежда, че обичта към конете ми е вродена. Първото си пони получих на шестгодишна възраст. На осем години вече знаех какво е да си стоял цял ден на седлото. На единадесет години татко ме заведе за пръв път на лов за елени. Без кон съм загубена. Мразя стайния живот и ако не беше Маб, сигурно щях отдавна да се поболея и умра.
— Обичате ли природата? — попита той и в същия миг за пръв път забеляза, че в очите и има и други цветове освен сивия.
— Толкова я обичам, колкото мразя града! — отговори тя. — Обаче жената не може да си припечелва хляба сред природата. Но свободна ли съм, гледам да съм сред природата — с Маб, разбира се.
Тогава тя му разправи почти целия си живот в ранчото, преди баща й да умре. Дейлайт беше доволен. Ето че се сближаваха. През половината час, докато бяха заедно, разговорът нито веднъж не замря.
— Ние сме почти земляци — каза той. — Аз съм отрасъл в Източен Орегон, а това съвсем не е далече от Сискиу.
В следващия миг му идваше да си отхапе езика, защото тя веднага го попита:
— Откъде знаете, че съм от Сискиу? Сигурна съм, че никога не съм го споменавала.
— Не помня — уклончиво отговори той, — чул съм отнякъде, че сте от тия места.
В този момент Уолф се промъкна безшумно като сянка, подплаши коня й и неудобният миг премина. Те започнаха да говорят за кучетата в Аляска. Но разговорът се върна пак към конете и по целия път нагоре и надолу по склона говориха само за коне.
Когато тя му говореше, той я слушаше внимателно и следеше мисълта й, но в същото време следеше и собствените си мисли и впечатления. Да язди по мъжки, беше много смело от нейна страна и в крайна сметка той не можеше да реши дали това му харесва, или не. Схващанията му за жените бяха старомодни; те се бяха оформили, докато беше млад и живееше сред дивия Запад и всички жени яздеха само настрани. Беше отрасъл с мисълта, че жените на кон не са двукраки същества. Затова го смущаваше мъжката й стойка на седлото. Но трябваше да признае, че въпреки всичко харесваше тази стойка.
Две други неща у нея веднага го поразиха. Първо, в очите и имаше златисти точици. Странно, че никога по-рано не ги бе забелязал. Може би осветлението в кантората не беше достатъчно или пък се явяваха само понякога. Не, всъщност това бяха цветни точици — нещо като разлята златиста светлина. Не бяха точно златни, но от всичките му познати цветове се приближаваха най-много до златисто. Съвсем не можеше да се каже, че са оттенък на жълтото. Мислите на влюбения са винаги оцветени и твърде съмнително е дали някой друг в целия свят би нарекъл „златисти“ очите на Диди. Но Дейлайт беше изпаднал в нежно сърдечно настроение и предпочиташе да мисли за тях като за златисти очи — затова те бяха златисти.
Второто беше, че е съвсем естествена. Той очакваше, че ще бъде много трудно да се сближи с младата жена. А всъщност това се оказа толкова лесно. Нищо надуто няма в маниерите й — каза си той и така отдели сегашната Диди, възседнала коня, от другата Диди, която бе свикнал да вижда в кантората. Но въпреки че беше възхитен от гладкия развой на нещата и се радваше, че имаха неизчерпаем източник за разговори, все нещо го караше да бъде неспокоен. Всъщност целият им разговор беше празен и повърхностен. Той беше човек на действията и я желаеше, желаеше Диди Мейсън — жената; искаше тя да го обича и да бъде ги превива по собствената си воля, той и сега изпитваше желание да и се наложи. Искаше да и каже, че я обича и че на нея не и остава нищо друго, освен да се ожени за него. Но въпреки всичко не се подчини на подтика си. Жените лесно се тревожеха и опитът му да и наложи волята си можеше да обърка всичко. Той си спомни ловджийските си хитрости, дългото търпение по онова време, когато да улучи или да пропусне парче месо, беше въпрос на живот и смърт. Макар че това момиче нямаше същото значение, но все пак значеше много за него. И особено в този миг, докато яздеше до нея и се страхуваше да я поглежда твърде често, а тя — в дрехи на ездач, прилична на мъж и в същото време дълбоко женствена, усмихната, смееща се, говореща, с блеснали очи и с бузи, зачервени от деня, прекаран на слънце и вятър.