Джек Лондон
Сияйна зора (21)

Глава VIII

Цивилизацията не подейства на Дейлайт в положителен смисъл. Вярно, че започна да носи по-хубави дрехи, обноските му станаха малко по-добри и се научи да говори по-литературен английски. Беше постигнал забележително умение в спекулациите и в унищожаването на противниците си. Привикна също така на по-удобен живот, а в свирепите сложни битки умът му се изостри като бръснач. Беше закоравял, и то за сметка на едновремешната си искрена сърдечност. Не знаеше нищо за основните културни ценности на цивилизацията. Не знаеше, че изобщо съществуват. Беше станал злобен, груб и циничен. Могъществото му подейства, както действува па всички. Подозираше големите експлоататори, презираше стадото експлоатирани глупци и вярваше само на себе си. Това доведе до прекомерно и неестествено възвеличаване на собственото му „аз“ и унищожи уважението, дори на най-обикновеното уважение към другите, докато накрая не му остана нищо друго, освен да боготвори и се покланя само на това свое „аз“.

Физически той вече не беше човекът със стоманени мускули, който бе дошъл от Арктика. Не правеше достатъчно физически усилия, ядеше повече от необходимото и пиеше твърде много. Мускулите му започнаха да се отпускат, а неговият шивач намекна, че талията му расте. Всъщност Дейлайт пускаше корем. Физическата промяна се отрази и на лицето му. Тънкото индианско лице се превърна в лице на градски обитател. Слабите хлътнатини под изпъкналите скули се запълниха. Под очите му се забелязваха наченки на подпухнали торбички. Вратът му надебеля и ясно се виждаха първите гънки на двойната гуша. Предишният аскетичен образ, изваян от страхотните несгоди и труд, бе изчезнал, чертите му станаха по-разлети и тежки и издаваха неговия невъздържан начин на живот, грубост и жестокост.

Започна да губи дори обикновените си връзки с хората. Понеже играеше играта си самотно и презираше по-голямата част от другите хора, които участваха в играта, той не ги разбираше, не им съчувстваше и не можеше да намери нищо общо с тези, които срещаше в „Алтапасифик“. Всъщност, когато битката с параходните компании бе в разгара си и пиратското му нападение причиняваше неизчислими вреди на цялото стопанство, той бе помолен да напусне „Алтапасифик“. Това съвсем не го огорчи, защото той и без това се бе прехвърлил в клубовете от рода на „Ривърсайд“, организирани и поддържани от господарите на града. Той откри, че предпочита тези хора. Те бяха по-примитивни и прости и не се надуваха. Признаваха си, че са разбойници и участвуват в играта, за да измъкнат, каквото могат; външността им бе по-груба и дива, но поне не блестяха с мазното си лицемерие. Управата на „Алтапасифик“ бе предложила напускането му на клуба да не се разгласява, а след това по частен път съобщи на вестниците. Те вдигнаха голям шум около изгонването му, но Дейлайт само се захили и продължи да работи безшумно, като си записа в своя „черен списък“ неколцина от членовете на клуба, на които беше съдено един ден да почувствуват тежката лапа на финансиста от Клондайк.

Личността на Дейлайт обедини всички вестници в обща атака, която продължи няколко месеца и не остави здраво място по него. И най-дребното обстоятелство в живота му бе превърнато в престъпление или порок. Общественото му заклеймяване като подло чудовище уби и последната искрица надежда да се сближи с Диди Мейсън. Той усещаше, че тя никога няма да изпита добри чувства към човек като него и след като повиши заплатата и на седемдесет и пет долара месечно, си наложи постепенно да я забрави. Новината за повишението й бе съобщена чрез Морисън, по-късно тя благодари на Дейлайт и с това въпросът бе приключен.

Една събота Дейлайт се почувствува потиснат и уморен от градския живот и се поддаде на внезапната си прищявка да го напусне за малко — нещо, което по-късно щеше да се окаже твърде важно за бъдещето му. Причината беше желанието му да подиша малко чист въздух и да промени заобикалящата го обстановка. Но пред себе си той се оправда, че отива в Глен Елен, за да прегледа фабриката за тухли, с чиято покупка го бе измамил Холдсуърти.

Той прекара нощта в малкия провинциален хотел и в неделя сутринта напусна селото, възседнал един кон, който нае от месаря на Глен Елен. Фабриката беше наблизо, край долината на рекичката Сонома. Пещите вече се виждаха сред дърветата, когато Дейлайт погледна вляво и съзря в полите на планината Сонома, на половин миля от него, цяла редица обрасли с дървета хълмове. Самата планина също бе цялата обрасла с гори и се възправяше високо над тях. Дърветата по хълмовете сякаш го канеха. Напоеният със слънчева светлина сух въздух на ранното лято му действаше като вино. Съвсем несъзнателно той го вдишваше жадно. Да отиде във фабриката, не беше никак привлекателно. Беше му дошло до гуша от всичко, свързано с работата, а зелените хълмове го привличаха. Беше на кон — добър кон според него, конят му напомни за индианските кончета, които бе яздил през детството си в Източен Орегон. На времето си беше добър ездач и сега го радваше звънтенето на железния мундщук в устата на коня и скърцането на коженото седло.

Дейлайт реши най-напред да поязди за удоволствие и след това да се занимава с фабриката. Той изкачи хълма и се огледа за пряк път до полите на планината. При първата възможност се отби от селския път и навлезе в една ливада. От двете страни на коларския път се извиваше трева, висока до кръста, и той възхитено вдишваше топлото й благоухание. Пред него летяха чучулиги и отвсякъде наоколо долитаха птичи гласове. Видът на пътя подсказваше, че по него са извозвали глина за фабриката, която сега не работеше. Той успокои съвестта си с мисълта, че това е част от деловата му работа и стигна до мястото, откъдето копаеха глината — огромна рана в склона на хълма. Но там не се бави никак и отново свърна наляво. Излезе от пътя. Не се виждаше никакво жилище и промяната след градската обстановка го изпълваше със задоволство. Сега яздеше през рядка гора, прошарена с малки, изпъстрени с цветя полянки. Стигна до един извор. Легнал по корем на земята, той пи от бистрата вода, а когато се огледа наоколо, изведнъж усети красотата на света. Беше като някакво откритие; реши, че никога по-рано не я е съзнавал и че е забравил твърде много. Не можеше да се занимава със спекулации и в същото време да поддържа допир с подобни неща. Когато пое дълбоко въздух, огледа всичко наоколо и се вслуша в далечната песен на чучулигите, той се почувствува като покерджия, станал от масата, на която е прекарал цяла нощ в игра, и излязъл от задушната атмосфера, за да се наслади на свежото утро.

В подножието на хълмовете Дейлайт се натъкна на висока ограда. По вида й реши, че е поне отпреди четиридесет години — направена по всяка вероятност от някой пионер, който се е отдал на земеделие, когато е свършила треската за злато. Тук гората беше много гъста, но нямаше никакви храсталаци; небето беше закрито от клоните, но под тях можеше да се язди. Намираше се в глух лес от няколко акра^[1], където дъбовете, манцанитата и мадроните отстъпваха на места на величествените секвои. В подножието на един стръмен хълм той се натъкна на група гигантски секвои, събрани сякаш нарочно около малко, бълбукащо изворче. Той спря коня, защото до изворчето се издигаше една дива калифорнийска лилия. Приказното цвете растеше под сянката на дърветата като под величествения свод на някоя катедрала. Растението беше най-малко осем фуга на височина и стеблото му стигаше до две трети от тая височина, стройно, тънко, зелено и без листа, а след това избухваше в дъжд от снежнобели, восъчни камбанки. От едно — единствено стъбло бяха разцъфнали стотици такива ефирно нежни цветове. Дейлайт никога през живота си не бе виждал нещо подобно. Погледът му бавно се откъсна от цветето и огледа всичко наоколо. Той свали шапка с почти религиозно преклонение. Тук беше съвсем различно. Тук нямаше място за презрение и злина. Тук всичко беше чисто, свежо и красиво, заслужаващо неговото уважение. Приличаше на черква. Царуваше атмосфера на свято спокойствие. Благородни пориви се събуждаха в душата. Докато се оглеждаше наоколо, всичко това изпълни сърцето му. Но то не бе дело на разума му Просто почувствува нещата, без изобщо да размисли. По стръмния склон над изворчето растеше нискостеблена, девствена папрат, а по-нагоре се виждаше висока папрат. Тук-таме се срещаха паднали дървета, обрасли с мъх, които бавно потъваха в горската почва и се смесваха с нея. По-нататък, при едно разреждане на гората, имаше стари, възловати дъбове, от които с велено безредие висяха диво грозде и орлови нокти. Една сива катеричка подскочи по клона над Дейлайт и го загледа. Отнякъде се разнесе отчетливото чукане на кълвача. Но този звук не наруши тържествената тишина на гората. Тихите горски шумове тук бяха естествени и не нарушаваха пълната самота. Кроткото бълбукане на изворчето и стрелкането на сивите катерички само подчертаваха тишината и безбурния покой.

— Като че на милиони мили от хората! — прошепна Дейлайт.

Но погледът му постоянно се връщаше към прекрасната лилия до бълбукащото изворче.

Той спъна коня и заскита сред хълмовете. Върховете им бяха обрасли с вековни смърчове, а склоновете покрити с дъбове, мадрони и самодивски чимшир. Но царството на прекрасните секвои беше само в дълбокия каньон, който се промъкваше сред хълмовете. Той не намери път за коня и се върна при лилията до изворчето. Поведе коня и с много спъвания и подхлъзвания успя да се покатери по склона. Навсякъде под краката му се разстилаше килим от папрат, навсякъде наоколо се издигаха дърветата и сплитаха клони над главата му, а сетивата му се опиваха от чиста неизмерима радост.

На билото той се намери в гъсталак от млади мадронови дървета, излезе на открито и видя пред себе си оголен склон, който се спускаше към малка долина. В първия миг блясъкът на слънцето го замая и той спря да почине, защото се беше задъхал от усилието. Едно време никога не се беше задъхвал така и мускулите му никога не се бяха изморявали толкова лесно от стръмните изкачвания. През една малка ливада в малката долина, покрита с трева до колене и сини и бели цветя, течеше малко поточе. Склонът беше обрасъл с марипоза и див зюмбюл; конят слизаше надолу внимателно и неохотно.

След като прекоси потока, Дейлайт хвана една от пътеките на стадата, прехвърли един нисък, скалист хълм и през малка горичка от обвити с дива лоза манцанитови дървета навлезе в друга малка долчинка, където сред тучна трева ромонеше друг поток. Той извираше от един малък извор. От един храст, под носа на коня, изскочи заек, прескочи потока и изчезна сред дъбовете на отсрещния склон. Дейлайт го изгледа с възхищение и продължи да язди към края на долината. А когато стигна там, подплаши един елен с разперени рога и той като стрела прекоси ливадата, прескочи оградата и се гмурна в спасителната горичка отвъд. Дейлайт беше изпълнен с безгранично задоволство. Струваше му се, че никога не е бил толкова щастлив. Той си припомни някогашния живот в гората и с напрегнато внимание започна да се вглежда във всичко — в мъха по стволовете и клоните, хмела, който на кичури висеше до дъбовете, дупката на горската мишка, водораслите по закътаните места на малкото поточе, пеперудите, които прелитаха в мрежата от светлина и сянка, сойката, която блестеше със сините си пера през просеките на гората; мъничките като орехчета птичета, които подскачаха сред храстите и подражаваха с писукането си вика на пъдпъдъците кълвача с червен качул, който спря да чука по дървото и наведе встрани глава, за да го огледа. Когато прекоси потока, той се натъкна на едва забележими следи от някогашен горски път, използван явно от миналото поколение, когато полянката е била разчистена и дъбовете по нея изсечени. Върху самия връх на една поразена от светкавица секвоя, висока шест фута. Дейлайт намери гнездо на ястреб. И за да бъде пълна картината, конят му се препъна в ято недорасли пъдпъдъци и въздухът се изпълни с пърхането на крилата им. Дейлайт спря коня, за да види как малките пъдпъдъци изчезват от погледа му и да послуша разтревожените подвиквания на възрастните пъдпъдъци, скрити из храсталака.

— Менлоу парк и всичките му вили са нищо пред това тука! — произнесе той на глас. — Ако някога ми се прииска да живея сред природата, само тук ще дойда!

Старият горски път го изведе на открито, където в червената пръст на десетина акра бяха посадени лози. Една говедарска пътека го преведе през нова горичка и надолу по склона към друго открито място.

Тука, над голям каньон, обрасъл с гори беше кацнала малка фермерска къща и гледаше към долината Сонома. Къщата с хамбара и пристройките се беше сгушила в едно ъгълче на гората, която я защищаваше от запад и север. Той реши, че пръстта в малката, равна зеленчукова градина е от ерозията на хълма. Земята беше черна и тлъста, а вода имаше много, защото видя няколко крана да текат отворени докрай.

Фабриката за тухли беше забравена. В къщата нямаше никой, но Дейлайт слезе от коня. Разходи се из зеленчуковата градина, опита ягодите и младия грах. Разгледа овехтелия, измазан с глина хамбар, ръждясалия плуг и браната, след това сви и изпуши няколко цигари и се загледа в заниманията на няколко квачки и малките им пилета. Примами го една тясна пътека, която вървеше по стената на големия каньон, и той тръгна по нея. На места, скрита под пръстта, една водопроводна тръба, успоредно на пътеката, която според него водеше нагоре по течението до изворите на потока. Стените на каньона бяха високо няколкостотин фута, а недокоснатите дървета бяха огромни, та цялото място бе потънало в дълбока сянка. С очи премери някои смърчове, които в основата си бяха по пет-шест фута в диаметър, а някои секвои достигаха и повече. Пътеката го изведе направо при един малък бент, откъдето започваше тръбата, която поливаше зеленчуковата градина. Около потока се извисяваха брези и лаврови дървета и той трябваше да се провира между папрати, по-високи от него. Всичко беше покрито с мъх и навсякъде растяха различни видове папрат.

С изключение на бента нищо не нарушаваше естествения ред на природата и дърветата умираха само от старост или биваха поваляни от зимните бури. Огромните стволове на повалените дървета бяха покрити е мъх и бавно се разпадаха в пръстта, от която бяха израсли. Някои лежаха толкова отдавна, че вече се бяха разпаднали, но очертанията им още можеха да се видят в горската почва. Други пък бяха паднали като мостове през потока, а под едно огромно дърво пет-шест младоци, изкоренени и смачкани от падането, растяха на земята и успяваха да живеят с корени, мити от потока, и клони, протегнати нагоре, за да хванат слънчевата светлина, която се процеждаше през отвора на горския покрив. Дейлайт се върна във фермата, качи се на коня и се отдалечи към още по-дивите каньони и още по-стръмните склонове. Празничното му чувство не можеше да бъде задоволено, ако не изкачеше планината Сонома. След три часа той изскочи на билото уморен и запотен, с разкъсани дрехи и издрани от храстите ръце и лице, но с искрящи очи, пълни с възторг. Усещаше скритата радост на ученик, избягал от клас. Голямата игрална маса на Сан Франциско изглеждаше безкрайно далече. По това, което изпитваше, не беше само скрита радост. Имаше чувството, че се потапя в пречистваща баня. Тука нямаше място за гадостта, низостта и порока, които изпълваха мръсното блато на градския живот. Без да размисля дълбоко върху всичко това, той усещаше някакво пречистване и нова жизненост. Ако го бяха попитали как се чувствува, щеше да отговори, че просто се забавлява; защото той сам не схващаше могъщото очарование на природата, което се разливаше из тялото и мозъка му, сковани от градския живот — могъщо, защото идваше от далечното минало на прадедите му, живели сред природата, докато самият той беше една обвита с тънката коричка на цивилизацията.

По билото на планината Сонома нямаше къщи и когато спря на южния край на върха, той се намери съвсем сам под яркосиньото небе на Калифорния. Под краката си на юг и запад той видя да се спускат, стъпало след стъпало, гънка след гънка, все по-надолу и по-надолу, открити пасбища, пресечени от гористи каньони. Накрая те преливаха в равната като билярдна маса долина Петалума, нашарена с геометрично правилните фигури на обработваната богата земя. По-нататък на запад бяха изпълнени с виолетова мъгла; още по-нататък, зад последната планинска верига, се виждаше сребристият блясък на Тихия океан. Обърнал коня си, Дейлайт се огледа на запад и север, от Санта Роза до връх Санта Хелина, и на изток през долината Сонома към обраслия с дъбрава хълм, който закриваше долината Напа. По източния склон на долината Сонома, някъде по средата на една линия с малкото село Глен Елен, той забеляза един изкоп. Първата му мисъл беше, че това е отворът на някоя минна галерия, но после си спомни, че не се намира в златоносна местност, та не обърна повече внимание на разкопаното и продължи да оглежда към югоизток. Там, от другата страна на залива Сан Пабло, видя да се открояват ясно двата върха-близнаци на планината Диабло. На юг се виждаше планината Тамалпаис и да, той не се лъжеше, петдесетина мили по-нататък, там, където непрестанните ветрове на Тихия океан духаха през Златната врата, ниско над хоризонта се стелеше димът на Сан Франциско.

— Отдавна не бях виждал толкова много природни прелести наведнъж — изказа гласно мисълта си Дейлайт.

Не му се искаше да си тръгне и трябваше да мине цял час, за да може да се откъсне и да започне слизането. Нарочно си избра друг път за слизане и се добра до гористите хълмове едва късно следобед. Върху един от тях силните му очи зърнаха едно зелено петно с оттенък, съвършено различен от всичката зеленина, която бе видял през деня. Дейлайт се вгледа и заключи, че зеленото петно се състои от три кипариса, а това значеше, че само човешка ръка би могла да ги посади там. Подтикнат от чисто момчешко любопитство, той реши да отиде и разбере какво е това. Хълмът беше толкова обрасъл и стръмен, че трябваше да слезе от коня и да продължи пеша, а понякога и да лази на ръце и колена и с мъка да си пробива път през гъстите храсталаци. Внезапно изскочи при кипарисите. Те бяха оградени с много стара ограда; ясно личеше, че коловете са белени и заостряни на ръка. Вътре в оградата се виждаха два детски гроба с две надгробни дъски, също ръчна изработка, с надписи:

— Бедните, мънички дечица! — прошепна Дейлайт.

Личеше, че неотдавна някой се е погрижил за гробовете. Отгоре им имаше букети от изсъхнали, диви цветя, а буквите на надписите бяха възобновени наскоро. След тази находка Дейлайт потърси някаква пътека и откри една, която слизаше по отсрещната страна. Долу заобиколи хълма, намери коня си и се отправи към фермата. От комина се издигаше дим. Скоро Дейлайт поведе разговор с един слаб, нервен млад мъж, който каза, че бил само наемател на ранчото. А колко голямо е то? Към сто и осемдесет акра, въпреки че изглеждало по-голямо. Така изглеждало, защото формата му била съвсем неправилна. Да, включвало мястото, откъдето се копаела глина, и всичките хълмове, а границата му с големия каньон била малко по-дълга от миля.

— Виждате ли — каза младият мъж, — местността тука е толкова неудобна и насечена, че когато фермерите започнали да обработват земята, те купували сгодните землища до последната им граница. Затова границите на ранчото са така неправилни и нарязани.

О, да, той и жена му успявали да си изкарват хляба без особено тежък труд. Наемът не бил твърде висок. Хилард, собственикът, разчитал на доходите от кариерата за глина. Хилард бил заможен и имал големи стопанства и лозя долу в равнината. Тухларната фабрика плащала по десет цента на кубически ярд глина. А пък останалата част на ранчото имала добра почва на места, където било разчистено, като зеленчуковата градина и лозето, докато останалата площ била много хълмиста.

— Вие не сте фермер — каза Дейлайт.

Младият човек се засмя и поклати глава:

— Не, телеграфист съм. Но решихме с жената да си вземем две години отпуска и… ето ни! Само че времето почти изтече. Тази есен, след гроздобер, се връщам в службата.

Да, лозето било единадесет акра — гроздето от винен сорт! Цените обикновено били добри. Сам отглеждал повечето от необходимите им храни. Ако бил собственик на ранчото, щял да разчисти част от склона над лозето и да посади овощни дървета. Почвата била добра. По цялото ранчо имало много пасбища; разчистената площ била към петнадесет акра и по нея растяла прекрасна планинска трева. Сеното от нея се продавало три до пет долара по-скъпо на тон от обикновеното, твърдо сено в долината.

Докато го слушаше, Дейлайт изведнъж завидя на тоя млад човек, задето живееше сред този свят, през който той бе скитал през последните няколко часа.

— Защо пък се връщате в телеграфната служба? — попита той.

Младият човек се усмихна унесено.

— Защото тука не можем да напреднем!… — Той се замисли малко. — И защото ще ни се наложат допълнителни разходи. Наемът е малък, но все пак трябва да се плаща; пък и аз не съм съвсем здрав, та да обработвам ранчото като хората! Ако беше мое или лък ако бях здравеняк като вас, нямаше да ми трябва нищо друго. Нито пък жена ми щеше да иска нещо повече! — Унесената усмивка отново се появи на лицето му. — Виждате ли, ние сме родени сред природата и като поживеем няколко години в града, чувстваме, че сред природата ни е по-добре. Смятаме да поспечелим нещичко и тогава някой ден ще си купим парче земя и ще си останем там.

Детските гробчета? Да, той подновил надписите и ги оплевил. Това било обичай. Който живеел в ранчото, се занимавал с тази работа. Разправяло се, че в течение на години бащата и майката идвали всяко лято при гробовете. Но по едно време престанали да идват и тогава Хилард сложил началото на този обичай. Копаното на отсрещния склон? Стара мина. Никога не е давала печалба. Мъжете се захващали с нея, изоставяли я и пак се захващали, защото изгледите за добив на злато били добри. Но това било преди много години. Никога не е имало доходоносна мина в долината, макар че са търсили на много места, преди тридесет години се появило нещо като златна треска из долината.

На вратата се показа слабичка млада жена и повика мъжа си за вечеря. В първия миг Дейлайт помисли, че не й е понесъл градският живот. След това забеляза лекия загар на лицето й и здравия вид, който бе придобило, и реши, че тука е само за нея. Отклони поканата за вечеря и се запъти към Глен Елен, като седеше отпуснато на седлото и си тананикаше отдавна забравени песни. Спусна се надолу по неравния криволичещ път през пасбища, покрити с дъбове, горички от манцанитови дървета и широки открити ливади. Вслушваше се жадно в гласовете на пъдпъдъците и веднъж се засмя високо и весело, когато една малка катеричка, крещейки сърдито, побягна по брега край пътя, хлъзна се по рохката пръст, падна долу, после се втурна през пътя под самия нос на коня му, покатери се на един спасителен дъб и оттам продължи да се кара.

Този ден Дейлайт просто не можеше да върви по отъпканите пътища и пак сви напряко към Глен Елен, но се натъкна на един каньон, който беше непроходим; зарадва се на говедарската пътека, която намери. Тя го отведе до една малка, дървена колиба. Вратата и прозорците й бяха отворени и на прага лежеше котка, обкръжена от котенцата си. Изглеждаше, че няма никой в колибата. Той се спусна по пътеката, която явно пресичаше каньона. По пътя надолу срещна един старец, който се изкачваше, осветен от залеза. В ръката си носеше ведро с пенливо мляко. Беше гологлав, от лицето му, обкръжено със снежнобяла коса и брада, се излъчваше задоволство от отминаващия летен ден. Дейлайт си помисли, че никога не е виждал същество, което да изглежда толкова доволно.

— Колко си годишен, дядка? — попита той.

— Осемдесет и четири — отговори старикът. — Да, господине, осемдесет и четири, а съм по-пъргав от доста други!

— Сигурно добре си се вардил — подхвърли Дейлайт.

— Ами, вятър! Никога не съм безделничил. Пресякъл съм цялата страна с чифт волове и съм се бил с индианците в петдесет и първа, а по онова време бях вече женен и имах седем деца. Тогава бях на години, колкото си ти сега, или горе-долу толкова!

— Не е ли тежко да живееш сам?

Старикът премести ведрото в другата си ръка и се замисли.

— Зависи — дълбокомислено рече той. — Никога не съм се чувствал самотен, освен когато умря жената. Има хора, дето са самотни, кога са между много народ. Аз съм от тях. Тежко и притеснено ми е, когато отида във Фриско^[2]. Но вече не ходя, не, благодаря. Тук си ми е добре. В тая долина съм от петдесет и четвърта — след испанците аз съм един от първите заселници!

Дейлайт подкара коня си и рече:

— Лека нощ, дядка. Стой си тука! По си як от младите и сигурно си погребал доста от тях!

Старикът се захили, а Дейлайт продължи пътя си, изпълнен с душевен покой, доволен от себе си и от света. По всичко личеше, че отново го беше обзело задоволството от пътуването и спането на открито, което му беше така присъщо по време на живота му по Юкон. Не можеше да се отърве от образа на стария пионер, който се изкачваше, осветен от залеза. Добре се държеше за своите осемдесет и четири години. Мина му през ума да последва неговия пример, но голямата игра в Сан Франциско пресече тази мисъл.

— Все пак — реши той, — когато остарея и напусна играта, ще си намеря едно такова местенце и тогава градът може да върви по дяволите!