Джек Лондон
Сияйна зора (16)

Глава III

Въпреки че беше близо два часът сутринта, когато се върна в хотела, репортерите го чакаха, за да го интервюират. На следващата сутрин дойдоха още повече репортери. Така при пристигането си в Ню Йорк той бе посрещнат с много шум. Колоритната му фигура още веднъж се разходи по печатните страници под ритъма на там-тамите и дивашките викове. „Царят на Клондайк“, „Героят на Арктика“, „Северният милионер“ с тридесетте си милиона долара бе дошъл в Ню Йорк. Защо бе дошъл? За да разори жителите на Ню Йорк, както бе разорил хората в Топонах, Невада? Уол Стрийт щеше да направи по-добре да бъде нащрек, защото дивакът от Клондайк току-що бе дошъл в града. А може би Уол Стрийт щеше него да разори? Уол Стрийт бе разорил много диваци досега; подобна ли щеше да бъде съдбата и на Дейлайт? Дейлайт се усмихваше на себе си и даваше двусмислени интервюта. Това помагаше на играта и той отново се усмихваше, когато си мислеше, че хората от Уол Стрийт ще трябва да изядат още доста хляб, преди да могат да го разорят.

Очакваха да почне да спекулира и когато някой взе ха купува в големи количества от акциите на „Уорд Вали“ веднага решиха, че зад тази операция стои Дейлайт. Плъзнаха финансови клюки. Ясно, че пак се е счепкал за Гугънхемъровци. Историята с „Офир“ отново излезе на сцената и бе надута до такива размери, че дори и Дейлайт не можеше да я познае. Но и това беше вода в неговата мелница. Борсовите спекуланти бяха явно подведени. Той всеки ден купуваше все повече акции, а продавачи имаше толкова много, че цената им се дигаше съвсем бавно.

— Тази игра е много по-вълнуваща от покера — си шепнеше радостно Дейлайт, като виждаше каква суматоха бе създал.

Вестниците изказваха всевъзможни догадки и пророчества, а по петите на Дейлайт вървеше цял батальон репортери. Неговите интервюта бяха бисери. Щом откри с каква охота вестниците използуват неговите разговорни изрази, като „та на мене ли тия“, „бетон работа“ и др., той започна да набляга на тях, да си спомня и употребява подобни изрази, специалитет на други пионери, и дори да измисля нови.

Седмицата преди осемнадесети, който се падаше в четвъртък, беше крайно вълнуваща за Дейлайт. Той не само играеше комар, както никога преди, но и играеше на най-голямата маса в света, и то с такива големи залози, че даже и най-закоравелите играчи на масата се стреснаха. Въпреки голямото предлагане неговото непрекъснато купуване причини покачване на акциите „Уорд Вали“ и колкото повече наближаваше четвъртък, толкова повече неспокойство го растеше. Щеше да има крах. Колко акции на „Уорд Вали“ ще закупи този картоиграч от Клондайк? Колко може да купи? Какво правят хората от „Уорд Вали“ в това време? Дейлайт прие със задоволство появилите се интервюта с неговите хора, техния спокоен и невъзмутим тон. Леон Гугънхемър беше на мнение, че по всяка вероятност този северен Крез греши. А Джон Даусет обясняваше, че съвсем не ги е грижа, пък и нямали нищо против. Въпреки че не знаели нищо за намеренията му, в едно били сигурни — той покачва акциите на „Уорд Вали“. А те нямали нищо против. Каквото и да му се случи, какъвто и да бъде завършекът на тази луда спекулация, всичко в „Уорд Вали“ било наред, предприятието било стабилно и щяло да остане стабилно като скалата на Гибралтар. Не, моля, те нямали акции „Уорд Вали“ за продаване. Това съвършено изкуствено повдигане на акциите щяло скоро да отмине и ръководството на „Уорд Вали“ нямало никакво намерение да нарушава нормалната си дейност заради ненормалното положение на борсата. „Това е чист хазарт от началото до край — бяха думите на Натаниел Летън, — и ние нямаме нищо общо с него, нито пък ще го вземем под внимание.“

През това време Дейлайт се срещна тайно няколко пъти със своите съдружници — веднъж с Леон Гугънхемър, веднъж с Джон Даусет и два пъти с мистър Хаусън. Всъщност разговорите им се състояха само от поздравления по негов адрес; защото, както го осведомяваха, всичко се развиваше благополучно.

Но във вторник сутринта до ушите на Дейлайт достигна един обезпокоителен слух, „Уол Стрийт Джърнъл“ писа, основавайки се на сведения, получени от сигурни източници, че при срещата си в четвъртък директорите на „Уорд Вали“, вместо да обявят обичайните дивиденти, ще поискат от акционерите да платят разликата до номиналната стойност на акциите. Това беше първото предупреждение, което получи Дейлайт. Той с ужас разбра, че ако този слух е верен, той е разорен. И у него се загнезди мисълта, че цялата тази огромна борсова операция бе извършена само с негови пари. Даусет, Гугънхемър и Летън не рискуваха нищо. За кратко време той изпадна в паника и това бе достатъчно, за да си припомни Холдсуърти и фабриката за тухли; това го накара да отмени всички нареждания за покупки на акции и да се втурне към телефона.

— Няма нищо такова, всичко е само слух — отговори в слушалката гърленият глас на Леон Гугънхемър.

— Както знаете — каза Натаниел Летън, — аз съм един от директорите и щеше да ми бъде известно, ако имаше нещо подобно.

А Джон Даусет му каза:

— Бях ви предупредил, че ще има много такива слухове. Разбира се, няма и капка истина в него! Давам ви честната си дума на джентълмен.

Искрено засрамен от временната си паника, Дейлайт отново се зае за работа. Спирането на покупките от негова страна бе превърнало борсата в лудница и тези, които разчитаха понижение, упражняваха натиск навсякъде. Акциите на „Уорд Вали“, понеже бяха най-високо, първи почувствуваха удара и започнаха да спадат. Дейлайт спокойно нареди да се удвоят покупките за негова сметка. Във вторник, сряда и четвъртък сутринта той продължи да купува, а акциите „Уорд Вали“ победоносно се дигнаха още по-високо. Все още се намираха продавачи и той продължаваше да купува, въпреки че, ако се вземеше пред вид срокът на сделките, той многократно бе превишил възможностите си за плащане. Но какво от това? В този ден ще обявят двойните дивиденти, се успокояваше той. Срокът ще бъде в ущърб на тези, които продават, преди да са купили, очаквайки понижение. Те ще го молят за отстъпки.

Но ето, че удари гръм. Слухът излезе верен — ръководството на „Уорд Вали“ поиска разликата до номиналната стойност. Дейлайт се предаде. Той провери още веднъж съобщението и напусна борбата. Спекулантите, очакващи понижение, бяха в настъпление и не само акциите на „Уорд Вали“, но и всички други акции спадаха. Дейлайт дори не се потруди да разбере дали акциите „Уорд Вали“ са спрели, или продължават да падат. Докато Уол Стрийт бе изпаднал в паника, Дейлайт, без да е зашеметен или дори объркан, се оттегли от бойното поле, за да обмисли положението. След кратка конференция с посредниците си, той тръгна към хотела, като по пътя купи вечерните вестници и прегледа заглавията. Бърнинг Дейлайт разорен; Дейлайт си получи заслуженото: още един западен авантюрист не успя да намери пари наготово — прочете Дейлайт. Когато се прибра в хотела, едно по-късно издание съобщи за самоубийството на някакъв млад човек, последвал играта на Дейлайт.

— Защо, по дяволите, му е потрябвало да се самоубива? — измърмори Дейлайт.

Той се прибра в стаята си, поръча мартини, събу обувките си и седна, за да премисли всичко. След половин час стана да изпие коктейла и когато топлината на алкохола се разля в тялото му, чертите му се отпуснаха и той бавно се захили. Смееше се над себе си.

— Обраха ме, няма що! — измърмори той.

След това усмивката се стопи и лицето му стана мрачно и сериозно. Като не се смятат вложенията му в няколкото мелиоративни проекта на Запад (които все още изискваха доста допълнителни вложения), той беше напълно разорен. Но още по-голям удар бе нанесен на гордостта му. Колко лесно го изиграха! Измамиха го и не можеше да го докаже черно на бяло. Най-простият селянин дори би поискал някакъв документ, а той се бе задоволил с джентълменско споразумение, и при това устно. Джентълменско споразумение! Той плю презрително. В ушите му прозвучаха думите на Джон Даусет точно както ги бе чул в телефонната слушалка: „Давам ви честната си дума на джентълмен.“ Подли крадци и мошеници — ето какви бяха и го измамиха. Вестниците бяха прави. Беше дошъл в Ню Йорк, за да бъде разорен, и господата Даусет, Летън и Гугънхемър се погрижиха за това. Той беше малка рибка и те си играха цели десет дена с него — достатъчно време, за да го налапат заедно с единадесетте му милиона. През цялото време му бяха продавали акции на Уорд Вали, а сега ги изкупуваха обратно на безценица, преди пазарът да се е стабилизирал. По всяка вероятност със своята част от печалбата Натаниел Летън щеше да построи още няколко здания за университета под негово покровителство. Леон Гугънхемър щеше да купи нови машини за яхтата си или пък цяла флота яхти. Но не можеше да проумее какво ще направи Даусет със своята печалба — може би да основе още нови банки!

Дейлайт дълго време остана да пие и пред очите му мина като на филм неговият живот в Аляска; той отново изживя тежките години, в течение, на които се бе борил, за да спечели единадесетте си милиона. За известно време го обзе желание да извърши убийство и в ума му започнаха да се мяркат безумни планове за кървава разправа с измамниците. Онзи младеж, вместо да се самоубива, трябваше да направи точно това. Да ги подгони с пистолет. Дейлайт отключи кожената си чанта и извади от кобура големия автоматичен пистолет — колт 44. Той махна предпазителя с палец и изкара патроните навън. Сетне зареди отново пълнителя, вмъкна един патрон в патронника и постави предпазителя. Сложи пистолета в страничния джоб на сакото си, поръча още един мартини и отново седна.

Той продължи да размишлява още един час, но повече не се усмихна. По лицето му се показаха бръчките, издълбани от северния мраз, и те разказваха за високите му постижения и страдания, за дългите, безкрайни пътешествия, за мрачния, обрасъл с храсти бряг на Пойнт Бароу, за ледените задръствания по Юкон, за битките с хора и животни, за мъките на глада, за ада от жилещи комари по Койокук, за непосилния труд с кирка и лопата, за белезите от каишите на раницата за дните, през конто ядеше само месо наравно с кучетата, и за цялата дълга върволица на двадесет години, изпълнени с труд, пот и лишения.

В десет часа той стана и порови в телефонния указател. След това се обу, взе такси и изчезна в нощта. Два пъти смени таксито и накрая спря пред едно частно детективско бюро. Щедро заплати в аванс, сам избра шестте души, които му бяха необходими, и им даде нареждания. Досега никой не им бе плащал толкова добре за такава лека задача; на всеки, освен редовните такси, той даде и по една петстотиндоларова банкнота с обещанието за още една в случай на успех. Той беше убеден, че по някое време на другия ден, ако не и по-рано, неговите трима мълчаливи съдружници ще се съберат. Към всеки от тях бяха прикрепени по двама детективи. Той искаше да научи само мястото и времето.

— Не се спирайте пред нищо, момчета — бяха последните му инструкции. — Трябва на всяка цена да имам тези сведения. Аз ще се погрижа за вас, каквото и да се случи, каквото и да направите!

На връщане той пак сменява такситата; в хотела се качи в стаята си и като изпи още един коктейл за „лека нощ“, си легна и заспа. На сутринта се облече, избръсна се, нареди да му донесат закуска и вестници в стаята и зачака. Но не пи нищо. Към девет часа телефонът започна да звъни и първите сведения започнаха да пристигат. Натаниел Летън бе взел влака в Таритаун. Джон Даусет пътуваше с подземната железница. Леон Гугънхемър още не се бе размърдал, но си беше в къщи. Дейлайт разстла пред себе си карта на града и заследи придвижванията на тримата мъже, докато се събраха заедно. Натаниел Летън беше в кабинета си, в зданието на Мючуъл-Солендър. Втори пристигна Гугънхемър. Даусет беше все още в кантората си. Но в единадесет часа дойде вест, че и той се е присъединил към останалите, а няколко минути по-късно Дейлайт, с такси, бързаше към зданието на Мючуъл-Солендър.