Джек Лондон
Сияйна зора (13)

Глава XIII

Шест хиляди златотърсачи прекараха в Доусън зимата на 1897. Работата по златните находища не спираше. Отвън идваха сведения, че сто хиляди чакат пролетта зад проходите. Един зимен следобед Дейлайт, застанал на високите тераси между хълмовете Френч и Скукъм, доби още по-широка представа за нещата. Под него лежеше най-богатата част на Елдорадо, а нагоре и надолу по Бонанза можеше да вижда по протежение на няколко мили. Пред него се изпречи картина на безжалостно опустошение. По хълмовете дърветата бяха изсечени чак до билото, а оголелите склонове бяха така надупчени и изтърбушени, че дори снежната покривка не можеше да скрие белезите. Под него, във всички посоки се виждаха колибите на златотърсачите. Но не се виждаха много хора. Доловете бяха изпълнени с дим, който затъмняваше още повече и без това сивия ден. Димът се вдигаше от хиляди дупки в снега, където, дълбоко, чак до скалната основа, сред замръзналата пръст и чакъл, се влачеха, драскаха и копаеха хората и вечно кладяха нови огньове, за да победят сковаващия студ. На места, където нови смени започваха работа огньовете светеха с червени пламъци, човешки фигури се измъкваха от дупките, изчезваха в тях или пък се качваха на платформи от поокастрени дървета и с чекръци вадеха размразения чакъл на повърхността, където той незабавно замръзваше. Останките от пролетната работа бяха разхвърлени навсякъде — купчини от корита за промиване, части от водосточни корита, огромни водни колела — всичките отпадъци на армията мъже, полудели за злато.

— Това е чисто безумие! — измърмори на глас Дейлайт.

Той огледа оголените хълмове и разбра колко много дървен материал е бил изхабен. От високата си наблюдателна точка той си даде точна сметка за страшната бъркотия от трескавата работа на хората. Имаше някаква огромна неразбория. Всеки работеше за себе си и се получаваше хаос. В това находище, което беше най-богатото, за да се изкопаят два долара, трябваше да се изразходва един, а на всеки долар, изкопан по техния трескав, необмислен начин, друг долар безнадеждно оставаше в земята. След една година повечето парцели щяха да бъдат изтощени, а изкопаното злато щеше да се равнява на това, което е останало неизползувано.

Тук има нужда от организация — реши той и бързото му въображение си представи цялото Елдорадо, от устието до изворите, от хребет до хребет в ръцете на едно-единствено, способно ръководство. Дори размразяването с пара, което досега никой не бе опитал, но което неизбежно щеше да дойде, не можеше да се смята за основно разрешение на въпроса. Трябваше склоновете на долината и терасите да се обработят хидравлично и след това по дъното на потока да се пуснат драги, така както бе чувал, че правят в Калифорния.

Ето къде имаше възможност за още един голям удар. Той се бе чудил какви точно причини са накарали „Гугънхемър“ и големите английски концерни да изпратят тука високо заплатените си специалисти. Това е било намерението им. Затова му бяха предлагали да закупят изтощените парцели и купищата използвана вече руда. Те не съжаляваха, че дребните притежатели на мини ще изкопчат, каквото могат, защото в остатъците щеше да има милиони.

И гледайки надолу към този задимен ад на тежък, неплодоносен труд, Дейлайт набеляза новата си игра, в която „Гугънхемър“ и подобните му щяха да бъдат принудени да се съобразяват с него. Но заедно с удоволствието от новите планове у него се промъкна и умората. Беше уморен от дългите години, прекарани в Арктика, и любопитен да види външния свят — огромния свят, за който бе чувал да приказват другите и който той, също като някое малко дете, съвсем не познаваше. Там, навън, имаше нови игри. Масите там бяха по-широки и нямаше причини той да не седне на тях и да не вземе участие с милионите си. Така че този следобед на Скукъм Хил той реши да изиграе най-добрия си удар в Клондайк и да замине за външния свят.

За това обаче му трябваше време. Той постави доверени агенти да работят по петите на големите експерти и там, където те започваха да купуват, той също купуваше. Винаги, когато се опитваха да закупят нацяло някое изтощено дере, на пътя им се изпречваше Дейлайт, тъй като той притежаваше цели блокове парцели или пък парцелите му бяха така хитро разпръснати, че правеха плановете им на пух и прах.

— Моята игра е ясна и никой не ви пречи да спечелите. Прав ли съм? — им каза веднъж той по време на едно разгорещено съвещание.

Последваха битки, примирия, компромиси, победи и поражения. В 1898 г, по Клондайк живееха вече шестдесет хиляди души и щастието на всички тях, както и работата им, се люшкаше в зависимост от битките, които водеше Дейлайт. Вкусът му към едрата игра все повече не му даваше мира. Ето че се беше вече вчепкал с големия тръст „Гугънхемър“ и печелеше, печелеше жестоко. Може би най-жестоката битка стана за „Офир“, най-бедното от еленовите пасища, чиято оскъдна на метал пръст бе ценна само заради огромното си количество. Притежанието на един блок от седем парцела в самия център му даде възможност да държи здраво на своето и те можаха да се споразумеят. Експертите на „Гугънхемър“ заключиха, че проектът е твърде голям, за да може той да се справи с него, и когато му представиха ултиматум — или да изкупи всичко, или да продаде своя блок, — той закупи всички техни парцели.

Планът беше негов, но за изпълнението му повика способни инженери от Щатите. Той построи резервоар в началото на река Ринкабили, на осемдесет мили от „Офир“, и водата потече по огромни дървени корита. Изчислени за около три милиона, резервоарът и водопроводът струваха близо четири. Но той не се задоволи само с това. Нареди да построят електростанции и мините му бяха не само осветени, но и работеха с електричество. Някои от старите пионери, напечелили повече, отколкото бяха сънували, клатеха недоверчиво глави, предупреждаваха го, че ще се разори и отказваха да вложат пари в такова рисковано предприятие. Но Дейлайт се засмя и продаде остатъка от градските си места. Продаде ги точно навреме, когато треската за злато беше достигнала върха си. Той предсказа на старите си приятели в кръчмата „Музхорн“, че след пет години без пари да раздаваш градските места в Доусън, няма да има кой да ги вземе, а колибите ще се секат на дърва за горене. Те му се изсмяха и го увериха, че главната златоносна жила ще бъде открита дотогава. Но той отиде още по-далече и когато нуждата му от дървен материал бе задоволена, продаде и дъскорезниците си. По същия начин започна да се отървава от парцелите си, пръснати по различни дерета и без да става нужда да прибягва до ничия помощ, завърши водопровода, построи другите, внесе необходимите машини и направи лесен достъпа до златото в „Офир“. Той, човекът, който преди пет години бе прекосил вододела откъм Индианската река и пътувал из мълчаливата пустош, натоварил кучетата си по индиански, сам той живял по индиански, хранил се изключително с еленово месо, сега чуваше прегракналите свирки да призовават стотиците негови работници на работа и ги наблюдаваше как се трудят под бялата светлина на прожекторите.

Но след като осъществи проекта си, той беше готов да замине. И когато пусна слуха, „Гугънхемър“ се втурна в надпревара с английските концерни и една нова френска компания да наддава за „Офир“ и всичките му приспособления. „Гугънхемър“ наддаде най-много и от цената, която плати, на Дейлайт остана един милион чиста печалба. Носеше се слух, че Дейлайт има между двадесет и тридесет милиона. Но само той познаваше точно състоянието си и след като продаде и последния парцел и прибра всички печалби от масите, видя, че слушайки щастливото си предчувствие, е спечелил малко повече от единадесет милиона.

Заминаването му бе записано в историята на Юкон наред с другите му велики подвизи. Всички жители на Юкон бяха негови гости; Доусън бе мястото на празника. В тази последна нощ само неговият златен прах имаше стойност. Пиенето не се купуваше. Всички кръчми бяха отворени, бяха наети извънредни бармани и напитките се раздаваха безплатно. Всеки, който би отказал гостоприемството и би настоял да плати, щеше да се натъкне на юмруците поне на десетина души. Най-зелените младоци се надигаха да защитят името на Дейлайт от подобна обида. Дейлайт минаваше навсякъде с обути в мокасини крака, преизпълнен с добродушие и другарски чувства, издаваше воя на вълк — единак, твърдеше, че тази нощ е негова, навеждаше надолу ръцете на мъжете по кръчмите, показваше силата си, а лицето му бе зачервено от пиенето и черните му очи блестяха както винаги. Беше облечен в работни панталони и палто, ушити от одеяло, наушниците му висяха, а дълбоките ръкавици се люлееха на връвта, увиснала през рамената му. Но този път той не хвърляше на вятъра нито предварителния си залог, нито главния залог, а само един чип от играта, в която бе събрал толкова много чипове, че дори нямаше да почувствува липсата му.

Тази разгулна нощ затъмни всичко, което Доусън бе виждал някога. Дейлайт искаше тя да се запомни и го постигна. Голяма част от населението на Доусън тази вечер се напи. Есента беше в разгара си и въпреки че Юкон все още не беше замръзнала, термометърът показваше тридесет градуса под нулата и продължаваше да пада. Ето защо беше необходимо да се организират групи от спасители, които да патрулират по улиците и да събират падналите пияници, за които един час сън в снега би бил фатален. Дейлайт, комуто бе хрумнало да напие хиляди хора, сам даде идеята за спасителните групи. Той искаше Доусън да прекара една разгулна нощ, но чувствайки дълбоко в себе си отговорност за хората, се погрижи да няма нещастни случаи. И също както някога той издаде закон — тази нощ не трябва да има кавги и побоища и с нарушителите ще се разправя лично той. Но не се наложи да се разправя с никого. Стотици верни последователи се погрижиха смутителите да бъдат овъргаляни в снега и пратени в леглото. В големия свят, когато умре някой голям индустриален магнат, всички машини, които приживе са били под негово разпореждане, спират за минута. Но в Клондайк отпътуването на юконския герой предизвика такава весела скръб, че всички машини спряха не за минута, а за двадесет и четири часа. Преустанови работа дори голямото предприятие „Офир“ с хилядата си надничари. На следващия ден никой не се яви на работа, пък и никой не бе годен за работа.

На другата сутрин призори Доусън се сбогува с Дейлайт. Хилядите хора, които се бяха наредили по брега, носеха ръкавици, а наушниците им бяха спуснати и завързани. Температурата беше тридесет и пет градуса под нулата, крайбрежният лед надебеляваше, а по Юкон се носеше ледена каша. От палубата на „Сиатъл“ Дейлайт махаше с ръка и викаше за сбогом. Когато бяха прибрани въжетата и параходчето се устреми по течението, тези, които бяха по-близо, видяха, че в очите на Дейлайт се промъкна влага. За него това беше в известен смисъл напускане на родината, защото Арктическата област бе единствената страна, която познаваше добре. Той смъкна калпака си и го размаха.

— Сбогом на всички! — извика той. — Сбогом на всички!