Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo(2008)
Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Допълнителна корекция
Boman(2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Борис Борисов

Глава XXVII

Но дойде един ден от годината, рано през април, когато Диди седна в едно кресло на терасата и взе да шие някакви малки дрешки, а Дейлайт й зачете на глас. Беше следобед и яркото слънце озаряваше света, обвит в свежа зеленина. Потоци вода течаха по напоителните канали в зеленчуковата градина и от време на време Дейлайт прекъсваше четенето, за да изтича и промени направлението на водата. В същото време той закачливо се интересуваше от малките дрешки, които Диди шиеше, а тя беше безкрайно щастлива с тях, въпреки че когато нежните му закачки ставаха твърде настоятелни, тя се изчервяваше объркано и добродушно протестираше.

От местата, където бяха седнали, те можеха да гледат над света. Пред тях като острие на ятаган се простираше Лунната долина, посипана с къщички и изпъстрена с пасбища, ливади и лозя. По-нататък се вдигаше планинската преграда на долината, чиито гънки Диди и Дейлайт познаваха, а на едно място, където слънцето падаше направо, бялата купчина пръст на изоставената мина блестеше като скъпоценен камък. На преден план, зад хамбара, Маб с майчинско безпокойство се грижеше за подранилото пролетно конче, което залиташе около нея на треперещите си крака. Въздухът трептеше от горещината и денят приканваше към мързелуване и припичане на слънце. От покрития с дървета хълм зад къщата се чуваха пъдпъдъците, които викаха малките си. Питомните гълъби тихичко гукаха, а из зелените дълбини на каньона се разнасяше тъжният стон на див гълъб. Кокошките, които кротко кълвяха, изведнъж закудкудякаха предупредително и се втурнаха презглава да се крият, защото по земята премина сянката на един ястреб, който кръжеше високо в синьото небе.

Може би тази случка събуди у Уолф стари ловджийски спомени. Във всеки случай Диди и Дейлайт разбраха, че нещо става в ограденото място за конете и видяха отново, и този път безобидно, да се разиграва старата, жестока трагедия на първобитния живот. Странно възбудено, с безшумни стъпки, мълчаливо като призрак, прилегнал към земята, промъкващо се, кучето, което всъщност бе само опитомен вълк, дебнеше съблазнителното парче живот, което Маб наскоро бе родила на този свят. Старите инстинкти на кобилата също се бяха събудили и треперейки, тя непрекъснато се въртеше между кончето и тази заплаха от древните дни на живота, когато всички нейни прадеди бяха изпитвали страх от вълка и неговите събратя, тръгнали на лов. Веднъж тя се извърна и се опита да го ритне, но повече се опитваше да го докачи с предното си копито или пък се втурваше отгоре му с прилепнали уши и отворена уста, като се стремеше да го докопа за гръбнака и да го строши със зъбите си. А кучето-вълк, приклекнало и с прибрани уши, се изплъзваше, за да заобиколи към кончето и отново да обезпокои кобилата. Тогава Дейлайт, подканен от загрижената Диди, издаде нисък заплашителен вик; цялото тяло на Уолф незабавно се отпусна, подчинено на човешката воля, и той се промъкна зад хамбара.

Няколко минути след това, когато Дейлайт прекъсна четенето, за да промени направлението на водата в напоителните си канали, той откри, че водата бе спряла. Нарами кирка и лопата, взе чука и ключа от работилницата и се върна на верандата при Диди.

— Ще трябва да сляза долу и да разровя тръбата! — и каза той. — Сигурно е онова място, дето цяла зима се готвеше да се срути. Трябва да се е срутило накрая!

— И да не четеш самичка — предупреди я той, като заобиколи къщата и пое по пътеката, която се спущаше надолу по стената на каньона.

По средата на пътеката той се натъкна на срутването. Не беше кой знае колко голямо — няколко тона пръст и натрошени скали; но понеже бе тръгнало от петдесетина фута височина, бе ударило водопроводната тръба с достатъчна сила, за да я прекъсне при едно съединение. Преди да започне работа, той погледна нагоре по следата на свличането, и то с погледа на опитен златотърсач. И видя нещо, което накара погледът му да изрази изненада и за миг да спре по-нататъшния оглед.

— Здрасти! — каза той гласно. — Я виж какво имало тука!

Погледът му се плъзна по-нагоре по стръмната, набраздена повърхност и по ръбовете й. Тук-таме на места се бяха захванали малки, разкривени манцанити, но с изключение на тревата, тази част на каньона беше почти гола. Забелязваха се следи от често разместване на почвата, защото дъждовете довличаха откъм устието на каньона богата наносна пръст.

— Истинска жила, ако разбирам нещо от тая работа! — тихо възкликна той. И както малко преди това старите ловни инстинкти се бяха надигнали в кучето-вълк, така и сега у него възкръсна старата страст на златотърсача. Той остави чука и тръбния ключ, но задържа кирката и лопатата и се заизкачва по срутеното към мястото, където се виждаха няколко издадени скали. Някои бяха голи, но повечето — покрити с пръст. Нищо не се виждаше ясно, обаче опитното му око различи прикритите пластове. На няколко места по края на жилата той поразкопа с копача и разчисти с лопата натрупаната пръст. На няколко пъти изследва скалата. Някои части от нея бяха така меки, че можеше да ги разстроиш с ръка. Покачи се на десетина фута и отново нападна скалата с кирка и лопата. И този път, когато разтърка парче скална пръст в ръката си и погледна, той се изправи и се задъха от задоволство. После, като елен на водопой, винаги изплашен, че ще се появи неприятел, той бързо се огледа, да не би някой да го е видял. Захили се на собствената си глупост и отново се зае да разглежда парчето скала. Отгоре му падна слънчев лъч и то заблестя цялото с малките люспички самородно злато.

— Под самите корени на тревата — измърмори той с благоговение и заби кирката в меката пръст.

Той целият се преобрази. Никога цял кварт коктейли не бе зачервявал така бузите му, нито пък бе запалвал подобен пламък в очите. Докато работеше, го обзе старата страст, на която бе посветил голяма част от живота си. Обзе го трескаво възбуждение, което се увеличаваше всеки миг. Той копаеше като луд, докато се задъха от усилията, а потта закапа от челото му на земята. Потърси по следата на свличането, на отсрещната страна на жилата и обратно. А в средата се порови в червената вулканична пръст, която се свличаше от рушещия се хълм и откри кварц, изгнил кварц, който се разтроши в ръката му и се оказа, че е пълен със самородно злато.

Понякога събаряше малки количества пръст, които затрупваха разкопаното и трябваше отново да ги разчиства. Веднъж се свлече петдесет фута надолу по стената на каньона, но се изкачи отново нагоре, без да си поеме дъх. Натъкна се на кварц, който беше така изгнил, че приличаше на глина и в него имаше най-много злато. Това беше истинска съкровищница. Той проследи жилата на сто фута надолу и нагоре от мястото срутването. Дори се изкачи до горния ръб на каньона, за да огледа дали няма следи от началото на жилата. Но това можеше да почака и той се върна при находката си.

Продължи да работи със същата луда бързина, докато изтощението и нетърпимата болка в кръста го принудиха да спре. Изправи се с ново парче кварц, още по-богато със злато. Докато се бе навеждал, потта бе капала право на земята. Сега потече в очите му и го заслепи. Той я изтри с опакото на ръката си и пак се зае да разглежда златото. Щеше да даде от тридесет до петдесет хиляди на тон, може би много повече — в това беше сигурен. Докато се вглеждаше в жълтата примамка, задъхвайки се и бършейки потта си, живото му въображение заработи. Той виждаше вече пътищата, които трябваше да се прокарат през долината и планинските пасища, направи изчисленията и построи моста, който щеше да се прехвърли през каньона. Мястото за промивките беше от другата страна на каньона и той го построи; построи също и въздушната линия с кофи, които щяха да се движат от собствената си тежест, увиснали на стоманеното въже и да пренасят рудата през каньона до мелницата за кварца. По същия начин си представи как се разраства цялата мина пред него и под него — тунели, шахти, галерии и подемни машини. В ушите му забучаха взривовете от мината, а от другата страна на каньона можеше да чуе рева на каменотрошачките. Ръката, която държеше парчето кварц трепереше, а някъде в стомаха си той усещаше уморено, нервно потрепване. Изведнъж разбра, че му се пие — уиски, коктейл, каквото и да е, само да е алкохол. Но дори и сега, при тая нова страшна жажда за алкохол, той чу през зелената пропаст на каньона, далечен и слаб, гласът на Диди, която викаше:

— Тука, кът-кът-кът-кът-кът! Елате, кът-кът-кът!

Дейлайт се зачуди, че бе минало толкова много време. Тя беше прекъснала шиенето си на верандата, за да нахрани кокошките и да приготви вечерята. Следобедът бе свършил. Не можеше да повярва, че толкова време е минало.

— Елате, кът-кът-кът-кът-кът! Елате, кът-кът-кът!

Винаги така ги викаше — най-напред пет, а после три къткания. Отдавна го беше забелязал. А мисълта му за нея породи други мисли, които изписаха силен страх по лицето му. Защото му се стори, че едва не я е загубил. Сред тези трескави часове той не беше помислил нито веднъж за нея и през това време поне, той наистина я беше загубил.

Пусна парчето кварц, спусна се по срутеното и се втурна нагоре по пътеката с тежки стъпки. Като излезе на открито, забави хода си и накрая почти лазешком се промъкна до едно дърво, откъдето можеше да надзърта, без да го видят. Диди хранеше кокошките, хвърляше им пълни шепи зърна и се смееше на кълването им.

Видът й, изглежда, намали паническия страх, в който бе изпаднал, той се обърна и се затича обратно в каньона. Отново се покачи по срутеното, но този път по-нависоко; и пак носеше със себе си кирката и лопатата. Отново се зае трескаво за работа, но този път с друга цел. Той сръчно сриваше големи количества пръст и я пращаше надолу да закрие всичко, което бе разровил, да скрие от светлината съкровището, което бе открил. Дори отиде в гората, събра няколко наръча паднали миналогодишни листа и ги пръсна върху срутената пръст. Но после разбра, че това няма да помогне и срути още няколко пъти пръст върху мястото, където беше разкопал, докато там не остана нито следа от подаващата се жила.

След това поправи прекъснатата водопроводна тръба, събра инструментите и тръгна по пътеката. Вървеше бавно и се чувствуваше страшно уморен, като човек, който е изживял ужасна криза. Той остави инструментите, напи се до насита от водата, която отново течеше по тръбите, и седна на пейката до отворената врата на кухнята. Диди беше вътре и приготвяше вечерята, а шумът от стъпките и го изпълни с неизмеримо доволство.

Той поемаше спокойно, на големи глътки планинския въздух също като някой водолаз, който току-що е излязъл от морето. Поемайки въздух, той пиеше с поглед облаците, небето и долината, сякаш искаше и тях да поеме заедно с въздуха.

Диди не знаеше, че се е върнал. От време на време той извръщаше глава и поглеждаше крадешком навътре, към нея — към сръчните ръце, към бронза в кафявата коса, която пламваше всеки път, когато тя прекосяваше слънчевата светлина, нахлула през прозореца, към тялото, пълно с обещания, които му причиняваха някаква странна и сладка болка. Той я чу да се приближава към вратата и решително обърна глава към долината. След това потръпна от удоволствие, както потръпваше винаги, щом усетеше леката милувка на пръстите й по косата си.

— Не знаех, че си се върнал — каза тя. — Нещо сериозно ли беше?

— Доста лошо срутване — отговори той, като все още гледаше настрани и се наслаждаваше на докосването й. — Доста по-сериозно, отколкото предполагах. Но реших какво да направя. Знаеш ли какво съм намислил? Ще го засадя цялото с евкалиптови дървета. Те ще се задържат. Ще ги насадя гъсто като трева, така че дори и някой гладен заек да не може да се провре помежду им; а когато хванат корени, нищо на света не ще може отново да размърда тази пръст.

— Та толкова лошо ли е?

Той поклати глава.

— Нищо особено. Но няма да се дам на някакъв си сипей, това е всичко! Ще го запечатам така, че да издържи милион години. И когато дори настане второ пришествие и Сонома и всички други планини се превърнат в прах, този сипей ще остане цял, защото корените ще го задържат!

Той я обгърна с ръка и я привлече на коленете си. — Кажи ми, мъничката ми, сигурно ти липсват много неща в нашия живот в ранчото — музика, театър и така нататък! Никога ли не ти се е искало да напуснеш и да се върнеш в града?

Тревогата му бе толкова голяма, че не посмя да я погледне, а когато Диди поклати глава и се разсмя, той изпита истинско облекчение. Дейлайт забеляза, че смехът и си оставаше, както и едно време, момчешки.

— Слушай! — каза той с неочакван жар. — Да не си посмяла да отиваш към сипея, прели да съм го засадил и преди дърветата да са хванали корени! Много опасно е, а сега не мога да те загубя!

Той притегли устните и до своите и я целуна жадно и страстно.

— Колко си влюбен! — каза тя и гласът й показа колко се гордееше и със своя мъж, и със себе си.

— Погледни, Диди! — Той освободи едната си ръка от прегръдката и с огромен замах показа към долината и планините зад нея. — Лунната долина, хубаво име, хубаво име! Знаеш ли, като гледам всичко това и мисля за тебе и за всичко, което ти значиш за мене, усещам една особена болка в гърлото си и чувствам в сърцето си неща, за които не мога да намеря думи, и тогава почти започвам да разбирам Броунинг и всичките онези наперени поети! Погледни планината Худ точно там, където я огрява слънцето! Там, в тази гънка открихме изворчето.

— Това беше вечерта, когато не издои кравите до десет часа! — Тя се засмя. — А ако ме задържиш още малко тука, вечерята ще закъснее както онази вечер.

И двамата станаха от пейката. Дейлайт взе ведрото за мляко от гвоздея на вратата. Той спря още малко, за да погледа долината.

— Чудесно е! — каза той.

— Чудесно е! — повтори като ехо тя и радостно се засмя — засмя се на него, на себе си и на целия свят и влезе в кухнята.

А Дейлайт, също като стареца, когото бе срещнал някога, пое надолу по хълма с ведро в ръка през огнената светлина на залеза.

Край
Читателите на „Сияйна зора“ са прочели и: