Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Burning Daylight, 1910 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Remo(2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Допълнителна корекция
- Boman(2008)
Издание:
Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери
Избрани произведения в 10 тома. Том 4
1962 г.
История
- —Добавяне
- —Редакция от Борис Борисов
Глава XXV
Много хора, родени и отрасли в града, бяха избягали сред природата и бяха успели да постигнат щастие. Но го постигаха само с цената на големи разочарования. А случаят на Диди и Дейлайт беше различен. Те се бяха родили сред природата, познаваха голата й простота и грубите й страни. Приличаха на двама души, които след дълго лутане се връщаха в къщи. За тях нямаше нищо неочаквано в отношенията им с природата, а в същото време изпитваха удоволствието от спомените си. Това, което на един човек, възпитан в градски лукс, може да се стори мрачно и мръсно, за тях беше естествено и чисто. Те познаваха и бяха опитали живота сред природата. Те допускаха по-малко грешки. Вече познаваха всичко и с радост си припомняха, каквото бяха забравили.
Научиха и още нещо, а именно, че този, който е живял в доволство, по-лесно се задоволява с коричка хляб от този, който е живял само с коричка хляб. Животът им съвсем не беше беден. Но те намираха по-дълбоко задоволство и повече радост в малките неща. Дейлайт, който бе играл най-високата и фантастична игра, откри, че и тука, по склоновете на планината Сонома, пак се водеше същата стара игра. Пред човека имаше работа за вършене, сили, срещу които да се пребори, и пречки, които да превъзмогне. Когато се опита да развъди няколко гълъба, за да ги продава, откри, че да си брои гълъбите, беше също така занимателно, както по-рано да си брои милионите. Постижението не беше по-малко, а пък това му занимание беше по-смислено и здравият му разум го одобряваше.
Той откри, че в намаления мащаб на сегашната му работа подивялата котка, която дебнеше гълъбите му, представлява същата заплаха, каквато бе представлявал Чарлз Клинкнър, който искаше да му ограби няколко милиона. Ястребите, невестулките и енотите, които тайничко го нападаха, бяха като Даусетовци, Летъновци и Гугънхемъровци. Дивата растителност, която напираше по границите на разчистените места и понякога само за една седмица ги изпълваше, не беше от най-слабите неприятели, с които трябваше да се бори и да побеждава. Зеленчуковата му градина в заградената с хълмове полянка не даваше най-добрите добиви, които можеха да се очакват от плодородната и почва, и тя се превърна в проблем, изцяло заел вниманието му; а когато направи дренаж и разреши проблема, той изпита голяма радост. Винаги, когато работеше в нея и виждаше чистата, рохкава пръст, изпитваше радост от постижението си.
След това дойде ред на водопровода. Той купи необходимите материали, след като продаде изгодно не малко юзди от конски косми. Работата си извърши съвсем сам, но често се налагаше да вика Диди да държи тръбата с тръбния ключ. Накрая, когато беше инсталирал ваната и казанчетата и когато проработиха, той не можеше да се откъсне от това, което ръцете му бяха създали. Първата вечер Диди видя, че го няма, потърси го и го намери с лампа в ръка да наблюдава с мълчаливо задоволство ваната и казанчетата. Той търкаше с ръка гладките им дървени ръбове и се засрами като малко момче, когато го хванат така тайно да се радва на собственото си постижение.
След водопровода и обработката на дървените съоръжения той се зае да построи малка работилница, където бавно събра цяла колекция от любими инструменти. И той, който на времето можеше да си купи с милионите си, каквото пожелаеше, сега позна новата радост на покупката след строго пестене и отлагане на желанието. Той изчака да минат три месеца, преди да си позволи лукса да вземе автоматична отвертка, и задоволството му от чудния малък механизъм беше такова, че Диди веднага намисли нещо велико. В течение на шест месеца тя пести парите от продажба на яйца, които й бяха определени за нейни собствени нужди, и за неговия рожден ден му подари един струг с много просто устройство, с който можеха да се вършат най-различни работи. Взаимното им възхищение от този инструмент, който беше негов, можеше да се сравни само с възхищението от първото конче на Маб, което стана нейна лична собственост.
Чак на второто лято Дейлайт построи огромната камина, която си съперничеше с камината на Фъргюсън. Всички тези неща отнемаха много време, а Диди и Дейлайт не бързаха. Те не правеха грешката на средния градски жител, който бяга към природата със свръхмодерна невинност. Не се нагърбваха с много неща. Нямаха ипотека за погасяване, а не искаха да печелят богатство. Трябваше им малко храна, а наем не плащаха. Така че нямаха големи амбиции и запазваха повече свободно време един за друг и за всички онези преимущества на живота сред природата, които обикновеният селянин не използува. Те имаха голяма полза и от примера на Фъргюсън. Ето един човек, който не искаше много; той задоволяваше скромните си нужди със собствените си ръце; наемаше се да работи само когато имаше нужда от пари, за да си купи книги и списания; и се стараеше да посвети на заниманията си по-голямата част от своето време. Той обичаше да прекарва следобедите на сянка с книга в ръка или пък да става заедно със зората и да тръгва из хълмовете.
Понякога той придружаваше Диди и Дейлайт на лов за елени из дивите каньони и по силно насечените склонове на планината Худ, въпреки че по-често Диди и Дейлайт излизаха сами. Ездата представляваше едно от главните им удоволствия. Те изследваха всяка гънка на хълмовете и опознаха всички скрити изворчета и усамотени долчинки във веригата, която обкръжаваше тяхната долина. Научиха всички пътеки; но най-много обичаха да минават през най-трудни и невъзможни места. Те бяха доволни, когато могат да се наведат и да пролазят по някоя пътека от елени, а Боб и Маб един до друг се мъчеха да си пробиват път зад тях.
На връщане от езда носеха семена и луковици от диви цветя, за да ги засадят по любимите си места из ранчото. Около пешеходната пътека, която се спущаше по стената на каньона до началото на водопровода, те развъдиха папрат. Но това не беше нещо особено и папратите бяха оставени сами на себе си. Диди и Дейлайт само от време на време добавяха нови видове, като ги преместваха от едно диво място на друго. Същото беше и с дивия люляк, който Дейлайт изписа от общината Мендосино. Той стана част от природата на ранчото и след като един сезон го наглеждаха, оставиха го да се оправя сам. Те събираха семената на калифорнийския мак и ги пръскаха из земите си, а оранжевите цветове изпъстряха планинските ливади и си живееха много добре като огнени петна в ъглите на оградите и по краищата на поляните.
Диди, която имаше слабост към камъша, насади една ивица от него покрай потока и го остави да се бори с кресона. А когато самият кресон бе заплашен от изтребление, Дейлайт засили напояването на кресона и обяви война на камъша. На годишнината от сватбата им Диди бе открила една дълга лилия по пътеката, която зигзагообразно се изкачваше над извора сред секвоите, и продължаваше да сади там все повече и повече лилии. Голият склон над малката ливада се превърна в сборище на марипози. Това се дължеше главно на нейните усилия, а Дейлайт, който яздеше с една къса брадва, закачена на седлото, разчисти манцанитовата горичка на скалистия хълм от всички умрели и умиращи фиданки, които я задръстваха.
Тези задачи не им струваха труд, нито пък бяха някакви особени задачи. Просто като минаваха, от време на време се спираха и помагаха на природата. Цветята и храстите си растяха самички и присъствието им не нарушаваше естествената среда. Двамата не се и опитваха да засаждат цвете или храст, които да не принадлежат към дадено място. А и не ги предпазваха от неприятелите им. Конете, жребчетата, кравите и телетата пасяха между тях и върху тях и всяко растение трябваше само да си се пази. Но животните не нанасяха големи пакости, защото бяха малко на брой, а ранчото беше голямо. Дейлайт би могъл да вземе дванадесетина коня на паша, за което щяха да му платят по долар и половина месечно на глава. Но той отказа заради пораженията, които щяха да нанесат.
Фъргюсън пристигна, за да отпразнуват затоплянето на къщата, когато голямата каменна камина бе завършена. Дейлайт често бе яздил през долината, за да се съветва с него как да постъпи, и Фъргюсън беше единственият, който присъства на свещения ритуал — запалването на първия огън. Дейлайт бе махнал вътрешната стена между две стаи и така се бе образувала голямата всекидневна, където бяха наредени съкровищата на Диди — книгите й, нейните картини и снимки, пианото, „Седящата Венера“, котлонът с всичките му принадлежности. До нейните кожи от диви животни по пода вече лежаха и кожите на елените, койотите и един когуар, които Дейлайт бе убил. Той сам си ги бе ощавил бавно и трудно по способа на ловците от Запада.
Той подаде кибрита на Диди, тя драсна една клечка и подпали огъня. Сухите съчки от манцанита запукаха, когато пламъците скочиха нагоре и заблизаха сухата кора на по-големите цепеници. След това тя се облегна в прегръдката на мъжа си и тримата зачакаха, затаили дъх. Когато Фъргюсън заговори, лицето му бе светнало и той протегна ръка.
— Тегли! Честна дума, тегли! — извика той.
Той разтърси възторжено ръката на Дейлайт, а Дейлайт му отвърна и навеждайки се, целуна Диди по устните. Те бяха така щастливи от простичкото си постижение, както никой спортен капитан не е бил от най-удивителната победа на отбора си.
А когато жената се притисна още по-плътно към мъжа победител, в очите на Фъргюсън се появи съмнителна влага. Дейлайт я хвана ненадейно, завъртя я към пианото и викна:
— Хайде, Диди! Изсвири „Глория, Глория“!
И докато пламъците се издигаха в камината, която теглеше, от пианото се изтръгнаха тържествените звуци на „Дванадесетата литургия“.