Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo(2008)
Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Допълнителна корекция
Boman(2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Борис Борисов

Глава XXII

Дейлайт се събуди с пресъхнали уста, пи доста вода от шишето до кревата му и подхвана нишката на разсъжденията си, където я бе изоставил предната вечер. Той направи преглед на подобрението във финансовата криза. Накрая нещата бяха почнали да се оправят. Още беше трудно, но нямаше вече големи опасности. Както беше казал на Хегън, засега беше достатъчно да се сложат юздите и да се играе внимателно. Щеше да има още неизбежни безредици и опасности, но те не бяха толкова големи, както тези, през които бяха вече минали успешно. И той беше здравата ударен, но се измъкваше без счупени кости, а това беше нещо, с което Саймън Даливър и много други не можеха да се похвалят. И нито един от приятелите му в работата не беше разорен. Беше ги заставил да стоят в редиците, за да го спасят, и по този начин и те самите се бяха спасили.

Мислите му се прехвърлиха върху случката в бара „Партенон“, където младият атлет бе навел ръката му. Той вече не беше поразен от това, но бе натъжен, както само един силен човек би могъл да се натъжи, когато види, че силата му го е напуснала. Изводите бяха твърде ясни, за да мами дори и себе си. Той знаеше защо ръката му бе победена. Не защото беше стар. Сега беше в разцвета на годините си и всъщност той трябваше да наведе ръката на атлета. Дейлайт знаеше, че си бе позволил доста нещо. Винаги беше гледал на силата си като на нещо постоянно, а ето че в течение на години тя бе изтичала равномерно от него. Както сам бе поставил диагнозата, той бе дошъл от живота на открито, за да хване ръжда из градските кокошарници. Беше почти забравил да ходи пеша. Беше се отпуснал и се возеше в автомобили, файтони и трамваи. Не правеше никакви упражнения, а мускулите му бяха разядени от алкохола.

А струваше ли си трудът? Какво значеха в крайна сметка всичките му пари? Диди беше права. Можеше да си купи само един стол, а в същото време парите правеха от него най-презрения роб. Здраво го обвързваха. Ето че и сега беше обвързан от тях! Дори и да искаше, днес не можеше да остане да лежи в кревата. Парите го викаха. Скоро щеше да свирне сирената на кантората му и той щеше да й се подчини. Ранната слънчева светлина нахлуваше през прозореца му — прекрасен ден за езда из хълмовете с Боб, Диди и Маб. А всичките му милиони не можеха да купят този ден. Можеше да дойде някоя внезапна финансова бъркотия и той трябваше да е там, за да я посрещне. Тридесет милиона! И те бяха безсилни да убедят Диди да язди Маб — Маб, която бе купил, която никой не използваше, и тя дебелееше по пасищата. Какво представляваха тридесет милиона, когато не можеха да купят една разходка с момичето, което обичаше? Тридесет милиона! Караха го да идва тука, да отива там, висяха на шията му като воденични камъни, растяха и го погубваха, забраняваха му и му пречеха да спечели това момиче, което работеше за деветдесет долара на месец.

Кое е по-добро? — се питаше той. Точно това беше мисълта на Диди. Това беше смисълът на молитвата й да се разори. Той вдигна провинилата се дясна ръка… Разбира се, че тя не можеше да обича тази ръка и това тяло, както ги бе обичала — силни и здрави преди години. Той самият не харесваше тялото и ръката си. Някакво младо хлапе си позволяваше да си играе с тях. Тялото му бе изневерило. Той изведнъж се надигна. Не, дявол да го вземе, той му беше изневерил! Той бе изневерил сам на себе си. Той бе изневерил на Диди. Тя беше права, хиляди пъти права и имаше достатъчно здрав разум, щом отказваше да се омъжи за един роб на парите с изгнил от уиски скелет.

Той стана от кревата и се огледа в дългото огледало на вратата на гардероба. Не беше никак красив.

Едновремешните му слаби бузи ги нямаше. Сегашните бяха дебели и като че ли от собствената си тежест увисваха надолу. Той потърси жестоките черти, за които му беше говорила Диди, и ги откри, а в очите откри грубост, в очите, помътнели от снощните коктейли и от коктейлите на много месеци и години. Погледна ясно очертаните торбички под тях и се стресна. Нави ръкава на пижамата си. Нищо чудно, че хвъргачът на чук бе надвил ръката му. Та това не бяха мускули! Те бяха изчезнали в пласт тлъстини! Свали горнището на пижамата си. Отново се ужаси, този път от дебелината на тялото си. Не беше приятна гледка. Стройният му корем се бе превърнал в търбух. Изпъкналите мускули на гърдите, рамената и стомаха се бяха превърнали в гънки от тлъстини.

Той седна на кревата и през мисълта му минаха картини от младежкото му превъзходно тяло, картини на лишенията, които бе понасял по-добре от другите, по-добре дори от кучетата и индианците, чиито нозе бе изтощавал сред невъобразимите дни и нощи по пътищата на Аляска, картини на подвизите и мощта, които го бяха направили цар сред онази здрава пионерска раса.

Това е старостта. Тогава пред мисления му взор мина старецът, когото бе срещнал в Глен Елен, който се качваше по хълма сред огньовете на слънчевия залез, с побеляла глава и брада, осемдесет и четири годишен, понесъл в ръка ведрото с пенливо мляко, а на лицето с израз на доволство от изминатия летен ден. Това се казва старост. „Да, господине, осемдесет и четири и по-пъргав от много други! — беше чул той да казва старецът. — И никога не съм стоял без работа. Минах през равнините с чифт волове и се бих срещу индианците в петдесет и първа, а по това време бях вече женен и имах седем деца!“

След това си спомни за старата жена, която правеше виното сред дъбравите, които ограждаха разчистеното и парче земя в планината; и за Фъргюсън, малкия човечец, който бе изскочил като заек на пътя, някогашния отговорен редактор на голям вестник, доволен сега да живее сред гората край своето изворче и отгледаните като деца плодни дървета. Фъргюсън беше разрешил задачата. Болнав и алкохолизиран, той бе избягал от докторите и от градските кокошарници, и целият бе попил здраве като гъба. Щом такъв болник, който докторите са били отписали, може да се превърне в здрав физически работник, какво ли не можеше да стори при подобни условия един човек като него, който беше само понапълнял? Той се видя пак с тяло, което си е възвърнало всички младежки качества, помисли за Диди и внезапно седна на кревата, стреснат от великата идея, която му хрумна.

Дейлайт не седя дълго. Мозъкът му както винаги работеше като стоманена пружина и мигновено обмисли идеята от всички страни. Това беше нещо голямо, по-голямо от всичко, което бе правил досега. Но той не се смути, взе идеята в двете си ръце, обърна я и я разгледа. Простотата й го очарова. Той се захили радостно, взе решение и започна да се облича. Облечен наполовина, спря, за да говори по телефона.

Най-напред се обади на Диди.

— Тази сутрин недей идва в кантората! — каза той. — Ще дойда да те видя за малко!

Обади се и на други. Повика колата си. На Джонс нареди да изпрати Боб и Уолф в Глен Елен. Изненада Хегън, като го накара да прегледа нотариалния акт за ранчото в Глен Елен, и го помоли да състави нов на името на Диди Мейсън.

— На чие име? — попита Хегън.

— Диди Мейсън — отговори невъзмутимо Дейлайт. — Изглежда, че тази сутрин не се чува добре по телефона. Д-и-д-и М-е-й-с-ъ-н. Разбра ли?

След половин час той летеше към Бъркли. И за пръв път голямата, червена кола спря право пред къщата. Диди предложи да го приеме в гостната, но той поклати глава и кимна към нейната стая.

— Там! — каза той. — Друго място няма да е подходящо.

Когато вратата се затвори, той протегна ръце и я прегърна. След това сложи длани на рамената й и я погледна в лицето.

— Диди, ако ти кажа ясно и просто, че ще живея в ранчото на Глен Елен, че няма да взема нито цент със себе си, че ще работя за всяка хапка, която изяждам и че никога вече няма да участвам в играта на финансистите и банкерите, ще дойдеш ли с мене?

Тя извика тихичко от радост и той я привлече до себе си. Но в следващия момент тя се отдръпна и дланите му пак бяха върху рамената и.

— Аз… аз не мога нищо да разбера! — каза тя задъхана.

— Още не си отговорила на предложението ми, макар че вярвам, че няма нужда от отговор! Веднага отиваме да се оженим и тръгваме. Вече изпратих Боб и Уолф. Кога ще си готова?

Диди не можа да сдържи усмивката си.

— Божичко, какъв мъж! Като ураган! Съвсем съм объркана. А още нищо не си ми обяснил!

Дейлайт се усмихна в отговор.

— Виж какво, Диди, картоиграчите наричат това игра с открити карти. Стига вече сме флиртували, стига сме си правили фасони и сме си играли на любов отдалече! Нека кажем всичко направо — истината, цялата истина, и нищо освен истината. Отговори ми сега на няколко въпроса, а после и аз ще ти отговоря! — Той млъкна за малко. — Всъщност аз имам само един въпрос: обичаш ли ме достатъчно, за да се ожениш за мене?

— Но… — започна тя.

— Без „но“! — прекъсна я остро той. — Играем с открити карти. Когато казвам да се оженим, имам пред вид това, което казах още от началото, че ще идем да живеем в ранчото. Обичаш ли ме достатъчно, за да дойдеш с мен?

Тя го погледна, след това клепачите и се спуснаха и от цялото и същество сякаш се излъчваше съгласие.

— Хайде, тогава да тръгваме! — Мускулите на краката му се напрегнаха несъзнателно, като че искаше да я поведе към вратата. — Колата ми чака пред вратата. Няма какво да се бавим, вземи си само шапката!

Той се наведе над нея.

— Мисля, че е позволено — каза той и я целуна.

Целувката им беше продължителна, после тя първа проговори:

— Още не си отговорил на въпросите ми. Как е възможно всичко това? Как е възможно да напуснеш работата си? Да не се е случило нещо?

— Не, още нищо не се е случило, но скоро ще се случи! Взех присърце твоята проповед и се покаях. Ти си моят бог и аз идвам да ти служа! Всичко останало може да върви по дяволите. Ти беше права. Бях роб на парите си и понеже не мога да служа на двама господари едновременно, оставям парите настрана. Предпочитам тебе пред всичките пари на света, това е всичко! — Той отново я притисна в ръцете си. — Сега си моя, Диди, наистина си моя! Искам да ти кажа и още нещо! Изпих последната чаша алкохол. Омъжваш се за вкиснат от уиски мъж, но съпругът ти няма да е повече такъв. Той ще се превърне толкова бързо в друг човек, че няма да го познаеш. След няколко месеца, горе в Глен Елен, ще се събудиш някоя сутрин, ще откриеш в къщата един съвсем непознат човек и ще трябва отново да се запознаваш с него. Ти ще кажеш: „Аз съм госпожа Харниш, а вие кой сте?“, а аз ще кажа: „Аз съм по-младият брат на Елам Харниш. Току-що пристигам от Аляска, за да присъствам на погребението!“ — „Какво погребение?“ — ще попиташ ти. А аз ще кажа: „Ами че на погребението на онзи негодник, картоиграч и пияница Бърнинг Дейлайт, дето умря от затлъстяване на сърцето, понеже цели дни и нощи играеше на бизнес! Да, госпожо — ще кажа аз. — Да, той наистина беше безнадежден случай, но ето че аз дойдох да го заместя и да ви направя щастлива! А сега, госпожо, ако ми разрешите, докато вие приготвите закуската, аз ще се разходя до ливадата и ще издоя кравата!“

Той отново я хвана за ръка и тръгна към вратата. Когато тя се възпротиви, Дейлайт се наведе и я зацелува.

— Наистина съм жаден за тебе, мъничката ми! — прошепна той. — Пред тебе тридесет милиона приличат на тридесет цента!

— Седни и бъди разумен! — помоли го тя, с изчервени бузи, а златистата светлина в очите и беше по-златиста от всеки друг път.

Но Дейлайт беше твърдо решил и седна само след като я притегли до себе си и я обгърна с ръка.

— „Да, госпожо! — ще кажа аз. — Бърнинг Дейлайт наистина беше добро момче, но по-добре, че се махна! Той напусна живота на открито, не се завиваше вече в заешки кожи и не спеше в снега и отиде да живее в градските кокошарници. Той навири крака, престана да работи и взе да живее само с мартини и шотландско уиски. Той мислеше, че ви обича, госпожо, и полагаше някакви усилия, но коктейлите обичаше повече, повече обичаше парите си, повече обичаше и себе си, пък и всичко друго обичаше повече от вас. — А след това ще кажа: — Госпожо, погледнете ме, само за да видите колко се различавам от него! Не изпитвам жажда за коктейли и всичките пари, които имам, са само един долар и четиридесет цента и трябва да купя нова брадва, понеже старата е съвсем захабена, и мога да ви обичам десет пъти повече от първия ви съпруг! Виждате ли, госпожо, той беше съвсем затлъстял. А по мене няма и грам тлъстина! — Тогава ще навия ръкав, да ги покажа ръката си, и ще кажа: — Госпожа Харниш, след като бяхте женена за тази стара, тлъста торба с пари, ще се съгласите ли да се омъжите за такъв млад и строен момък като мене?“ А ти само ще изтриеш една сълза, пролята за бедния, стар Дейлайт, и ще се наведеш към мене със съгласие в очите, а аз може би ще се изчервя малко, защото съм много млад, и ще те прегърна както сега, а после — после ще се оженя за вдовицата на брат си и ще изляза да свърша някоя и друга работа, докато тя сготви нещо за хапване!

— Но още не си отговорил на въпросите ми! — упрекна го тя, като се откъсна, зачервена и щастлива, от прегръдката, с която бе завършил разказа.

— Кажи, какво точно искаш да знаеш? — попита той.

— Искам да знам как ще бъде възможно всичко това? Как ще можеш да напуснеш работата си точно сега? Какво значеше това, че нещо ще се случи много скоро? Аз… — тя се поколеба и се изчерви. — Аз отговорих на твоите въпроси!

— Хайде да отидем и да се оженим — подкани я той и цялата веселост на думите му се отрази и в очите. — Знаеш, че трябва да отстъпя мястото си на по-малкия си брат и не ми остава да живея дълго! — Тя направи недоволна гримаса, а той продължи сериозно: — Виж каква е цялата работа, Диди! От началото на кризата работя не като кон, а като четиридесет коне и въпреки това през цялото време мислите, на които ти ме наведе, се готвеха да дадат плод. И тази сутрин дадоха плод, това е всичко! Започнах да се надигам от кревата с намерението да отида в кантората както винаги. Но не отидох в кантората. Точно тогава те дадоха плод. Слънцето светеше през прозореца и знаех, че сред хълмовете трябва да е прекрасно. Знаех, че искам да яздя с теб из хълмовете точно трийсет милиона пъти повече, отколкото исках да отида в кантората. И през цялото време знаех, че това е невъзможно. А защо? Заради кантората. Кантората не ми позволяваше. Всичките ми пари се възпротивиха, препречиха се на пътя ми и не ме пускаха. Парите си имат един проклет начин винаги да се препречват на пътя! Сама го знаеш!

Тогава реших, че съм стигнал на кръстопът. Единият път водеше към кантората. Другият водеше към Бъркли. И аз поех пътя към Бъркли. Никога вече няма да стъпя в кантората. Всичко това е минало, свършено, приключил съм с него и оставям всичко да пропадне, ако ще. Твърдо съм решил. Виждаш ли, станах религиозен и приех една твърде стара вяра; това е любовта, а тя е по-стара и от най-старата религия. Това е ТО, ето какво е то — ТО с големи букви!

Тя го погледна внезапно, почти уплашена.

— Искаш да кажеш?… — започна тя.

— Искам да кажа точно това. Започвам наново. Оставям всичко да пропадне. Когато тридесетте милиона застанаха срещу мене и ми казаха, че днес не мога да изляза с тебе из хълмовете, аз реших, че е дошло времето да се действува. И ето че започвам да действам! Имам тебе, силата да работя и малкото ранчо в Сонома. Това е всичко, което искам, и само това ще запазя от състоянието си заедно с Боб, Уолф, един куфар и сто и четиридесет юзди от конски косми. Всичко друго се маха и много се радвам, че се отървавам от него. Другото е само боклук!

Но Диди настояваше.

— Тогава цялата тази… тази огромна загуба съвсем не е неизбежна, така ли? — попита тя.

— Не съм казал това. Тя е неизбежна. Ако тези пари си мислят, че могат да ми се изпречат отпред и да ми кажат, че не бива да излизам с тебе на езда …

— Не, не, бъди сериозен! — прекъсна го Диди. — Не искам да кажа това и ти го знаеш. Искам да знам, дали от гледна точка на бизнеса този крах е неизбежен?

Той поклати глава:

— Можеш да се хванеш на бас, че не е! В това е цялата работа. Не се отказвам, понеже съм победен от кризата и трябва да се откажа! Не, уволнявам бизнеса след като съм победил кризата, и сега печеля, без да си мръдна пръста! Това показва колко малко ме е грижа за бизнеса! Само ти имаш значение, мъничката ми, и затова играя по този начин!

Но тя се отдръпна от ръцете му, които я прегръщаха.

— Ти си луд, Елам!

— Наречи ме пак така! — прошепна той във възторг. — Това е по-сладко от звука на милионите!

Тя не обърна внимание на думите му.

— Това е лудост! Ти не знаеш какво правиш!…

— О, напротив, знам — увери я той. — Старая се да спечеля най-съкровеното желание на сърцето си. Та малкото ти пръстче струва повече.

— Бъди за момент разумен!

— Никога не съм бил по-разумен през живота си. Знам какво искам и ще си го взема! Искам тебе и живот на открито! Искам краката ми да са далеч от паважа, а ухото от телефона! Искам едно малко ранчо сред най-красивата местност, която бог е създал, и искам сам да върша всичката работа из ранчото — да доя кравите, да цепя дърва, да чистя на конете, да ора земята и всичко останало; искам също и ти да си с мене в къщата! Уморен съм от всичко друго и ми е опротивяло. Аз съм най-щастливият човек на този свят, защото имам нещо, което не се купува с пари. Имам тебе, а тебе не могат да те купят нито тридесет милиона, нито триста милиона, нито тридесет цента…

Едно почукване на вратата го прекъсна и той остана да се вглежда възхитен в „Седящата Венера“ и другите хубави дреболии на Диди, пръснати из стаята, а тя отиде да се обади на телефона.

— Обажда се мистър Хегън — каза тя, като се върна. — Той чака на телефона. Казва, че било много важно!

Дейлайт поклати глава и се усмихна:

— Кажи, моля те, на мистър Хегън да затвори. Аз приключих с кантората и не желая да слушам каквото и да било!

След една минута тя пак се върна.

— Той отказва да затвори. Каза ми да ти кажа, че в кантората те чакат Ънуин и Харисън. Мистър Хегън каза, че Гримшоу и Ходжкинс си имат неприятности. Имало изгледи да фалират. Каза и нещо за поръчителство.

Тези сведения бяха наистина поразителни. И Ънуин, и Харисън представляваха големите банкови корпорации, а Дейлайт знаеше, че ако фирмата „Гримшоу и Ходжкинс“ фалира, тя ще повлече доста фалити след себе си и положението ще стане твърде сериозно. Но Дейлайт се усмихна, поклати глава и със стереотипния глас, който употребяваше в кантората, каза:

— Мис Мейсън, ще бъдете ли така добра да кажете на мистър Хегън, че няма какво да се прави и да затвори телефона!

— Не прави това! — каза умолително тя.

— Гледай и ще видиш! — мрачно и твърдо отвърна той.

— Елам!

— Кажи го отново! — извика той. — Кажи го отново и цяла дузина Гримшоувци и Ходжкинсовци могат да се разорят!

Той я хвана за ръката и я привлече към себе си.

— Остави Хегън да виси на телефона, докато се измори. В ден като този не можем да изхабим нито минутка за него. Той е влюбен само в книгите и нещата, а аз държа в ръцете си истинска, жива жена, която ме обича, въпреки че през цялото време се опъва!