Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Daylight, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 36гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Remo(2008)
Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Допълнителна корекция
Boman(2008)

Издание:

Сияйна зора / Майкъл, братът на Джери

Избрани произведения в 10 тома. Том 4

1962 г.

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Борис Борисов

Глава XVIII

Дейлайт беше съвършено искрен, когато каза на Диди, че няма истински приятели. Въпреки че познаваше хиляди хора и дружеше със стотици, той беше самотник. Не можеше да намери човек или компания, с която истински да се сближи. Градът не предразполагаше към приятелство за разлика от пътищата в Аляска. Пък и мъжете бяха други. От една страна, Дейлайт презираше финансистите и търговците, а, от друга, отношенията му с господарите на Сан Франциско бяха по-скоро удобен съюз. Откровената бруталност на тези господари го беше привлякла повече, но не можеше да ги уважава. Бяха прекалено големи мошеници. В този цивилизован свят предпочитаха полиците пред мъжката честна дума, а дори и тях човек трябваше добре да оглежда. Едно време по Юкон беше другояче. Полици там не вървяха. Човек казваше колко притежава и думата му се приемаше дори при игра на покер.

Лари Хегън, който отговори на изискванията и на най-големите спекулации на Дейлайт и у когото нямаше нито илюзии, нито лицемерие, би могъл да бъде добър приятел, но за това пречеше странният му нрав. Наистина той беше своего рода гений, Наполеон в юрисдикцията, и фантазията му надхвърляше фантазията на Дейлайт, но извън кантората двамата мъже нямаха нищо общо. Той прекарваше времето си над книгите, нещо съвършено чуждо за Дейлайт. Голяма част от свободните си часове той посвещаваше в писане на пиеси, които, оставаха само като ръкописи. Дейлайт смътно чувствуваше, че Хегън е умерен, но неизлечим привърженик на хашиша. Хегън живееше с книгите си в някакъв недействителен свят. Той не разбираше живота сред природата и не можеше да го търпи. В храната си бе въздържан като калугер, а физическите упражнения му бяха противни.

По липса на по-близки връзки Дейлайт попадаше сред пиянски, шумни компании. След като неделните разходки с Диди престанаха, той все по-често се връщаше към тези компании. Започна да пие повече коктейли от по-рано, за да издига пак стена около съзнанието си. Голямата червена кола сега излизаше по-често, Дейлайт нае и един коняр, който да извежда Боб. При по-раншния му живот в Сан Франциско между отделните негови сделки имаше промеждутъци, но при тази сделка, по-голяма от всички досегашни, напрежението беше непрекъснато. Сегашната му огромна спекулация със земя не можеше да бъде завършена в два-три месеца. Беше толкова сложна и се разпростираше толкова надалече, че постоянно изникваха нови усложнения и бъркотии. Всеки ден носеше нови задачи и когато ги разрешеше майсторски, той напускаше кантората в голямата си кола и въздишаше с облекчение при мисълта за двойните мартини, които го очакваха. Дейлайт рядко се напиваше. Организмът му беше много здрав и издържаше. Той беше от най-лошия вид пиячи, които пиеха постоянно, съзнателно, не се напиваха и поглъщаха много повече алкохол от нередовните пиячи, които се напиваха.

В продължение на шест последователни седмици той виждаше Диди само в кантората, а там решително избягваше да я заговаря. Но на седмата неделя желанието му да я види го победи. Денят беше бурен. Духаше силен югоизточен вятър и носеше проливен дъжд над града. Не можеше да не мисли за нея и непрекъснато си я представяше как шие, седнала до прозореца. Когато дойде време да изпие първия следобеден коктейл, който обикновено му сервираха в стаята, той се отказа. Изведнъж бе изпълнен с решителност, потърси в бележника си телефонния номер на Диди и го поиска от централата.

Отначало се обади дъщерята на хазяйката и, но след малко чу гласа, който жадуваше да чуе.

— Исках просто да ви кажа, че ще ви дойда на гости! — каза той. — Не исках да ви се домъкна, без да съм ви предупредил, това е всичко!

— Случило ли се е нещо? — чу се гласът й.

— Ще ви кажа, като дойда — измъкна се той.

Той остави червената кола през две улици и отиде пеша до хубавата триетажна къща с дървен покрив. За момент само изпита смущение, но в следващия миг позвъни. Знаеше, че с постъпката си нарушава нейното желание и че я поставя пред трудната задача да посрещне като неделен гост известния мултимилионер с огромна вестникарска слава — Елам Харниш. От друга страна, беше сигурен, че тя няма да изпадне, както казваше той, в „глупави женски глезотии“.

И не се излъга в това си убеждение.

Тя лично го посрещна на вратата и се здрависа с него. Той закачи мушамата и шапката си на закачалката в уютния квадратен хол и се обърна към нея, за да го поведе.

— Там се занимават — каза тя и посочи гостната; през нейната отворена врата се чуваха буйни младежки гласове и се виждаха няколко колежани. — Няма как, ще трябва да дойдете в стаята ми!

Тя го поведе към една врата вдясно. Щом влезе, той се спря като закован, взе да се вглежда наоколо и в нея самата и в същото време полагаше неимоверни усилия, за да престане да се вглежда. В смущението си той не чу и не забеляза поканата й да седне. Значи, това беше квартирата и. Порази го мисълта, че бяха само двамата в нея и че тя не протестира, но точно това и беше очаквал от Диди. Стаята всъщност се състоеше почти от две стаи, тази, в която беше и която по всичко изглеждаше, че е всекидневна, и другата, която можеше да види — спалня. С изключение на една дъбова тоалетка, където бяха подредени четки, гребени и множество красиви дреболии, нямаше никакви признаци, че се използува за спалня. Дейлайт реши, че за легло трябва да й служи широкият диван, застлан с покривка в сиво розов цвят и ограден с възглавници, макар че той беше твърде далече от неговата представа за нормално легло.

Разбира се, в този неудобен момент, застанал прав, Дейлайт не можа да забележи много подробности. Общото впечатление навяваше топлина, уют и красота. Нямаше килими и по дъсчения под той забеляза няколко кожи на вълци и койоти. Вниманието му привлече една „Седяща Венера“, която украсяваше пианото и ясно се открояваше пред увисналата на стената кугуарова кожа.

Но най-силно подейства на възприятията му самата Диди. Винаги го бе поразявала нейната женственост — линиите на тялото, косата, нейните очи, гласът, приликата й с птичка, всичко подчертаваше тази женственост, но сега, в собствената й стая, облечена в мека, опъната по тялото рокля — женствеността и беше поразителна. Беше свикнал да я вижда само в костюми и блузи или в облекло за езда от памучно кадифе и не беше подготвен за този й вид. Сега изглеждаше много по-нежна, по-гъвкава, по-мека и по-близка. Тя представляваше неразделна част от тази атмосфера на спокойствие и красота. Така добре подхождаше на тази атмосфера, както и на строгата обстановка в кантората.

— Няма ли да седнете? — повтори тя.

Дейлайт се почувствува като животно, останало дълго време без храна. Гладът му към нея надви и той се хвърли да „налапа“ вкусното парче пред себе си. Забрави търпението и дипломацията. Най-правият, най-късият път престана да му изглежда прекалено бърз и въпреки че той не го знаеше, този път беше и най-правилният.

— Вижте какво — каза той с глас, треперещ от вълнение. — Има едно нещо, което никога няма да направя, и то е да ви поискам ръката в кантората. Затова съм тука. Диди Мейсън, желая ви, просто ви желая!

Докато говореше, той се приближи до нея, черните му очи горяха, а кипналата му кръв нахлу в бузите.

Действията му бяха толкова изненадващи, че тя едва има време да извика неволно и да отстъпи, хващайки в същото време едната му ръка, когато той се опита да я прегърне.

За разлика от него Диди пребледня и кръвта се отдръпна от бузите й. Ръката й, която бе възпряла неговата и все още я държеше, трепереше. Тя отпусна пръстите си и неговата ръка падна. Диди искаше да каже нещо, да направи нещо, за да премине неудобният момент, но никаква разумна мисъл не й дойде в главата. Изпитваше само желание да се смее. То бе предизвикано наполовина от истерия и наполовина от чувството й за хумор. Постепенно чувството и за хумор взе връх. Въпреки че цялата работа беше изумителна, тя виждаше и смешната й страна. Чувствуваше се, като че е изпитала ужаса от нападението на страшен разбойник, който в последния миг се е оказал мирен пешеходец и я е попитал колко е часът.

Дейлайт пръв се окопити.

— Какъв глупак съм! — каза той. — Надявам се, че мога да седна. Не се плашете, мис Мейсън! Всъщност не съм толкова опасен.

— Не се страхувам — каза тя, усмихна се и сама седна в едно кресло. До него, на пода, Дейлайт забеляза работната и кошничка, от която се подаваше нещо бяло и въздушно, направено от дантела и муселин. Тя отново се усмихна. — Въпреки че, да си призная, в първия миг ме стреснахте!

— Смешно е — въздъхна със съжаление Дейлайт, — ето аз съм достатъчно силен, за да ви прегърна и да ви счупя с една ръка! Свикнал съм да се налагам на хора, на животни, на всичко. А сега седя в това кресло, слаб и безпомощен като агънце! Взели сте ми силата, изглежда.

Диди напразно се мъчеше да отговори нещо на думите му. Вместо това тя непрекъснато си спомняше как по средата на бурното си обяснение той се бе отдръпнал, за да каже няколко незначителни думи. Порази я сигурността на този мъж. Той съвсем не се съмняваше, че рано или късно ще я спечели, тъй че винаги можеше да си позволи да спре и да прави обобщения върху любовта и нейните последици.

Тя забеляза, че по навик ръката му несъзнателно бърка в джоба, където той държеше тютюна и хартийките за цигари.

— Ако искате, можете да запушите! — каза тя.

Той дръпна ръката си бързо, сякаш нещо в джоба го бе ужилило.

— Не, не мислех за пушене! Мислех за вас. Какво друго може да направи човек, когато желае една жена, освен да й поиска ръката? Точно това правя и аз. Не умея да го направя както трябва. Знам. Но мога да го кажа на разбран език и това ми е достатъчно! Наистина много силно ви желая, мис Мейсън. Вече не ми излизате от главата. И искам да знам дали и вие ме искате? Това е то.

— Бих… бих предпочела да не бяхте попитали! — каза меко тя.

— Може би ще бъде по-добре да знаете някои неща, преди да ми отговорите! — продължи той, без да забелязва, че отговорът е вече даден. — Макар че за мен пишат точно обратното, никога не съм ухажвал жена преди вас. Това, дето дрънкат вестниците и списанията, че съм бил донжуан, е съвсем невярно. Няма капка истина в него. Може би съм прекалявал в играенето на карти и пиенето на уиски, но никога не съм закачал жените. Имаше една жена, която се самоуби, но аз не знаех, че ме обича толкова силно, защото, ако знаех, щях да се оженя за нея — не от любов, а за да не я оставя да се самоубие. Тя беше най-добрата от всички, но никога не съм и давал надежди. Казвам ви това, защото сте го чели, а аз искам от мен да разберете как е! Донжуан ли? — презрително каза той. — Ще ви кажа, мис Мейсън, че по-рано ме беше страх от жените. Вие сте първата, от която не ме е страх. Това е най-чудното. Обожавам ви, а не ме е страх от вас. Може би, защото сте различна от жените, които познавам. Вие никога не сте ме преследвали. Какъв ти донжуан! Та аз, откакто се помня, бягам от жените и ако съм се спасил, то е, защото имам здрави дробове и защото досега не съм се препънал да си счупя краката! Преди да ви срещна, никога не съм искал да се женя. Пък дори и дълго, след като ви срещнах. Харесахте ми още от самото начало, но никога не съм мислил, че ще ме хване толкова силно, та да мисля за женитба… От желание и мисли по вас нощно време не мога да спя!

Той млъкна и зачака. Тя беше извадила муселина и дантелата от кошницата и шиеше нещо по тях, може би за да се успокои и да събере мислите си. Тя не поглеждаше към него, а той я поглъщаше с очи. Забеляза здравите й, сръчни ръце — ръце, които можеха да управляват кон като Боб, да пишат на машина с бързината, с която той диктуваше, да везат нежни шевици и без съмнение да свирят на пианото в ъгъла. Той забеляза и още една напълно женска подробност — чехлите й. Бяха малки, бронзови на цвят. Никога не си беше представял, че тя има такъв малък крак. Беше я виждал само с обикновени обувки и ботушки за езда, а те съвсем не разкриваха това и качество. Бронзовите чехли го плениха и очите му непрекъснато се връщаха на тях.

Почука се на вратата и тя отвори. Дейлайт, без да иска чу разговора. Викаха я на телефона.

— Нека ме потърси отново след десет минути! — чу я да казва той и незнайният мъж от другата страна на телефона предизвика у него мигновена ревност. Добре, реши той, който и да е този непознат, Дейлайт здраво ще се бори с него. Беше му чудно, че момиче като Диди досега не се е оженило.

Тя се върна, усмихна му се и се хвана отново за шиенето си. Очите му се спряха на ръцете й, погледнаха към бронзовите пантофи, върнаха се към ръцете й и той си помисли, че има много малко стенографки като нея. Това е по всяка вероятност, защото произхожда от добро семейство и има много добро възпитание. Нищо друго не би могло да обясни наредбата на стаите й, дрехите и начина, по който ги носеше.

— Десетте минути отлитат — подкани я той.

— Не мога да се оженя за вас — каза тя.

— Не ме ли обичате?

Тя поклати глава.

— Харесвате ли ме поне мъничко?

Този път Диди кимна и в същото време се усмихна. Но в усмивката й нямаше презрение. Тя винаги виждаше смешната страна във всяко положение.

— И това е добра за начало — заяви той. — Винаги трябва да има начало, за да се започне нещо. Най-напред и аз само ви харесвах, а вижте какво стана сега! Спомняте ли си, когато ми казахте, че не харесвате начина ми на живот? Променил съм го много. Вече не играя рисковано като преди. Заел съм се със законни сделки, както вие ги наричате, и печеля две минути от една, „отглеждам“ триста хиляди души там, където преди са расли само сто хиляди. А догодина по това време по хълмовете ще растат два милиона евкалиптови дървета. Кажете, не ме ли харесвате малко повече?

Тя вдигна очи от работата си, погледна го и отговори:

— Много ми харесвате, но…

Той я почака малко да завърши изречението си, но понеже не го стори, сам той продължи:

— Аз нямам много добро мнение за себе си, затова не се хваля, когато казвам, че ще стана добър съпруг. Ще видите, че не обичам да се карам и да придирям. Мога да си представя какво значи независимостта на жена като вас. И като моя жена ще бъдете независима. Няма да ви вържа я! Можете да правите, каквото си искате, и няма да срещнете никакви пречки! Бих ви дал всичко, каквото пожелаете.

— С изключение на себе си — го прекъсна тя ненадейно и почти остро.

— Не мисля така! Ще бъда честен и почтен и ще живея порядъчно. Не ми е по вкуса да си деля чувствата.

— Не това исках да кажа! — отвърна тя. — Вместо да се посветите на жена си, вие ще се посветите на тристата хиляди души в Оуклънд, на трамваите си и на вашите фериботни линии, и на двата милиона дървета по хълмовете, на всичко, което е работа, и всичко, свързано с нея!

— Ще се погрижа да не се сбъдне това! — заяви твърдо той. — Винаги ще бъда на вашите услуги…

— Така си мислите, но ще излезе другояче! — Изведнъж тя започна да нервничи. — Трябва да прекратим този разговор. Прилича твърде много на пазарлък. „Колко ще дадете?“ — „Давам толкова и толкова.“ — „А пък аз искам повече.“ Харесвате ми, но не толкова, за да се омъжа за вас, и никога няма да ви харесам толкова, че да се омъжа за вас.

— Откъде знаете? — попита той.

— Защото все по-малко ми харесвате!

Дейлайт онемя от изненада. Лицето му ясно показваше, че изпитва болка.

— О, нищо не можете да разберете! — извика отчаяно тя, започвайки да губи самообладание. — Не искам да кажа това! Харесвам ви! Колкото повече ви опознавам, толкова повече ми харесвате! И в същото време, колкото повече ви опознавам, толкова повече те искам да се омъжа за вас!

Тези загадъчни думи окончателно объркаха Дейлайт.

— Не разбирате ли? — побърза да продължи тя. — Много по-лесно бих се омъжила за току-що пристигналия от Клондайк Елам Харниш, тогава, когато за пръв път го видях преди много време, отколкото за вас сега!

Той бавно поклати глава:

— Това не мога да разбера! Колкото повече опознавате и харесвате някой човек, толкова по-малко искате да се омъжите за него? Близостта предизвиква неуважение, предполагам, че това искате да кажете.

— Не, не! — извика тя, но преди да може да продължи, на вратата се почука.

— Десетте минути изтекоха — каза Дейлайт.

Острият му поглед, наблюдателен като на индианец, огледа набързо стаята, докато Диди беше излязла. Той отново усети с чувствата си, не с разума, топлотата, удобството и красотата на стаята; очароваше го простотата на наредбата — скъпа простота, реши той. Сигурно тези неща в по-голямата част бяха останали от времето, когато баща й е бил жив и богат. Никога преди не можеше да си представи красотата на обикновения дъсчен под с няколко вълчи кожи по него; така беше по-добре, отколкото с килими. Почтително се загледа в библиотеката, където имаше няколкостотин тома. Те представляваха неразгадаема тайна. Не можеше да разбере за какво можеха хората да пишат толкова много. Да пишеш и да четеш, не беше като да вършиш нещо, а той беше преди всичко човек на действията и затова за него бе естествено само да върши нещо.

Погледът му се премести от „Седящата Венера“ на една малка масичка за чай, върху която бяха наредени необходимите изящни и фини принадлежности — лъснат меден чайник и меден котлон. Той знаеше за какво служат котлоните и си помисли дали на него не е готвила вечери на някого от студентите, за които бе дочул да се говори. По стените имаше един-два акварела и той реши, че тя сама ги е рисувала. Имаше също фотографии на коне и репродукции от старите майстори, а виолетовите тонове на едно „Погребение на Христос“ задържаха за известно време погледа му. Но очите му постоянно се връщаха към „Седящата Венера“ върху пианото. За неговия естествен, възпитан сред дивата пустош на Севера ум беше непонятно как една възпитана, млада жена може да държи открито в собствената си стая такава дръзка, за да не кажем, неприлична вещ. Но той се помири с това, понеже вярваше на Диди. Щом тя вършеше нещо, то сигурно беше в реда на нещата. Явно бе, че подобни неща бяха част от културата. Подобни неща имаше и в претъпканото с книги жилище на Хегън. Но Лари Хегън беше съвсем различен. В негово присъствие Дейлайт винаги чувствуваше нещо болезнено, неестествено, а пък Диди беше здрава и жизнена и от нея се излъчваше атмосфера, напоена със слънцето, вятъра и праха на природата. И щом като тази естествена, жизнерадостна и почтена жена слагаше статуи на голи жени върху пианото си, тогава това трябваше да е редно. Самата Диди го правеше да е редно. Тя може да направи почти всичко да е редно. Пък и той нищо не разбираше от култура.

Тя се върна в стаята и когато я прекосяваше, за да седне в креслото си, той се възхити от походката й, а бронзовите чехли го подлудиха.

— Искам да ви задам няколко въпроса — започна веднага той. — Имате ли намерение да се омъжите за някой друг?

Тя весело се изсмя и поклати глава.

— Харесвате ли някого повече от мене?… Например мъжа, с когото току-що говорихте по телефона?

— Няма никой друг. Не познавам никого, когото да харесвам толкова, че да се омъжа за него. Пък и не мисля, че изобщо съм подходяща за женитба. Изглежда, че работата в кантората ме е направила такава!

Дейлайт я огледа от глава до пети с поглед, който я накара да се изчерви, и недоверчиво поклати глава.

— Струва ми се, че вие сте най-подходящата за брак жена, която съм срещал… А сега друг въпрос! Виждате ли, просто трябва да разбера къде съм. Има ли някой друг, когото да харесвате колкото мене?

Но Диди се беше вече овладяла.

— Това не е честно — каза тя. — И ако спрете и помислите, ще видите, че правите точно това, което отричахте — че придиряте! Отказвам да отговарям на въпросите ви! Да говорим за други неща! Какво прави Боб?

Половин час по-късно Дейлайт летеше през дъжда по Телеграф авеню към Оуклънд, пушеше цигара и обсъждаше станалото. Не беше съвсем лошо, заключи той, макар че имаше много неразбираеми неща. Например това, че колкото повече го опознава, толкова повече го харесва, но толкова по-малко иска да се омъжи за него! И това ако не беше загадка!

От една страна хубаво беше, че му отказа. Отказвайки му, тя се бе отказала и от тридесетте му милиона долара. За една стенографка с деветдесет долара на месец, при това видяла много по-добър живот, такъв отказ не беше малко нещо. Явно, че не тичаше след парите. Всяка жена, която бе срещал досега, искаше да го вземе заради парите му. От деня, когато Диди за пръв път дойде да работи при него, той бе удвоил богатството си, беше спечелил петнадесет милиона, а желанието й да се омъжи за него бе намалявало заедно с увеличението на парите му.

— По дяволите! — измърмори той. — Ако спечеля сто милиона от тази сделка със земята, тя ще престане и да ми говори!

Но смехът не помагаше. Загадъчното й твърдение, че би се омъжила по-лесно за току-що пристигналия от Клондайк Елам Харниш, отколкото за сегашния Елам Харниш, продължаваше да го обърква. Оставаше му само едно нещо — да се върне по-близо до стария Дейлайт, който дойде от Севера, за да си опита късмета в голямата игра. Но това беше невъзможно. Не можеше да върне хода на времето назад. Желанието му беше неизпълнимо, а друг начин нямаше. Със същия успех би могъл да поиска отново да стане малко момче.

От разговора им той бе изпитал още едно удовлетворение. Беше чувал по-рано за стенографки, които отказвали на работодателите си и неизменно, веднага след това напускали службата. Но Диди дори не бе и споменала за такова нещо. Колкото и загадъчна да беше, у нея нямаше никакви дребни женски глупости. Главата й си беше на мястото. Но и той се беше държал разумно и може би нейното оставане се дължеше до известна степен и на него. Не й беше досаждал в кантората. Вярно, че на два пъти бе нарушил този принцип, но това бяха отделни случаи и те не се повториха. Тя знаеше, че може да има доверие в него. Но въпреки това той беше сигурен, че повечето млади жени са достатъчно глупави, за да напуснат работата си при мъжа, на когото са отказали. А ето че и щом й обясни разумно защо иска да изпрати брат и в Германия, тя не прояви глупост и се съгласи.

— Виж ти! — заключи той, когато колата спря пред хотела. — Да бях знаел това, което сега знам, щях да й предложа женитба още в първия ден, когато дойде на работа. Според нейните думи тогава било най-подходящото време! Тя ме харесва все повече и повече и колкото повече ме харесва, толкова по-малко иска да се омъжи за мене! Това пък какво ли е? Сигурно се шегува с мене!