Джек Лондон
Сияйна зора (30)

Глава XVII

В течение на няколко месеца Дейлайт бе затрупан от работа. Разходите бяха колосални, а нямаше още никакви приходи. Цената на парцелите се покачи малко, но във всичко останало Оуклънд не реагираше на неговата намеса във финансовия му живот. Градът чакаше да го види какво смята да прави и той не се забави да удовлетвори любопитството му. Нае най-добрите специалисти за различните си предприятия. Дейлайт не можеше да търпи началните грешки и затова бе решил да започне както трябва. За да се заеме с организацията на трамвайните линии, той докара от Чикаго Уилкинсън и почти удвои и без това голямата му заплата. По улиците денонощно работеха бригади работници. Денонощно забиваха огромни стълбове в калното дъно на залива на Сан Франциско. Пристанът трябваше да бъде дълъг три мили и по хълмовете около Бъркли изсякоха всички големи евкалиптови дървета, за да ги използуват за подпори.

В същото време, докато строяха трамвайните му линии през хълмовете, ливадите биваха измервани и превръщани в градски парцели, като по най-добрите съвременни методи в градоустройството оставяха места за булеварди и паркове. Направиха широки равни улици и ги павираха с камъни от собствените му кариери. Поставиха водопроводни и канализационни тръби. Покрай улиците иззидаха циментови тротоари. Така че купувачът трябваше само да си избере място и архитект и да започне да строи. Бързите извънградски трамваи на Дейлайт направиха предградията лесно достъпни и дълго преди да започне работа новата фериботна служба, стотици заселници започнаха да се придвижват нагоре. Печалбата от тези парцели беше огромна. Почти в един ден с помощта на богатството си той бе превърнал покрайнините на Оуклънд в едни от най-хубавите квартали на града.

Но парите, които се втичаха в касите му, веднага изтичаха за други капиталовложения. Такава нужда имаше от трамвайни коли, че той откри собствен завод за производството им. И дори сега, когато цените на земята се покачваха, той продължаваше да купува хубави места за заводи и за строеж. По съвета на Уилкинсън почти всички трамвайни линии бяха построени наново. Махнаха леките старомодни релси и ги замениха с най-тежките, които се произвеждаха. Купуваше ъгловите места по острите завои на тесните улици и разсипнически ги подаряваше на градския съвет, за да бъдат по-широки завоите на релсите му и да могат неговите трамваи да развиват по-голяма скорост. Трябваше да се направят и отклоненията от главната линия, които щяха да карат пътниците от всички квартали в Оуклънд, Аламеда и Бъркли до пристана с бързи експресни трамваи. Същият огромен размах бе приложен и към водопроводната система. За да сполучат големите му начинания, трябваше да има образцово обслужване. Той беше решен да направи от Оуклънд град, в който си струва да се живее. Освен новите си хотели, той изгради за простия народ паркове с развлечения, а за по-изисканите класи построи художествени галерии и крайградски клубове. Още преди да се увеличи населението, трамвайният трафик показа увеличение. В плановете му нямаше нищо нереално. Това бяха стабилни вложения.

— Оуклънд има нужда от първокласен театър — каза той и след като напразно се бе опитал да заинтересува местните капиталисти, започна сам да строи театъра; защото само той предвиждаше, че в града ще се настанят нови двеста хиляди души.

Ала колкото и да бе отрупан с работа, Дейлайт пазеше неделите си за езда из хълмовете. Но не дъждовете на зимата прекъснаха разходките му с Диди. Една събота следобед, в кантората, тя му каза да не я чака на следващия ден, а когато той настоя за обяснение, рече:

— Продадох Маб!

За миг Дейлайт не можа да проговори. Постъпката й можеше да значи толкова много неща, че той не можа да я разбере. Приличаше му едва ли не на предателство! Може би е останала без пари. А може би по този начин искаше да му каже, че й е омръзнал. Или…

— Какво се е случило? — успя да попита той.

— Не мога да си позволя да държа кон, когато сеното струва по четиридесет и пет долара тона! — отговори Диди.

— Това ли е единствената причина? — попита той и я погледна право в очите. Той си спомни как му беше разказала, че преди пет години запазила кобилата през зимата, макар сеното да се покачило на шестдесет долара тона.

— Не! Разноските по лекуването на брат ми също се повишиха и реших, че щом не мога да поддържам и двамата, трябва да се лиша от кобилата и да запазя брат си!

Дейлайт се почувствува страшно натъжен. Изведнъж усети голяма празнина в себе си. Какво щеше да е неделята без Диди? И безкрайният низ от недели без нея? Той забарабани с пръсти по бюрото, съвършено объркан.

— Кой я купи? — попита той.

Очите й веднага пламнаха, а той знаеше, че този пламък се появява само когато е сърдита.

— Само да посмеете да ми я купите обратно! — извика тя. — Не отричайте, че точно това мислехте!

— Няма да отричам. Точно това беше идеята ми. Но не бих го направил, без да ви попитам най-напред, а като виждам какво мислите, няма дори и да ви попитам. Но вие се бяхте привързала много към кобилата и ще ви е много тежко да я загубите! Страшно съжалявам! И съжалявам, че утре няма да яздим заедно. Ще се чувствам като загубен и няма да знам какво да правя!

— И аз също! — печално призна Диди. — Ще убия времето в шиене!

— Пък аз нямам и какво да шия!

Гласът на Дейлайт беше плачевен, но тайничко той се радваше на признанието й че е самотна. Почти си струваше да се продаде кобилата само за да чуе това от устата и. Във всеки случай той значеше нещо за нея. Не и беше съвсем безразличен.

— Бих искал да си помислите още веднъж, мис Мейсън! — каза тихо той, — Не само заради кобилата, но и заради мене самия. Тука парите нямат никакво значение. Другите мъже пращат цветя или бонбони на някое младо момиче — за мене да ви купя кобилата ще бъде същото. Пък и аз никога не съм ви пращал цветя или бонбони! — Той забеляза предупредителния блясък на очите й и побърза, за да предотврати отказа. — Ще ви кажа какво ще направим! Да предположим, че купя кобилата за себе си и ви я давам назаем, когато искате да яздите. В това няма нищо нередно! Всеки може да вземе кон назаем от когото си иска!

Той отново видя, че ще получи отказ и я отклони:

— Много мъже водят дами на разходка с кабриолет. В това няма нищо нередно. А коня и кабриолета винаги доставя мъжът. Добре, има ли разлика, ако вместо да ви поканя утре на разходка и да се погрижа за кон и кабриолет, излезем двамата на езда и аз се погрижа за коне?

— Знаете ли, мис Мейсън, че освен вас нямам нито един приятел на света? Искам да кажа истински приятел, мъж или жена, към когото си привързан, доволен си да бъдеш с него и съжаляваш, когато го няма! С Хегън съм най-близък, но и той е на милион мили от мене. С него се разбираме само по работа. Той притежава огромна библиотека и един особен вид култура. Когато не пише пиеси и стихотворения, прекарва цялото си свободно време в четене на френски, немски и други книги. Само с вас дружа и вие знаете колко рядко се виждаме, веднъж в седмицата — в неделя, и то ако не вали! Свикнах да разчитам на вас. Станахте за мене нещо като… като…

— Като навик — каза тя с усмивка.

— Нещо такова! Беше толкова приятно да ви гледам как яхате кобилата по мъжки, да се приближавате по пътя под дърветата и слънцето да ви грее — а сега какво, като ви няма вас и кобилата, няма да има и нищо хубаво, за което човек да си мисли и да го чака цяла седмица. Ако ми позволите само да я купя…

— Не, не, казвам ви, че не трябва! — Диди се надигна нетърпеливо и очите и се навлажниха при спомена за любимото животно. — Моля ви, не ми говорете повече за нея! Ако мислите, че ми беше лесно да се разделя с нея, лъжете се! Но аз няма да я видя вече и искам да я забравя.

Дейлайт не отговори и вратата се затвори зад нея.

Половин час по-късно той говореше с Джонс, някогашния служител от асансьора и ожесточен пролетарий, когото Дейлайт бе снабдил със средства за една година, за да напише роман. Романът, който той написа, претърпя пълен неуспех. Издателите не искаха и да го видят и сега разочарованият автор бе на служба при Дейлайт в неговото собствено, частно, детективско бюро, което той бе принуден да създаде. Джонс, който казваше, че нищо на света не може да го учуди, след като се бе сблъскал с триковете на железопътните компании, и сега не изрази учудване, когато му възложиха да открие купувача на някаква си кафявочервена кобила.

— Колко да платя за нея? — попита той.

— Колкото и да е! Трябва да я купите, това е важното. Пазарете се здраво, за да не възбудите подозрение, но я купете! След това ще я предадете на този адрес в окръга Сонома. Това е пазачът на малкото ми ранчо. Кажете му, че трябва да се грижи много добре за нея. А след това забравете всичко. Не ми казвайте, от кого сте я купили. Нищо няма да ми кажете, освен че сте я купили и предали. Ясно ли е?

Но още не бе изминала седмицата и Дейлайт забеляза опасния блясък в очите на Диди.

— Какво има? Нещо не е наред? — попита смело той.

— Маб! — отговори тя. — Човекът, който я купи, вече я е продал. Ако съм сигурна, че имате нещо общо…

— Дори не знам на кого сте я продали — отговори Дейлайт. — А и съвсем не мисля за нея! Тя си беше ваша и не е моя работа какво сте направили с нея! Вече я нямате и това е жалко. А сега, докато говорим на подобни опасни теми, ще ви кажа и нещо друго. И няма защо да се засягате, защото всъщност не се отнася до вас!

През промеждутъка, който последва, тя чакаше и го гледаше подозрително.

— Става въпрос за брат ви! Вие не можете да му дадете всичко, от което се нуждае. С парите от кобилата не можете го изпрати в Германия. А неговите доктори казват, че се нуждае точно от това. Трябва да се изпрати при оня смахнат германски специалист, който натрошава на прах костите на човека и след това наново ги оправя. Добре, искам да го изпратя в Германия и да дам възможност на смахнатия да покаже майсторството си, това е всичко!

— Стига да беше възможно! — въздъхна тя, без следа от гняв. — Само че не е възможно и вие знаете, че не е възможно. Не мога да приема пари от вас…

— Не бързайте! — прекъсна я той. — Ако умирахте от жажда и един от дванадесетте апостоли ви подадеше глътка вода, не бихте ли приели? Или бихте се побояли от лошите му намерения? …

Тя направи жест на несъгласие…

— Или ще речете какво ще кажат хората?

— Но това е друго — започна тя.

— Вижте какво, мис Мейсън, трябва да си избиете от главата някои глупави мисли! Тази налудничава идея за парите е най-смешното нещо, което съм виждал. Няма ли да е редно да протегна ръка и да ви хвана, ако падахте от някоя скала? Разбира се, че ще е редно. Но да предположим, че се нуждаете от друг вид помощ — вместо от силата на мускулите ми, от силата на джоба ми? Това вече не било редно! Така казват всички. Но защо казват така? Защото бандите на разбойниците искат всички глупчовци да са честни и да уважават парите. Ако глупчовците не бяха честни и не уважаваха парите, какво щеше да стане с разбойниците? Не разбирате ли? Разбойниците не работят с ръце и мускули, а с долари. Затова ръцете и мускулите са нещо обикновено, а доларите са свещени, и то толкова свещени, че вие не смеете да ми позволите да ви услужа с няколко от тях.

— Нека да го кажем по друг начин! — продължи той, подтикнат от мълчаливия й протест. — Когато падате от някоя скала и аз ви помогна със силата на ръката си, всичко е наред. Но ако употребя същата тази сила, копая цял ден и спечеля два долара, вие не искате да имате нищо общо с двата долара. Но всъщност това е същата сила на ръката ми, само че под друга форма. Още повече, не става въпрос за вас. Това няма дори да е заем за вас. Просто помагам със силата на ръката си на вашия брат — съвсем по същия начин, както бих му помогнал, ако падаше от скала. Вие сте чудесна наистина — тичате и ми викате: „Не го пипай!“ и оставяте брат ви да падне от скалата. Той има нужда от оня смахнат германец, за да му оправи крака, и аз го подкрепям с ръката си.

Бих искал да видите стаите ми. Стените са украсени със стотици юзди от конски косми. Никаква полза нямам от тях и струват страшно скъпо. Но ги правят затворници и аз продължавам да ги купувам. За една гуляйджийска нощ само съм давал повече пари, отколкото са нужни, за да се плати на най-добрите лекари и да се оправят десет случая като този на брат ви! И запомнете, вие нямате нищо общо с тая работа. Ако брат ви иска да го приеме като заем, не възразявам! Това си е негова работа и вие не трябва да ми пречите да го спася от падане.

Но Диди не се съгласяваше и доводите на Дейлайт станаха по-лични.

— Започвам да мисля, че се изпречвате срещу брат си поради погрешната идея, която се е загнездила в главата ви, че по този начин искам да ви ухажвам! Добре — не е така. По същата логика ще сметнете, че ухажвам всички тия затворници, от които купувам юзди. Не съм ви поискал още ръката и ако го направя, няма да искам да купя съгласието ви! И когато дойда да ви поискам ръката, всичко ще бъде открито и честно!

Лицето на Диди беше гневно и зачервено.

— Ако знаехте колко сте смешен, веднага щяхте да спрете! — извика тя. — Никой мъж не ме е карал да се чувствам толкова неудобно. От време на време току ми съобщавате, че още не сте ми поискали ръката! Не желая да ми я искате! Никога няма да успеете, казах ви го още от началото! И въпреки това постоянно ме заплашвате, че някога ще ми поискате ръката. Искайте я сега, та да ви отговоря и да приключим с тази работа!

Той се загледа в нея с искрено и нескрито възхищение.

— Толкова силно ви желая, мис Мейсън, че не се осмелявам да ви я поискам сега! — каза той така комично-сериозно, че я накара да отметне глава и да се засмее с откровен, момчешки смях. — Пък и както ви казах, аз съм новак в любовта. Никога преди не съм ухажвал жена и сега не искам да направя грешка!

— Но постоянно правите грешки! — извика тя разгорещено — Никой мъж досега не е ухажвал жена, като я заплашва с предложение за женитба, все едно, че държи палка над главата й!

— Няма вече да правя така! — каза смирено той. — Но ние се отклонихме от темата си. Всичко, което казах, си остава в сила. Вие пречите на брат си. Каквото и да сте си втълпили, не бива да му пречите и да му дадете възможност да се излекува. Ще ми позволите ли да отида да го видя и да си поговоря с него? Предложението ми ще бъде съвсем делово. Ще му дам пари, за да оздравее, и ще му взема лихви за заема.

Тя явно се колебаеше.

— И не забравяйте едно нещо, мис Мейсън: става дума за неговия крак, не за вашия!

Диди все още бавеше отговора си и Дейлайт продължи да укрепва спечелените позиции.

— И не забравяйте, че ще отида да го видя самичък! Той е мъж и по-лесно ще се разберем, ако няма жени наоколо. Ще отида още утре следобед.