Джек Лондон
Сияйна зора (3)

Глава III

Това беше нощта на Дейлайт. Той бе център на веселбата; веселието му бе неукротимо и заразително. Той беше навсякъде и по този начин увеличаваше възбудата. Колкото и голяма лудория да намислеше, всички я подхващаха, с изключение на понапилите се, които си пееха неразбрано настрана. Въпреки това нямаше никакви скандали, защото се знаеше по Юкон, че когато Бърнинг Дейлайт се весели, гневът и злото са забранени. През неговите нощи на веселие мъжете не смееха да се карат. В миналото се бяха случвали подобни работи и тогава мъжете разбираха какво е истински гняв и биваха укротени от Бърнинг Дейлайт, така както само той можеше да укротява мъже. През неговите нощи мъжете трябваше да бъдат щастливи и да се смеят или да си вървят в къщи.

Дейлайт беше неуморим. Между танците плати на Кърнс двадесетте хиляди в златен прах и му прехвърли участъка си в Музхайд. По същия начин той уреди поемането на пощата от Били Роулинс и се подготви за тръгване. Изпрати някого да издири Кама, неговия водач на кучета — индианец от племето тананау, изоставил дом и племе в служба на белите пришълци. Висок, строен и мускулест, Кама влезе в „Тиволи“, облечен в кожи, най-добрият представител на своята първобитна раса, сам той все още първобитен. Докато Дейлайт му даваше нареждания, индианецът не обърна никакво внимание на шума, който веселящите се дигаха около него.

— Хм! — каза Кама, като изброяваше на пръсти поръченията. — Да взема онези писма от Роулинс. Да ги натоваря на шейната. Храна до Селкирк — мислиш ли, че ще има достатъчно храна за кучетата в Селкирк?

— Достатъчно храна за кучетата, Кама.

— Хм! Да докарам шейната тука в девет часа. Да донеса късите ски. Да не донасям палатка. Може ли да взема постилка. Малка постилка?

— Без постилка — отговори решително Дейлайт.

— Хм! Много студено.

— Ще пътуваме с малко багаж, разбираш ли? Ще носим много писма натам, много писма обратно. Ти си силен мъж. Няма значение, много студ, много път.

— Разбира се, няма значение — промърмори с примирение Кама. — Нека е много студено, пет пари не давам. Ще съм готов в девет часа.

Той се обърна на пети — беше обут в мокасини — и излезе, невъзмутим, подобен на сфинкс, без да поздравява, нито пък да приема поздравления, без да поглежда наляво или надясно. Девата отведе Дейлайт в един ъгъл.

— Виж какво, Дейлайт — каза тя тихо, — ти си разорен.

— Напълно.

— Имам осем хиляди в касата на Мак… — започна тя.

Но Дейлайт я прекъсна. Връзките на престилката й го застрашаваха и той се отдръпна като неопитомен жребец.

— Няма никакво значение — каза той. — Беден дойдох на света, беден ще си отида, а и през по-голямата част от времето тука съм бил беден. Хайде да танцуваме този валс.

— Слушай — настояваше тя. — Моите пари си седят така, безцелно. Мога да ти ги дам назаем — ще ми дадеш дял, като намериш някой златоносен парнел — прибави тя бързо, като забеляза тревогата по лицето му.

— Досега не съм вземал пари назаем за такава цел — беше отговорът. — Сам се оправям и когато намеря златоносен парцел, цялата печалба е моя. Не, благодаря, мила. Много съм ти задължен. Ще си набавя средства, като закарам и върна пощата.

— Дейлайт! — промълви тя в нежен протест.

С внезапен, добре изигран изблик на веселие, той я дръпна към дансинга и докато се въртяха под звуците на валса, тя размишляваше за желязното сърце на човека, който я държеше в ръцете си и не се поддаваше на нейните уловки.

В шест часа на другата сутрин, налян с уиски, без да бъде пиян, той стоеше на бара и си мереше силите с другите мъже, навеждайки ръцете им. Това ставаше, като двама мъже заставаха един срещу друг на някой ъгъл, десните им лакти се опираха на бара, десните им ръце се сплитаха и всеки се мъчеше да свали ръката на другия. Един след друг се изреждаха мъжете срещу него, но нито един от тях не можа да свали ръката му, нито даже Олаф Хендерсън и Луис Французина, които се провалиха въпреки огромния си ръст. Когато заявиха, че това е някакъв трик, заучена мускулна хватка, той ги предизвика на друго състезание.

— Слушайте! — извика той. — Две неща ще направя: първо, ще премеря кесията си; второ, ще я заложа и ще се хвана на бас, че след като повдигнете от пода толкова торби брашно, колкото можете, аз ще сложа още две торби и ще вдигна цялата камара.

— Дявол да го вземе! Приемам! — изрева Луис Французина над одобрителните възгласи на тълпата.

— Чакай! — извика Олаф Хендерсън. — Да не би да съм по-слаб от тебе, Луис. Поемам половината облог.

Сложиха на везните кесията на Дейлайт и установиха, че в нея има златен пясък точно за четиристотин долара — Луис и Олаф поделиха облога помежду си. От склада на Макдоналд донесоха петдесетфунтови^[1] торби с брашно. Опитаха си силата най-напред някои от другите мъже. Те се разкрачваха върху два стола, а торбите с брашно завързваха заедно и оставяха долу между столовете. По този начин много от мъжете успяха да вдигнат по четири — петстотин фунта, а някои успяха да вдигнат дори шестстотин. След това двамата гиганти опитаха направо от седемстотин. Луис Французина след това прибави още една торба и повдигна от пода седемстотин и петдесет фунта. Олаф повтори това постижение, но и двамата не успяха да повдигнат осемстотин. Те повтаряха опитите един след друг, докато челата им се покриха с пот, а ставите им започнаха да пукат от напрягането. И двамата успяваха да помръднат тежестта и да я поместят, но не можеха да я откъснат от пода.

— По дяволите! Дейлайт, този път направи голяма грешка! — каза Луис Французина, като се изправи и слезе от столовете. — Трябва да си от желязо, за да вдигнеш такова нещо. Това не са още десет, а още цели сто фунта, приятелю!

Развързаха торбите, но когато прибавиха още две торби, Кърнс се намеси.

— Още една торба само!

— Две! — извика някой. — Басът беше за две.

— Те не можаха да вдигнат последната торба — протестира Кърнс. — Вдигнаха само седемстотин и петдесет.

Но Дейлайт величествено махна с ръка и сложи край на спора.

— Каква полза има да се безпокоите за това? Какво е една торба? Ако не мога да повдигна три в повече, няма да мога и две! Сложете ги!

Той застана върху столовете, приклекна и наведе надолу рамене, докато ръцете му хванаха въжето. Помести леко краката си, напрегна мускулите си само за опит, след това отново се отпусна, като се стремеше да нагласи идеално всички лостове на тялото си.

Луис Французина, който скептично наблюдаваше, извика:

— Дърпай като дявол, Дейлайт! Дърпай като дявол!

Мускулите на Дейлайт се напрегнаха за втори път, сега вече сериозно; цялата енергия на прекрасното му тяло бавно се вля в тях и огромната купчина от деветстотин фунта, едва забележимо, плавно и без подскачане се повдигна от пода и се заклати между краката му като махало, назад — напред.

Олаф Хендерсън шумно въздъхна. Девата, която несъзнателно беше напрегнала мускулите си до болка, сега се отпусна. А Луис Французина измърмори почтително:

— Поздравления, мосю Дейлайт! Аз съм бебе! Ти си мъж!

Дейлайт пусна товара си, скочи на пода и се отправи към бара.

— Отмервай! — извика той и хвърли кесията си на мерача, който отсипа в нея златен прах за четиристотин долара от кесиите на двамата загубили.

— Ставайте всички! — продължи Дейлайт. — Казвайте кой каква отрова иска! Печелившият плаща!

— Тази нощ е моя! — викаше той десет минути по-късно. — Аз съм вълк-единак и съм видял тридесет зими. Това е рожденият ми ден, единственият ми ден в годината, и мога да поваля по гръб всеки мъж! Хайде, идвайте! Ще ви натръшкам всички в снега! Хайде идвайте, жалки новаци и стари вълци, идвайте да ви кръстя!

Цялата банда се проточи през вратите, всички с изключение на барманите и пеещите излязоха навън. През главата на Макдоналд премина някаква мимолетна мисъл да спаси собственото си достойнство и той се приближи с протегната ръка към Дейлайт.

— Какво? Ти ли си пръв? — засмя се Дейлайт и хвана ръката на другия сякаш за поздрав.

— Не, не! — бързо опроверга той. — Само поздравления за рождения ти ден. Разбира се, ти можеш да ме събориш в снега. Какъв шанс имам срещу човек, който вдига деветстотин фунта?

Макдоналд тежеше сто и осемдесет фунта, а Дейлайт го беше хванал само за ръката; въпреки това с едно внезапно дръпване той го отлепи от земята и го захвърли с лице надолу в снега. Бързо и последователно той хващаше най-близките до него мъже и събори още половин дузина. Съпротивата беше безполезна. Те се разхвърчаха наляво и надясно, като падаха смешно и безопасно в мекия сняг. Под бледата светлина на звездите скоро стана трудно да се различат съборените от тези, които чакаха реда си, и тон започна да опипва гърбовете и рамената им, за да разбере оваляни ли са в сняг.

— Кръстен ли си вече? — стана редовният му въпрос, когато протягаше страшните си ръце към някого.

Няколко дузини лежаха в дълга редица на снега, а много други коленичеха с подигравателна тържественост, поръсваха главите си със сняг и твърдяха, че обредът е извършен. Но петима стояха прави, в отделна група — това бяха пионери, ловци от дивия запад, готови да се противопоставят на всекиго дори и на рождения му ден.

Въпреки че бяха минали през най-сурова школа, въпреки че бяха ветерани от много страшни битки, мъже яки и издръжливи, на тях им липсваше този съвършен мозък и тази съгласуваност на мускулите, които имаше Дейлайт. Това не беше нещо сложно и не беше негова заслуга. Беше роден с този дар. Нервите му предаваха сигналите си по-бързо от техните; процесите на съзнанието му и волевите действия, с които те завършваха, бяха по-бързи от техните; самите му мускули по силата на някакъв странен химически процес се подчиняваха по-бързо от техните на волевите сигнали. Така беше създаден. Мускулите му бяха като силен взрив. Лостовете на тялото му действаха като стоманените челюсти на капан. И освен всичко това той притежаваше и тази свръхсила, която се пада на едно човешко същество сред милиони други, сила, която не се измерва по големина, а по степен — върховно органично превъзходство, скрито в материята на самите мускули. Той можеше толкова бързо да се напрегне, че преди още противникът да разбере и да започне да се съпротивлява, целта на напрягането беше вече постигната. От друга страна, той толкова бързо усещаше напрягането, насочено срещу него, че веднага се съпротивляваше и го отбягваше или пък светкавично упражняваше контранатиск.

— Няма смисъл да стоите! — обърна се Дейлайт към чакащата група. — Можете направо да клекнете и да се покръстите. Всеки от вас би могъл да ме събори през другите дни на годината, но на моя рожден ден искам всички да знаете, че съм най-силният. Не е ли на Пат Ханрахан тази муцуна, дето е светнала от желание за бой? Хайде, Пат!

Пат Ханрахан, шампион по бокс с голи юмруци и специалист по побоищата, пристъпи напред. Двамата мъже се вчепкаха и преди да направи каквото и да е усилие, ирландецът се намери притиснат в безмилостна хватка — единичен Нелсън, — след което бе заровен надолу с главата в снега. Джо Хайнс, бивш дървар, се строполи с такава сила, като че ли беше паднал от втория етаж на къща; съборен бил с хватка през бедрото, преди още да е готов, така уверяваше той. Всичко това не беше никак изтощително за Дейлайт. Той не се напрягаше дълго. Всъщност не губеше почти никакво време. В даден момент тялото му избухваше внезапно и с ужасна сила, а в следващия се отпускаше. Така например Док Уотсън, сивобрадият мъж с желязно тяло, вдъхващ ужас на побойниците, беше съборен за част от секундата тъкмо преди сам да нападне. Докато Уотсън се готвеше за скок, Дейлайт се нахвърли върху него, и то така внезапно, че го събори назад в снега. Като взе поука от това, Олаф Хендерсън се опита да изненада Дейлайт и се хвърли върху него отстрани, докато той се беше навел с протегната ръка да помогне на Док Уотсън да се изправи. Дейлайт се отпусна на четири крака, подлагайки страната си на Олаф. Олаф, който бе взел инерция, се препъна в неочакваното препятствие, полетя над него и падна надалеч. Преди да може да стане, Дейлайт го беше вече обърнал по гръб, търкаше лицето и ушите му със сняг и пълнеше врата му с шепи.

— Аз не съм по-слаб от тебе, Дейлайт — избоботи Олаф, докато ставаше на крака, — но ей богу, никога не съм виждал такава яка хватка!

Луис Французина, последен от петимата, видя достатъчно, за да е по-предпазлив. Преди да се вкопчи, той цяла минута обикаля и прави измамни движения; цяла минута след това те се напрягаха и клатушкаха, без някой от двамата да спечели преимущество. Точно когато борбата започна да става интересна. Дейлайт направи едно от светкавичните си движения, с което промени напрежението в различните части на тялото си и в същото време мускулите избухнаха в страхотен напън. Луис Французина продължи да отстоява, докато огромното му туловище започна да пращи, а след това бавно се поддаде на напъна, назад и надолу.

— Печелившият плаща! — извика Дейлайт, скочи на крака и ги поведе обратно към „Тиволи“. — Идвайте всички насам! Това е пътят към отровното гнездо!

Наредиха се покрай дългия бар, на места по двама-трима един зад друг и заизтупваха мокасините си; температурата навън беше петдесет градуса под нулата. Бетълс, един от най-известните със смелостта и подвизите си стари пионери, прекъсна пиянското си изпълнение на „Сасафрас рут“ и се заклати към Дейлайт, за да го поздрави. Но насред път той се почувствува задължен да държи реч и извиси глас с ораторски патос:

— Нека ви кажа, хора, че с голяма гордост наричам Дейлайт мой приятел. От по-рано още сме пътували заедно и мога да ви кажа, че той е чисто злато, осемнадесет карата от главата до петите, неговата мръсна кожа! Беше хлапак, когато дойде най-напред по тези места. На неговите години вашите уста са миришели още на мляко. А той никога не е бил дете. Родил се е голям мъж. А в онези дни, слушайте какво ви казвам, мъжът трябваше да бъде истински мъж. Тогава нямаше женствена цивилизация като сега! — Бетълс спря и прегърна Дейлайт през врата с истинска мечешка прегръдка. — Когато в добрите стари времена ти и аз драпахме с кучетата по Юкон, от небето не валеше супа и нямаше пунктове за безплатна храна. Лагерен огън палехме там, където убивахме дивеча, и повечето време живеехме от следите на сьомгата и от заешки кореми — прав ли съм?

Смехът, който посрещна този израз, накара Бетълс да освободи Дейлайт от мечешката си прегръдка и свирепо да се обърне към тълпата.

— Смейте се, мръсни новаци, смейте се! Но аз ще ви кажа в очите, най-добрият от вас не е достоен да завърже връзките на мокасините му. Не съм ли прав, Кембъл? Не съм ли прав, Мак? Дейлайт е от старата гвардия, един от истинските опитни, стари пионери. По онова време нямаше параходи, нямаше търговски пунктове и ние, смелчаците, трябваше да живеем от заешките следи и коремите на сьомгата.

Бетълс се огледа тържествуващо. Сред аплодисментите, които последваха, се чуха викове — искаха Дейлайт да държи реч. Той даде знак, че е съгласен. Донесоха стол и му помогнаха да се качи. Той не беше по-трезвен от тълпата, над която се възправи — дива тълпа, в груби дрехи, с мокасини или непромокаеми ескимоски обувки от моржова кожа, с ръкавици, които висяха по вратовете, и калпаци с рошави наушници, вирнати нагоре като крилатите шлемове на викингите. Черните очи на Дейлайт блестяха, а червенината от изпития алкохол нахлуваше под бронза на загорелите му бузи и ги правеше още по-тъмни. Беше посрещнат с бурни възгласи, от които в очите му се появи съмнителна влага, макар че много от възгласите бяха нечленоразделни и нетрезви. Но откак свят светува, мъжете са живели по този начин, гуляли са, били са се и са се напивали, независимо дали са били в тъмни пещери или край лагерни огньове, в дворците на императорския Рим или в скалистите крепости на грабливи барони, в хотелите-небостъргачи от ново време или в долнопробните кръчми на моряшките квартали. Такива бяха тези мъже, строители на империя в арктическата нощ, самохвалци, пияни и шумни, взели отпуска от сивата реалност на своя героичен труд, за да прекарат няколко лудешки мига. Това бяха съвременните герои и те по нищо не се отличаваха от героите в стари времена.

— Добре, момчета, само че не знам какво да кажа — започна неуверено Дейлайт, като се опитваше да овладее замъгленото си съзнание. — Ще ви разкажа една история. По-рано имах съдружник в Джуно. Той беше от Северна Каролина и съм я чул от него. Това станало там, по неговите места, в планината, и то по време на една сватба. Събрало се цялото семейство и всички приятели. Свещеникът вече завършвал церемонията и казал: „Тези, които господ е съединил, нека никой да не разедини!“ — „Отче! — рекъл младоженецът — искам да си изясним смисъла на това изречение. Искам женитбата да е правилно извършена!“ Когато се разнесъл димът, младоженката се огледала наоколо и видяла свещеника убит, младоженеца убит, един от братята убит, двама чичовци убити и петима от гостите — също убити. Тя тежко въздъхнала и казала: „Всичките ми намерения отидоха по дяволите заради тези нови, самозареждащи се пистолети!“ И аз ще ви кажа на всички — прибави Дейлайт, когато бурният смях утихна, — че тези четири попа на Джек Кърнс наистина пратиха по дяволите всичките ми намерения. Разорен съм напълно и хващам пътя за Днеа…

— Бягаш ли? — извика някой.

За момент по лицето на Дейлайт се изписа гневна гримаса, но в следващия миг доброто му настроение се върна отново.

— Знам, че питате само за да си правите шеги — каза той с усмивка. — Не бягам, разбира се.

— Закълни се, Дейлайт — извика същият глас.

— Ще се закълна. Дойдох за пръв път през Чилкут в осемдесет и трета. Пресякох прохода в една снежна виелица само с една парцалива риза и купа брашно. Същата зима се запасих с храна в Джуно и напролет минах още веднъж през прохода. Гладът пак ме изгони. На следващата пролет дойдох отново и се заклех, че няма да се махна, преди да спечеля пари. Добре, още не съм спечелил и ето че съм тук! А сега не мисля да бягам. Откарвам пощата и веднага се връщам. В Днеа няма дори да преспя. Ще запраша към Чилкут веднага, щом сменя кучетата и взема пощата и малко храна. Така че още веднъж се заклевам в опашката на дявола и в главата на Йоан Кръстител, че няма да тръгна за външния свят, докато не спечеля пари. И казвам ви на всички тук, че печалбата ще бъде огромна, цяла грамада!

— Какво наричаш ти огромна печалба? — попита Бетълс изотдолу, обвил с обич ръце около краката на Дейлайт.

— Да, какво? Какво наричаш огромна печалба? — извикаха и други.

Дейлайт се поизправи и за миг размисли.

— Четири-пет милиона — каза той бавно и вдигна ръка за тишина, тъй като думите му бяха посрещнати с подигравателни викове. — Ще бъда съвсем назадничав и ще смъкна до най-ниската граница — един милион. Няма да напусна страната за унция по-малко!

Това твърдение беше отново посрещнато с взрив от подигравки. Целият златен добив по Юкон до този момент беше под пет милиона, пък и никой никога не бе успял да спечели сто хиляди долара, а камо ли милион!

— Слушайте какво ви казвам. Видяхте тази нощ, че Джек Кърнс имаше предчувствие. Преди да се теглят картите, го биехме. Трите му въшливи попа не вършеха работа. Но той просто е знаел, че му идва още един поп — такова е било предчувствието му, — и го получи. Казвам ви, че и аз имам предчувствие. Голям удар се готви по Юкон и времето му е почти дошло. Не говоря за мизерните находки от рода на Музхайд и Бърч крийк. Говоря за нещо като бомба, нещо истинско, от което ще ви настръхнат косите. Казвам ви, че то се носи из въздуха и дяволите се готвят за него. Никой не може да го спре, ударът ще дойде нагоре по реката. Ако искате да ме намерите занапред, там ще търсите следи от мокасините ми — някъде около реките Стюард, Индианската и Клондайк. Когато се върна с пощата, ще се отправя натам толкова бързо, че няма да можете да откриете и огньовете, които ще паля по пътя. Ударът идва, приятели, злато ще блика от корените на всяка тревичка, ще се вадят по сто долара от едно пресяване и страшна глутница ще нахлуе от външния свят — най-малко петдесет хиляди души! Когато се открие златото, всички ще мислите, че самият ад пристига тука!

Той вдигна чаша до устните си.

— Пия за ваше щастие и се надявам, че всички ще участвате в големия удар.

Той пи, слезе от стола и попадна отново в мечешката прегръдка на Бетълс.

— Ако бях на твое място, Дейлайт, нямаше да тръгна днес! — посъветва го Джо Хайнс, след като беше погледнал спиртния термометър отвън. — Голям студ ни чака. Сега е петдесет градуса под нулата и продължава да спада. По-добре ще е да почакаш, докато омекне.

Дейлайт се изсмя, изсмяха се и старите пионери около него.

— Подхожда ви на вас, новаците — извика Бетълс, — да се плашите от малко мраз. Съвсем не познавате Дейлайт, щом мислите, че студът може да го спре.

— Ако пътува в този студ, ще му замръзнат дробовете — каза някой.

— Ще замръзнат такива пикльовци като вас! Слушай, Хайнс, ти си по тези места само от три години. Още не си привикнал. Аз съм виждал Дейлайт да изминава петдесет мили на ден по Койокук, когато термометърът се е пукал при шестдесет градуса.

Хайнс печално поклати глава.

— Точно на такива им замръзват дробовете — плачевно каза той. — Ако Дейлайт тръгне, преди да се оправи времето, никога няма да стигне… и пътува без палатка и постилки.

— До Днеа са хиляда мили — обади се Бетълс, катове качи на стола, хвана се с ръка за врата на Дейлайт и така закрепи залитащото си тяло. — Хиляда мили са, казвам аз, и по-голямата част от пътя не е отъпкан, но аз се хващам на бас с всеки новак, на каквото иска, че Дейлайт ще стигне в Днеа за трийсет дена.

— Това е средно по трийсет и три мили на ден — предупреди Док Уотсън, — а и аз самият знам какво е да пътуваш. Някоя виелица в Чилкут може да го спре за цяла седмица.

— Пфу! — отвърна Бетълс. — Дейлайт ще измине вторите хиляда мили назад пак за трийсет дена; тука имам петстотин долара, за които се хващам на бас, и по дяволите всички виелици!

За да подсили думите си, той извади торбичка злато, прилична на салам, и я удари в бара. Док Уотсън удари своята торбичка до тази на Бетълс.

— Чакайте! — извика Дейлайт. — Бетълс е прав и аз искам да участвам в тази работа. Басирам се на петстотин долара, че след шейсет дена ще спра пред „Тиволи“ с пощата от Днеа.

Чуха се скептични възгласи и десетина мъже измъкнаха торбичките си. Джек Кърнс се приближи и привлече вниманието на Дейлайт.

— Приемам баса, Дейлайт! — извика той. — Две към едно, че не можеш да го направиш дори за седемдесет и пет дена!

— Не искам милостиня, Джек! — беше отговорът. — Залагаме по равно и срокът е шейсет дни.

— Седемдесет и пет дена и две към едно, че не можеш — настоя Кърнс. — Фифти Майл няма да е замръзнала и ледът край брега ще е лош!

— Това, което си спечелил от мене на карти, си е твое — продължи Дейлайт. — И по дяволите, Джек, няма нужда да ми го връщаш по този начин. Няма да се басирам с тебе. Опитваш се да ми дадеш пари. Но ще ти кажа едно нещо, Джек, имам друго предчувствие. Тези дни ще си ги спечеля обратно. Почакайте всички, докато изскочи голямата находка нагоре по реката. Тогава ние двамата ще седнем на истинска мъжка игра — истински свободен реланс. Съгласен ли си?

Стиснаха си ръцете.

— Разбира се, че ще успее — прошепна Кърнс на ухото на Бетълс. — Ето петстотин долара за това, че Дейлайт ще се върне за шейсет дена — прибави той високо.

Били Роулинс прие облога и Бетълс възторжено прегърна Кърнс.

— Бог ми е свидетел, ще приема този бас — каза Олаф Хендерсън, като помъкна Дейлайт настрана от Бетълс и Кърнс.

— Печелившият плаща! — извика Дейлайт и двамата се басираха. — Сигурен съм, че ще спечеля, а шейсет дена е дълго време между две пиенета, така че плащам сега. Казвайте кой какво пие, кучета! Казвайте кой какво пие!

Бетълс, с чаша уиски в ръка, се покачи обратно на стола и като се полюшваше напред — назад, изпя единствената песен, която знаеше:

Ах, тия вечни даскали,

те пак са се натряскали,

за сока от Сасафрас всичко пее!

Дори светците в рая, изпадат в омая,

щом някой питието им налее!

Тълпата зарева припева:

Дори светците в рая изпадат в омая,

щом някой питието им налее!

Някой отвори външната врата. Навътре се процеди неясна сива светлина.

— Дейлайт. Дейлайт^[2]! — викна някой предупредително.

Дейлайт не спря по пътя към вратата; само смъкна наушниците на калпака си. Кама стоеше вън до дългата тясна шейна, шестнадесет инча широка, седем и половина фута дълга, дъсченото и дъно повдигнато на шест инча над плъзгачите със стоманени шини. Отгоре, привързани с ремъци от еленова кожа, бяха натоварени леките брезентови чували с пощата, храната и необходимите принадлежности за кучетата и хората. Пред нея, наредени едно зад друго, лежаха пет кучета, пелите покрити със скреж. Те бяха от породата хъски, подбрани по цвят и ръст, всичките извънредно едри и съвсем сиви. От свирепите им челюсти до рунтавите опашки те си приличаха като грахови зърна и имаха вид на същински вълни. Бяха вълци, опитомени наистина, но вълци по вид и качества. Върху товара на шейната, вмъкнати под ремъците и готови за употреба, имаше два чифта снегоходки.

Бетълс посочи една постелка от кожи на северни зайци, чийто край се подаваше от една торба.

— Това е креватът му — каза той. — Шест заешки кожи. Най-топлото нещо, под което изобщо е спал, но проклет да съм, ако такова нещо може да ме стопли; а и аз мога доста да издържам. Дейлайт е пещ, в която гори огън от ада, такъв е той!

— Не ми се ще да съм на мястото на този индианец — забеляза Док Уотсън.

— Ще го умори, сигурно ще го умори — възторжено каза Бетълс. — Знам. Пътувал съм с Дейлайт. Този човек никога в живота си не се е уморявал. Не знае какво значи умора. Виждал съм го да пътува цял ден с мокри чорапи при четиридесет и пет градуса под нулата. Никой нормален човек не е способен на такова пешо.

Докато се водеше този разговор Дейлайт се сбогуваше с тези, които се трупаха около него. Девата искаше да го целуне и въпреки че беше леко замаян от уискито, той успя да се измъкне, без да се обвързва с „връзките на престилката“. Той целуна Девата, но със същото чувство целуна и другите три жени. Надяна дългите си ръкавици, вдигна кучетата на крака и зае мястото си при пръта за управляване на шейната.

— Тръгвайте, хубавци! — викна той. Животните веднага наблегнаха с цялата си тежест на гръдните хамути, приклекнаха към снега и забиха нокти в него. Те нетърпеливо скимтяха и преди още шейната да бе изминала десетина метра, Дейлайт и Кама вече тичаха, за да не изостанат назад. И така, тичайки, мъжете и кучетата се спуснаха по брега надолу към замръзналото легло на Юкон, и потънаха в сивата светлина.