Джек Лондон
Сияйна зора (24)

Глава XI

Една неделя, късно следобед, Дейлайт се озова сред Пиемонтските хълмове зад Оуклънд. Както обикновено той беше в един голям автомобил, само че този път не неговият, защото бе гост на Бързоводния Бил, галеното дете на Съдбата, дошъл тука да разпилее седмото състояние, което беше измъкнал от замръзналия чакъл на Арктика. Известен разсипник, той вече водеше последното си състояние по пътя на предишните шест. Този същият Бил в първите години на Доусън бе изпил цяло море шампанско, като плащаше по петдесет долара за литър; пак той, въпреки че нямаше и една торбичка злато, бе закупил всички яйца на пазара — сто и десет дузини по двадесет и четири долара дузината — само за да обиди любовницата си, която го бе напуснала; пак той заплати като принц за наемането на специални влакове и счупи всички рекорди на бързина между Сан Франциско и Ню Йорк. И ето го още веднъж „щастливото кученце на ада“, както го наричаше Дейлайт — отново да разпилява новото си състояние със същата леснина, както и по-рано.

Компанията беше веселяшка и през целия ден се бяха забавлявали добре. Бяха обиколили залива от Сан Франциско, покрай Сан Хосе до Оуклънд. Три пъти ги бяха арестували за непозволена скорост, а третия път, когато ги спряха на пътя за Хейуордс, те взеха със себе си старшия полицай, който искаше да ги арестува. Страхувайки се да не би да е съобщено по телефона да ги арестуват по-нататък по пътя, те се отклониха по заобиколния път през хълмовете и сега приближаваха Оуклънд по един нов път и спореха шумно какво да правят с полицая.

— След десет минути ще излезем на Блер-парк! — каза един от мъжете. — Слушай, Бил, точно пред нас има кръстопът! Макар че по другия път има много врати, той ще ни изведе право в Бъркли. Тогава ще се върнем в Оуклънд от другата страна, ще се промъкнем на ферибота и вечерта ще върнем колата с шофьора пак по заобиколни пътища!

Но Бързоводния Бил не можа да разбере защо не трябва да се влезе в Оуклънд през Блер-парк и реши да направи точно така.

В следващия миг те изфучаха по един завой и пред тях се изпречи околният път, от който се бяха отказали. От вътрешната страна на вратата, възседнала кафяв кон, една млада жена се протягаше от седлото си, за да затвори вратата. Още от пръв поглед Дейлайт забеляза във фигурата и нещо познато. Точно тогава жената се изправи на седлото и с гръб към тях се отдалечи в галоп. Дейлайт веднага разпозна характерните й движения. Беше Диди Мейсън — той си спомни, че Морисън му бе разправил за нейната кобила и беше доволен, че не го видя в такава разпусната компания. Бързоводния Бил се изправи, хвана се с една ръка за предната облегалка, а другата замаха, за да привлече вниманието й. Устните му се свиха, за да свирнат пронизително, нещо, с което Бил беше прочут на времето и което Дейлайт знаеше много добре. Но Дейлайт го ръгна в коляното, сграбчи го за рамото и го смъкна обратно на седалката.

— Ти май поз-з-з-наваш тази дама! — заекна Бил.

— Познавам я, разбира се — отговори Дейлайт. — Трай си!

— Поздравявам те за добрия вкус, Дейлайт! Чудесно парче! А и язди чудесно!

В това време тя се скри зад дърветата и Бързоводния Бил се върна на въпроса как да се отърват от полицая. Дейлайт се облегна назад със затворени очи и все още виждаше как Диди Мейсън галопира надолу по пътеката. Бързоводния Бил беше прав. Тя наистина можеше да язди. Седеше по мъжки и стойката и беше съвършена. Браво на Диди! Това, че имаше куража да язди, но единствения естествен и разумен начин, беше още една точка в нейна полза. Ясно, че мислеше с главата си.

Когато понеделник сутринта тя влезе при него да й диктува, той я огледа с нов интерес, макар че с нищо не го издаде. Всекидневната работа мина както винаги. Но следващата неделя сам той се намери на кон по отсрещната страна на залива, сред Пиемонтските хълмове. Той дълго язди, но не можа да зърне Диди Мейсън, въпреки че мина и по околния път и отиде до Бъркли. Той мина по няколко алеи, обградени с много къщи, и се чудеше в коя от тях би могла да живее Диди. Морисън отдавна му бе казал, че живее в Бъркли, а и предната неделя, късно следобед, тя се бе отправила натам — явно се е връщала в къщи.

Що се отнася до срещата с нея, денят не му донесе сполука; но не беше и съвсем безрезултатен, защото Дейлайт изпита голямо удоволствие от чистия въздух и ездата. В понеделник посредниците получиха нареждания да му намерят най-хубавия червено кафяв жребец, който може да се купи с пари. На няколко пъти през седмицата той ходи да види доста голям брой коне, опита няколко от тях, но никой не го задоволи. Едва в събота се натъкна на Боб. Още от пръв поглед Дейлайт разбра, че точно това е, което търсеше. Беше малко едър за яздене, но не и за такъв голям човек като Дейлайт. Конят беше в чудесно състояние, на слънце козината му пламтеше, а извитата му шия напомняше скъпа статуя.

— Великолепен е! — каза Дейлайт, но търговецът не беше толкова въодушевен. Той продаваше коня като посредник, а предишният му собственик беше настоял да се каже какъв е истинският му характер. И търговецът разказа всичко.

— Конят не е толкова лош, но е опасен. Пиперлия е и прави номера, но не е злобен. Може и да ви убие, но просто от игривост, разбирате ли, без желание да причини злина! Аз лично не бих се качил на него. А иначе е прекрасен кон! Погледнете гръдния му кош! Вижте краката му! Никакви белези. Никога не е бил раняван, но и никога не е бил обуздан. Още никой не е успял да се справи с него. Освен това е и планинар, свикнал е с планинските пътеки, защото е отрасъл на такова място. Краката му са сигурни като на коза, стига да не си науми да прави бели! Не се плаши. Не го е страх от нищо, но понякога се преструва. Чифтета не хвърля, но се изправя на задните си крака. Трябва да го яздите винаги с мартингал^[1]. Има лошия навик съвсем безпричинно да се обръща изведнъж. Сигурно мисли, че така си прави шега с ездача. Зависи от настроението му. Някой ден ще мине двадесет мили съвсем спокойно и приятно, а на следващия още преди да тръгнете, става невъзможен. Познава автомобилите много добре, би могъл да заспи до някой от тях или да яде сено от него. Ще минат деветнайсет коли край него, без да му мигне окото, а при двайсетата може би, само защото му е дошло веселото настроение, ще хукне като някой полудив кон. С една дума, е твърде буен и пълен с изненади, за да го яздиш спокойно. Сегашният му притежател го е нарекъл Юда Иискариотски и не е съгласен да го продаде, преди купувачът да знае всичко за него. Това е, което знам, но погледнете гривата и опашката му. Виждали ли сте някога нещо подобно? Косъмът му е тънък като косица на пеленаче.

Продавачът беше прав. Дейлайт разгледа гривата и видя, че косъмът му е по-тънък от косъма на всички коне, които бе виждал досега. А цветът на гривата беше необикновен — златисто кафяв. Докато Дейлайт рошеше гривата му с пръсти. Боб обърна глава и игриво го побутна по рамото.

— Оседлайте го, ще го изпробвам! — каза той на продавача. — Дали е свикнал с шпори? Само не слагайте английско седло. Дайте ми добро мексиканско седло и мундщук — но да не е много остър, щом обича да се изправя на задните си крака!

Дейлайт напътстваше оседлаването и сам намести мундщука, определи дължината на стремената и притегна колана под корема му. Поклати глава, когато турнаха мартингала, но послуша съвета на търговеца и позволи да го сложат. А Боб в това време не им създаваше неприятности, само весело помръдваше и проявяваше нетърпеливост. Държа се прилично и през последвалата едночасова обездка, с изключение на напълно допустимите измитания и подскоци. Дейлайт беше възхитен; покупката бе веднага сключена; а Боб с пълна амуниция и разни допълнителни Принадлежности, бе изпратен през залива, за да бъде настанен в конюшните на Оуклъндската академия по езда.

Следващият ден беше неделя и Дейлайт стана рано, прекоси залива с ферибот, като взе със себе си Уолф, водача на кучешкия си впряг, единственото куче, което бе довел със себе си от Аляска. Колкото и да търсеше из Пиемонтските хълмове и по пътя с многото порти, Дейлайт не можа да зърне Диди Мейсън и кафявочервения и жребец. Но не му остана време да изпита разочарование, защото собственият му кафявочервен жребец го държеше в постоянно напрежение. Боб се оказа пълен с дяволии и упорство; измори ездача си, а и сам се измори здравата. Дейлайт събра цялото си умение да се справя с коне и всичките си познания за конете, а пък Боб от своя страна опита всички номера, които знаеше. Щом откри, че мартингалът му е хлабав, той даде цяло представление, като се изправи на задните си крака и дори показа как може да ходи само на тях. В продължение на десет минути Дейлайт напразно се мъчеше да го успокои, после слезе от седлото и затегна мартингала. Тогава Боб стана ангелски послушен. Успя напълно да измами Дейлайт. Половин час с такова добро държане възвърна доверието на Дейлайт и той яздеше ходом, с отпуснати колене, отпуснал юздата върху шията на коня и си свиваше цигара. Боб ненадейно и със светкавична бързина се извърна на задните си крака, вдигайки леко предните във въздуха. Дейлайт изпусна дясното стреме и се хвана с ръце за шията на коня; Боб се възползува от положението и хукна надолу по пътя. Дейлайт успя да се качи отново на седлото и да спре коня, като се надяваше, че няма да срещне Диди Мейсън точно сега. Когато се върнаха на същото място, Боб отново се извърна. Този път Дейлайт се задържа на седлото, но успя само да дръпне юздите, без да спре животното. Той забеляза, че Боб винаги се извръща надясно и реши да го държи направо, като го пришпори отляво. Но извръщането му бе така внезапно и бързо, че нищо не можеше да се направи.

— Добре, Боб! — обърна се той към животното, докато бършеше потта от очите си. — Признавам, че си най-бързото, проклето животно, което съм виждал. Вярвам, че за да се държиш прилично, ще трябва често да те пришпорвам… Ах! Звяр такъв!

В момента, когато шпората го бе докоснала, левият му заден крак се бе протегнал и ритнал здравата стремето. От любопитство Дейлайт няколко пъти опита номера с шпората и всеки път копитото на Боб удряше стремето. За да се приспособи към нрава на коня, Дейлайт последва неговия пример, реши да действува с изненада, ненадейно заби и двете си шпори и го удари с камшика по корема.

— Никой не те е пляскал както трябва досега — измърмори той, когато Боб се хвърли напред, грубо прекъснат в палавата си игра.

Шпорите и камшикът се впиха пет-шест пъти в коня и Дейлайт се намести добре, за да се наслади на прекрасния, див галоп. След половин миля, като видя, че не го ръгат повече, Боб намали скоростта и затича в бърз тръс. Уолф, който бягаше отзад, започна да го настига и всичко вървеше по мед и масло.

— Ще те науча как се обръща! — му казваше Дейлайт и в тоя миг Боб пак се извърна.

Той прекъсна галопа си и заби предните си краха в земята. Дейлайт се залепи на шията му и я обхвана с две ръце. В същото време Боб се дигна на задните си крака и се извърна. Само един превъзходен ездач би могъл да се задържи на седлото и Дейлайт едва не излетя от него. Когато той успя да седне отново на седлото, Боб летеше в пълен кариер по обратния път и накара Уолф да отскочи в храстите.

— Добре, дявол да те вземе! — изръмжа Дейлайт, заби няколко пъти подред шпорите и заудря безмилостно с камшика. Щом искаш да тичаш назад, ще тичаш, докато ти призлее.

Когато след известно време Боб се опита да намали бесния си бяг, шпорите и камшикът отново влязоха в употреба както по-рано и го накараха да продължи със същото темпо. Когато накрая Дейлайт реши, че му стига толкова, той внезапно го извърна обратно и го подкара в лек тръс напред по пътя. След известно време го спря, за да види дали не се е задъхал. Като постоя една минута, Боб извърна глава и закачливо, нетърпеливо побутна ездача си по стремето, сякаш искаше да каже, че е време да тръгват.

— Брей, дявол да те вземе! — възкликна Дейлайт. — Без злоба, никаква злопаметност — и то след такъв бой! Наистина си славно конче, Боб!

Бдителността на Дейлайт отново бе приспана. За един час Боб стана образец на добър кон за езда, но след това, както винаги без предупреждение, отново започна да се извърта и да хуква. Дейлайт прекъсна опитите му с шпори и камшик и го накара за наказание да тича няколко мили по посоката, в която се бе втурнал. Но когато го обърна и тръгна обратно, Боб започна да се преструва, че се плаши от дърветата, от кравите, от храстите, от Уолф, от собствената си сянка — накратко от всичко, колкото и невероятно да беше. Всеки път, когато Боб се плашеше, Уолф лягаше на сянка, наблюдаваше и чакаше Дейлайт да успокои коня.

Така мина денят. Между другото Боб измисли още един номер — да се преструва, че ще се извърти и да не се извърта. Това беше също така изморително, както и истинските му извръщания, защото всеки път Дейлайт се излъгваше, затягаше колене и напрягаше мускулите на цялото си тяло. А след няколко подобни опита Боб наистина се извръщаше, хващаше Дейлайт неподготвен и го караше да ляга напред с ръце около шията му. До края на деня Боб не престана да прави най-различни номера; след като бе отминал спокойно десетина автомобила по пътя за Оуклънд, ненадейно реши да се разлудее от уплаха пред някаква малка кола. А точно преди да се приберат в конюшнята, той достойно завърши деня, като съчета извръщането си с изправяне на задните крака, скъса мартингала и се вдигна почти перпендикулярно. Една от каишките на стремето се скъса и Дейлайт едва не се строполи на земята.

Но той хареса коня и не се разкая за покупката. Дейлайт разбра, че Боб не е злобен, нито подъл, а само прекалено жизнен и е надарен с повече интелигентност от обикновените коне. Жизнеността и интелигентността му заедно с необикновената му закачливост го правеха с такъв нрав. За да бъде укротен, трябваше здрава ръка, умерена строгост и необходимата доза от суров бой.

— Или ти, или аз, Боб! — на няколко пъти му бе казвал Дейлайт през деня.

А на коняра вечерта рече:

— Не е ли хубавец? Виждали ли сте нещо подобно? По-добър кон не съм яздил, макар че на времето съм виждал доста добри коне!

После се обърна към Боб, който бе извърнал глава и игриво го побутваше:

— Довиждане, добро конче! Ще се видим следващата неделя сутринта и си вземи цялата кошница с номера, кучи сине!