Джек Лондон
Сияйна зора (1)

Глава I

Тази вечер в „Тиволи“ беше тихо. Пет-шест мъже се бяха облегнали на бара, който се простираше по едната страна на широкото помещение, цялото построено от дялани греди. Двама от мъжете разискваха качествата на боровия чай и лимоновия сок като лекарства против скорбут. Те спореха с подтиснат вид, често спираха и изпадаха в мрачно мълчание. Другите едва ли ги забелязваха. До отсрещната стена бяха наредени масите за хазартни игри. Масата за барбут беше празна. Един-единствен човек играеше на масата за „фараон“. Дори топчето на рулетката не се въртеше, а крупието стоеше до зачервената, бумтяща печка и говореше с една млада тъмноока жена с приятно лице и фигура, позната от Джуно до Форт Юкон под името Девата. Трима мъже играеха покер, но играта им беше вяла, чиповете ниски и край тях нямаше никакви наблюдатели. В танцувалния салон в задната част на заведението три двойки унило танцуваха валс под звуците на една цигулка и едно пиано.

Съркъл Сити не бе обезлюдял, нито пък парите у хората се бяха свършили. Миньорите от Музхайд крийк и другите минни находища на запад се бяха прибрали, летният добив на злато беше добър и кесиите на мъжете бяха натежали от златен прах и едри късове злато. Клондайк още не беше открит, а пък и миньорите от Юкон още не бяха научили възможностите на дълбокото копаене и на използуването на огъня. През зимата никой не работеше и бяха свикнали да прекарват дългата полярна нощ в големите поселища от рода на Съркъл Сити. Времето минаваше бавно, кесиите им бяха добре напълнени, а единствените развлечения се предлагаха и кръчмите. Въпреки тона „Тиволи“ беше почти празен и Девата, застанала до печката, се прозя с отворена уста и каза на Чарли Бейтс:

— Ако до няколко минути не се случи нещо, ще отида да си легна. Какво става с този град? Да не би всички да са измрели?

Бейтс дори не се потруди да отговори, а намръщено продължи да свива цигара. Дан Макдоналд, един от първите кръчмари и комарджии по горната част на Юкон, собственик на „Тиволи“ с всичките му хазартни развлечения, прекоси унило големия салон и се присъедини към другите двама край печката.

— Да е умрял някой? — попита го Девата.

— Така изглежда — беше отговорът.

— Тогава целият град трябва да е измрял — заключи тя и отново се прозя.

Макдоналд се захили, кимна и отвори уста да каже нещо, но входната врата се отвори широко и в осветеното пространство се появи един мъж. С него нахлу струя мразовит въздух, превърна се в пара от топлината на стаята, завъртя се около колената му и продължи нататък, все по-тънка и по-тънка, за да свърши на десетина крачки от печката. Новодошлият свали сламената четка от пирона на вратата и изчетка снега от мокасините си и високите си вълнени навои. Той щеше да изглежда огромен, ако в същия момент към него не се бе приближил откъм бара, за да му стисне ръката, един още по огромен канадец.

— Здрасти, Дейлайт — поздрави го канадецът. — Дявол го взел, страшно се радвам, че те виждам!

— Здрасти, Луис! Кога си пристигнал? — отговори новодошлият. — Ела да пием по чашка и да разправиш на всички за Бон крийк. Ей, дявол да го вземе, дай да си стиснем отново ръцете! Къде е тоя, твоят съдружник? Той ми трябва.

Един друг златотърсач, също така огромен на ръст, се отдели от бара и дойде да се здрависа. Други такива великани като Хендерсън и Луис Французина — собственици на участък при Костената река, не биха се намерили в цялата област, и въпреки че бяха само с половин глава по-високи от новия гост, пред тях той се губеше напълно.

— Здравей, Олаф, точно ти ми трябваш — каза Дейлайт. — Утре е рожденият ми ден и искам да те съборя по гръб. Разбра ли? И тебе. Луис. Мога всички ВИ да съборя, ненапразно утре е рожденият ми ден. Ясно ли ви е? Да вървим да пием! Олаф, ей сега ще ти обясня всичко!

С идването на новия посетител сякаш някаква животворна струя се разля из кръчмата.

— Та това е Бърнинг Дейлайт^[1]! — извика Девата. Тя първа го позна, когато той застана сред стаята.

Чарли Бейтс вече не се мръщеше, а Макдоналд побърза към бара, където се бяха настанили тримата приятели. Самото присъствие на новия гост веднага развесели и оживи всички. Келнерите се засуетиха, гласовете зазвучаха по-високо, разнесе се смях. Цигуларят погледна през отворената врата и каза на пианиста:

— Дошъл е Бърнинг Дейлайт. — И веднага музиката се засили, а танцуващите двойки като че ли се събудиха и с увлечение се развъртяха из салона. Всички знаеха, че щом се е появил Бърнинг Дейлайт, скуката веднага ще се изпари.

Дейлайт се обърна е гръб към бара, огледа кръчмата и забеляза до печката жената, която го гледаше с радостно очакване.

— Здравей, Дево, здравей, мила! — извика той. — Привет, Чарли! Какво става с вас? Защо сте унили! Един ковчег струва само три унции! Елате насам да му пийнем, Ей, вие, покойници! Елате насам, избирайте си отрова по вкус. Всички, елате всички насам. Днешният ден е мой, цяла нощ ще гуляя! Утре навършвам тридесет години — значи, прощавай младост! А днеска здравата ще гуляем! Какво ще кажете? Приемате ли? Идвайте насам тогава, идвайте насам!

— Почакай за минутка, Дейвис! — извика той към играча на „фараон“, който беше вече станал от масата. — Хвърли картите, да видим кой ще плаща черпнята; дали аз тебе ще черпя или ти всички нас?

Той извади тежка торбичка със златен пясък и я хвърли на масата.

— Петдесет — обяви той.

Дейвис раздаде две карти. Спечели Дейлайт. Дейвис записа сумата на листче хартия, а човекът при везните отмери златен пясък за петдесет долара и го изсипа в торбичката на печелившия, В съседния салон звуците на валса замлъкнаха и трите двойки, придружени от цигуларя и пианиста, се отправиха към бара.

— Идвайте, идвайте насам! — ги посрещна Бърнинг Дейлайт. — Поръчвайте си кой, каквото иска! Тази вечер е моя! Използвайте случая, такова нещо рядко се случва. Идвайте всички, сиваши, лососини! Казвам ви, че тази вечер с моя…

— Тъжна вечер, само вълците вият! — прекъсна го Чарли Бейтс.

— Вярно, приятели — весело подхвана Дейлайт. — Тази вечер е моя, а аз съм стар вълк. Слушайте!

И той зави глухо, протяжно, както вие вълк единак, а Девата потръпна и запуши уши с тънките си пръсти. След минута тя вече се въртеше в обятията му из съседната стая, заедно с трите други двойки, а цигуларят и пианистът вдъхновено свиреха някакъв вирджински кадрил. Все по-бързо се въртяха обутите в мокасини крака и скоро всички бяха обхванати от бурно веселие. Център на веселието беше Бърнинг Дейлайт. Неговото настроение, остротите и шегите му разсяха скуката, която бе царувала в кръчмата до неговото идване.

Като че ли и самият въздух се промени, зарази се от изключителната му жизненост. Посетителите, които идваха от улицата, веднага усещаха нещо извънредно, а в отговор на въпросите им келнерите кимаха към съседната стая и многозначително казваха: „Бърнинг Дейлайт празнува.“ Мъжете влизаха, оставаха и не даваха покой на барманите. Комарджиите се раздвижиха и скоро масите бяха вече пълни, а тракането на чиповете и бръмченето на рулетката монотонно и властно се надигаха над смесицата от груби мъжки гласове, ругатни и силен смях.

Малко хора познаваха Елам Харниш под друго име освен Бърнинг Дейлайт, името, което му бе дадено отдавна, в дните на първите заселници, заради навика му сутрин да измъква приятелите си изпод одеялата с натякването, че зората вече сияе. Сред пионерите на дивата и далечна арктическа област, където всички бяха пионери, той беше признат за един от най-старите.

Хора като Ал Майо и Джек Маккуесчън бяха дошли по-отдавна; но те бяха дошли от изток през Скалистите планини от местата около Хъдзъновия залив. Той бе един от първите, които минаха през проходите Чилкут и Чилкет. Преди дванадесет години, през пролетта на 1883, едва осемнадесетгодишен, той бе прекосил Чилкут с петима другари. Есента беше преминал обратно прохода само с един от тях. Четиримата бяха загинали при нещастни случаи сред огромната, студена и непозната пустош. И оттогава в течение на дванадесет години Елам Харниш продължаваше да търси злато сред сенките на Полярния кръг.

Никой не бе търсил така упорито и издръжливо. Той беше отрасъл заедно със самата страна. Не познаваше други земи. Цивилизацията беше за него като сън от някакъв предишен живот. Пионерски поселища като Форти Майл и Съркъл Сити му се струваха столици. Не само че бе отрасъл със самата страна, но колкото и примитивна да беше, той бе помогнал за изграждането и. Беше участвал в създаването на историята и географията и тези, които дойдоха след него, писаха за неговите преходи и нанасяха на карти пътеките, направени от неговите стъпки.

Героите обикновено не величаят другите герои; но сред обитателите на тази млада страна, въпреки че беше млад, Дейлайт бе считан за старши. По време той бе дошъл преди тях. По подвизи нямаше равен на себе си. По издръжливост признаваха, че би могъл да умори и най здравите. Освен това считаха го за храбър, справедлив и честен.

Във всички страни, където животът не се цени скъпо и се смята за хазартна игра, на която безгрижно се играе, мъжете почти автоматично търсят забавление и отмора в хазарта. По Юкон те залагаха живота си за злато и тези, които успяваха да измъкнат златото от земята, играеха с него помежду си на комар. Елам Харниш не беше изключение. Беше мъжествен и инстинктът му да участвува в играта на живота беше твърде силен. Неговата среда бе определила под каква форма да участва в тази игра. Той беше роден в една ферма сред Айова, а баща му бе емигрирал в Източен Орегон, страна на миньори, в която беше протекло детството на Елам. Той познаваше само големите рискове и големите залози. Дързостта и издръжливостта играеха известна роля в играта, но картите се раздаваха от великия бог — късмета. Честната работа за сигурни, но малки доходи не влизаше в сметките. Истинският мъж играеше на едро. Той винаги рискуваше всичко и ако не получеше всичко, значи, беше загубил. Така в течение на дванадесет години Елам Харниш губеше. Вярно е, че миналото лято бе измъкнал двадесет хиляди долара от Музхайд крийк и това, което бе останало под земята в участъка му, струваше други двадесет хиляди. Но както сам той се изразяваше, това значеше само да си получиш обратно собствената миза. Беше заложил дванадесет години от живота си, а за такъв залог и четиридесет хиляди бяха твърде малка печалба — цената на една чашка и един танц в „Тиволи“, прекарването на зимата в Съркъл Сити и снабдяването с всичко необходимо за следващата година.

Хората на Юкон бяха променили старата поговорка и сега тя гласеше: „Мъчно дошло, лесно отишло“.

След като свърши танца, Елам Харниш покани всички в кръчмата да пият отново. Една чаша струваше един долар, златото вървеше по шестнадесет долара унция^[2]; в кръчмата имаше тридесет души, които приеха поканата, и след всеки танц Елам черпеше всички посетители. Това беше неговата нощ и никому не беше позволено да плаща за каквото и да било. Сам Елам Харниш пиеше умерено. Уискито не значеше нищо за него. Беше твърде жизнерадостен и здрав, с нормално тяло и нормален разум, така че нямаше наклонност да робува на алкохола. Беше прекарвал с месеци по пътеките и реките, без да пие нещо по-силно от кафе, а веднъж в течение на цяла година не бе пил дори и кафе. Но той обичаше близостта на хората и тъй като единственото развлечение по Юкон беше кръчмата, по този начин той изразяваше благоразположението си. Така правеха мъжете по време на детството му из миньорските поселища на запад. Намираше, че това е най-подходящият начин да се прояви сред обществото. Друг начин не познаваше.

Външността му беше представителна, въпреки че дрехите му бяха като на другите мъже в „Тиволи“. Краката му бяха обути в меки, кафяви мокасини от еленова кожа, изпъстрена с индийска везба от мъниста. Панталоните му бяха работни, а палтото ушито от одеяло. Отстрани висяха дълбоки кожени ръкавици с един пръст, подплатени с вълна. По юконски обичай те бяха свързани с кожена ремъчка, която висеше зад врата му. На главата си имаше кожен калпак, чиито наушници бяха дигнати, а връзките им свободно висяха. Слабото му леко издължено лице, с малко хлътнали бузи, изглеждаше почти като лице на индианец. Загорялата кожа и черните очи засилваха това впечатление, въпреки че и загарът на кожата, и самите очи издаваха белия човек. Изглеждаше по-стар от тридесетте си години, но понеже беше гладко избръснат и нямаше бръчки, изражението му все пак беше момчешко. Представата за по-зряла възраст идваше от други, трудно забележими следи. От по-дълбоките преживявания на човека, от това, което беше изтърпял и преживял, а то бе много повече от опита на обикновените хора. Беше живял първобитен и напрегнат живот и нещо от този живот припламваше в очите, таеше се в гласа, постоянно трептеше на устните.

Самите му устни бяха тънки и се затваряха плътно над равните му бели зъби. Но твърдостта им се смекчаваше от леката извивка нагоре в ъглите на устата. Тази извивка придаваше доброта на изражението му, също както малките бръчици в ъглите на очите му придаваха веселост. Тези черти смекчаваха суровия му вид, който в противен случай би бил жесток и груб. Носът му беше тънък, с правилни ноздри, деликатен и по размери подхождаше на лицето; а пък високото му, макар и тясно чело беше чудесно заоблено и симетрично. На индианската му външност подхождаше и косата — съвсем права и черна, с блясък, който издаваше само добро здраве.

— Бърнинг Дейлайт сияе и на свещ — засмя се Дан Макдоналд, когато откъм танцуващите се чуха възклицания и смях.

— Само той може така да прави, а, Луис? — каза Олаф Хендерсън.

— Да, по дяволите! Наистина само той! — каза Луис Французина. — Това момче е златно…

— А когато при второто пришествие всемогъщият бог промива душата на Дейлайт — прекъсна го Макдоналд, — той ще трябва да сипе и малко чакъл в коритото за промиване!…

— Тази беше добра! — измърмори Олаф Хендерсън и погледна с дълбоко възхищение кръчмаря.

— Много добра! — потвърди Луис Французина. — Мисля, че можем да му пийнем по този случай, а?