Робърт Шекли
Измаменият робот

След като корабът кацна благополучно на Регул-V, членовете на екипажа си построиха лагер и включиха РП-22-0134, робота-пазач, който те наричаха Макс. Предназначението му беше да охранява лагера в случай, че експедицията неочаквано нейде се натъкне на разумни същества. По време на безкрайно дългия полет хората се увериха постепенно, че Макс — макар и метален, е добро и разумно същество. Разбира се, те се заблуждаваха: РП-22-0134 не беше нито умен комбайн, нито добър автоматичен струг.

Малкият Макс неуморно обикаляше лагера, включил на пълна мощ електронните си сетива. Капитан Бити и лейтенант Джеймс заминаха с реактивен вертолет да обследват планетата, а летецът Холорън, широкоплещест, весел здравеняк, остана в лагера да пази апаратурата.

Закуси, свърза се с вертолета, после разгъна шезлонг и седна да се любува на пейзажа. Около лагера се простираше нажежена пясъчна равнина, тук-там над скалите и изстиналата лава кръжаха птици, приличащи на врабчета, понякога притичваха животни, напомнящи койоти, на места измежду камъните стърчаха хилави кактуси — гледка, която можеше да достави удоволствие само на хора, обичащи унилия пустинен пейзаж.

Холорън стана от шезлонга.

— Макс, аз малко ще се поразходя. В мое отсъствие ти оставаш началник на лагера.

Роботът се спря.

— А знаете ли паролата, мистър Холорън?

— Знам я, Макс, а ти?

— Известна ми е, сър.

— Отлично. Аз тръгвам.

След като поскита час и не откри нищо интересно, Холорън се върна в лагера.

— Стой!!! — избоботи роботът. — Паролата! — Слабо двойно изщракване извести, че зарежда оръжието си.

Холорън се спря като вцепенен.

— Добре де, стоя. Макс, това съм аз, Холорън. Всичко наред ли е?

— Моля, кажете паролата.

— „Камбанки“ — отвърна Холорън. — А сега с твое разрешение…

— Не преминавайте границата на лагера — предупреди роботът. — Паролата не е вярна.

— Ами, нищо подобно. Нали аз сам ти я дадох.

— Това е старата парола.

— Старата ли? Май електронният ти мозък нещо се е чалдисал! — извика Холорън. — Или… нима капитан Бити, преди да отлети, ти даде нова парола?

— Да — отвърна роботът.

— Трябваше да предвидя този вариант — каза ядосан Холорън. И друг път се случваха такива пропуски, но все имаше някой в лагера, който оправяше положението.

— Макс — почна Холорън, — капитан Бити ти е дал нова парола, но е забравил да ми каже. Нищо, лесно ще оправим грешката.

— Искрено се надявам, че е така — отвърна роботът.

— Да, да — продължи Холорън. — Нали виждаш палатката зад теб?

Роботът извърна едното си око към палатката, без да откъсва другото от Холорън.

— Да, виждам я.

— Отлично. В палатката има маса. На масата има сива метална преса.

— Точно така — каза Макс.

— Превъзходно. Под пресата е пъхнат лист хартия. На него са записани най-важните данни: честотата, на която се дава сигналът за бедствие и така нататък. В горния ъгъл, очертана с червено кръгче, е записана действуващата парола.

— Това няма никакво отношение към случая — каза роботът. — За мен е важно да знаете самата парола, а не къде е записана. Ако можете да ми я кажете, длъжен съм да ви пусна в лагера. Ако не я знаете, не мога да ви пусна.

— Стига глупости! — извика Холорън. — Макс, но това съм аз, Холорън! И ти прекрасно го знаеш. Тогава бъди така добър и престани да играеш ролята на Леонидес^[1] при Термопилите и ме пусни да вляза.

— Приликата ви с мистър Холорън е поразителна — призна роботът. — Но не ми е разрешено да действувам само въз основа на възприятията си. Единственото приемливо доказателство за мен е паролата.

Холорън с мъка обузда гнева си и каза с нормален тон:

— Макс, старче, да не би да намекваш, че съм другоземец?

— Щом не казвате паролата, длъжен съм да допусна именно това предположение… И не се приближавайте към границата! Който и да сте и какъвто и да сте — назад!

— Добре де, ще се отдръпна — бързо каза Холорън. — Не се нервирай.

Отдалечи се и седна на един камък. Трябваше сериозно да размисли.

 

 

Бе настъпило регулийското пладне. Двойното слънце стоеше в самия зенит — две бели петна в изцъкленото небе. Понякога в сухия нажежен въздух унило прелиташе птица. Малки животни бързо претичваха от сянка до сянка. Някакво животно, приличащо на росомаха, гризеше едно от колчетата на палатката, но малкият робот не му обръщаше никакво внимание.

Холорън почна да изпитва силна жажда. Годна за пиене вода имаше само в лагера, но невъзможно бе да се добере до нея, без да не мине покрай робота. А докога ли щеше да издържи без вода?

Регул-V бе зноен като Калахари, а влажността му много по-малка, отколкото в Долината на смъртта. Денонощието на Регул-V е равно почти на хиляда земни часа. Сега беше пладне. И до залез слънце го очакваха още петстотин часа непрекъснат зной, без възможност да се скрие на сянка.

Холорън изговори на глас много бързо поредица от думи. Но това бяха чисто земни идиоми и Макс не им обърна никакво внимание, защото за него те бяха напълно безсмислени фрази. След известно време другоземецът, който се представяше за Холорън, изчезна зад скалите.

 

 

А след няколко минути откъм скалите се появи някакво същество и, подсвирквайки си, се запъти към робота.

— Здравей, Макс — каза съществото.

— Здравейте, мистър Холорън — отвърна роботът.

Холорън спря на десетина крачки от границата.

— Поскитах малко — каза той, — но наоколо няма нищо интересно. Да се е случило нещо в мое отсъствие?

— Да, сър — каза роботът. — В лагера искаше да се промъкне един другоземец.

Холорън вдигна вежди.

— И как изглеждаше този другоземец?

— Приличаше много на вас, мистър Холорън. Но се опита да влезе в лагера, без да каже паролата, а истинският мистър Холорън естествено, никога не би постъпил така.

— Разбира се — каза Холорън. — Отлично, Макс. Трябва да внимаваш, този тип може пак да се появи.

— Слушам, сър. Благодаря ви. Длъжен съм да ви обърна внимание, че е необходимо да пиете вода, иначе в организма ви ще настъпи опасното състояние на обезводняване.

— Ами, нищо ми няма, Макс. Не изпитвам никаква жажда — небрежно подхвърли Холорън.

Доволен бе от себе си. Правилно съобрази, че Макс би трябвало да възприема всяка среща като нова и ще действува, изхождайки само от дадените обстоятелства, понеже в електронния му мозък бяха програмирани строго определени силогизми: земните жители винаги знаят паролата, другоземците никога не знаят паролата, но винаги се опитват да се промъкнат в лагера; следователно същество, което не се опитва да се промъкне в лагера, може да се смята за земен жител, докато не изяви настойчиво желание да проникне вътре.

Холорън реши, че тази логична конструкция не е никак лоша за човек, чийто организъм вече е загубил голям процент вода. Можеше да се надява, че и останалата част от плана му ще се окаже не по-малко удачна.

— Макс — каза той. — огледах местността и открих нещо неприятно. Построили сме лагера близо до място, където има големи пропуквания в кората на планетата. Ще трябва да пренесем целия лагер две мили на запад. И то веднага. Затова вземи съдовете с вода и тръгвай след мен.

— Слушам, сър — отвърна Макс. — Само че ме сменете от поста.

— Добре, ще те сменя. Хайде размърдай се.

— Не мога — рече роботът. — Преди да ме смените от поста, трябва да кажете паролата и да я отмените.

— Нямам време за такива формалности — процеди през зъби Холорън. — Новата парола е „треска“. Хайде, тръгвай, Макс. Усещам вече леки трусове под краката си.

— Мистър Холорън, не мога. Физически ми е невъзможно да напусна поста, докато не ме смените. Моля ви, сър, сменете ме.

— Не се вълнувай толкова — рече Холорън. — Добре, тогава няма да пренасяме лагера.

— Но трусовете…

— Току-що направих нови изчисления. Имаме време. Ще отида пак да огледам пропукването.

И Холорън отново се скри зад скалите.

 

 

Бавно се точеха часовете на безкрайния ден. Безформеното бяло петно на двойното слънце бе изпълзяло само на дюйм към хоризонта. РП-22-0134 бдително охраняваше границите на лагера.

Но изведнъж откъм скалите на двадесет ярда от него се появи някаква фигура. Изглежда някой го следеше — Холорън или другоземецът. На Макс не се полагаше да разсъждава. Той си пазеше границата.

Малко животно, приличащо на койот, изскочи иззад скалите и презглава затича право към Макс. Огромна птица се спусна към животинчето. Раздаде се пронизителен вой и кръв опръска една от палатките. Птицата тромаво пое към висините, стискайки в ноктите си извиващото се тяло.

Макс не обърна никакво внимание на случилото се. Наблюдаваше само човекоподобното същество, което, олюлявайки се, вървеше към него. Съществото се спря.

— Добър ден, мистър Холорън — веднага каза Макс. — Боя се, че имате вече явни признаци на обезводняване. Това състояние води до шок, до загубване на съзнание и смърт, ако не се вземат веднага необходимите мерки.

— Млъкни — каза Холорън. — И престани да ме наричаш мистър Холорън.

— Но защо, сър?

— Защото не съм Холорън. Аз съм другоземец.

— Нима?

— Ще ти дам доказателство. Не знам паролата. А както ти е известно, човекът е разумно същество, което знае паролата. Другоземецът е разумно същество, което не знае паролата.

— И все пак не съм уверен — каза Макс и Холорън съобрази, че роботът се смята за длъжен да не вярва на другоземеца, дори и когато той се опитва да му докаже, че е другоземец.

Холорън изчака и след минута Макс продължи:

— Добре, съгласен съм, че вие сте другоземец. Именно затова не ви пускам в лагера.

— Та аз не настоявам да ме пуснеш. Работата е там, че съм пленник на Холорън. И той заповяда да ме задържиш в лагера и да не ме пускаш, докато не даде друго нареждане.

— Не — рече Макс. — Да ви пусна в лагера не мога. Затова ще ви задържа тук, пред лагера.

— Но това е безсмислено — мрачно каза Холорън.

— Съжалявам много, но нищо друго не съм в състояние да предложа.

— Добре — отвърна Холорън, като седна на пясъка. — Следователно, аз съм твой пленник.

— Да.

— Тогава дай ми да пия вода.

— Не ми е разрешено.

— По дяволите, нали знаеш, че към пленените другоземци си длъжен да се отнасяш с цялата вежливост, полагаща се на ранга им и да им даваш всичко необходимо за поддържане на живота им в съответствие с Женевската конференция и разните там международни съглашения.

— Да, чувал съм за тях — каза Макс. — А какъв е вашият ранг?

— Джемисдар старши разряд. Серийният ми номер е дванадесет милиона двеста седемдесет и осем хиляди нула тридесет и едно и веднага трябва да ми дадеш вода, иначе ще умра.

Макс за секунда се замисли, а после решително заяви:

— Ще ви дам вода, но след като се напие мистър Холорън.

— Добре — каза Холорън и стана.

— Чакайте! Стойте! Къде отивате?

— Ей там, зад скалите — отвърна Холорън. — Настъпи часът за обедната ми молитва, която трябва да прочета в пълно усамотение.

— Ами ако избягате?

— Защо да бягам — каза Холорън, като се отдалечаваше. — Нали Холорън пак ще ме хване.

След няколко минути откъм скалите се зададе Холорън.

— Мистър Холорън, вие ли сте? — запита Макс.

— Да, аз съм — весело отвърна Холорън. — Моят пленник пристигна ли благополучно?

— Да, сър. Ей го там, зад скалите. Моли се.

— Нищо, нека се моли — каза Холорън. — Виж какво, Макс. Когато дойде, дай му да пие.

— С радост, но след като се напиете вие, сър.

— По дяволите, но аз съвсем не съм жаден. Погрижи се този нещастен другоземец да получи вода.

— Не мога, докато не видя, че вие сте се напили до насита. Забелязвам, че състоянието на обезводняване, за което ви споменах, се е засилило. Всеки момент можете да изпаднете в колапс. Настоявам, умолявам ви, пийнете вода.

— Добре де, стига си мърморил. Донеси тук ведрото.

— Ах, сър!

— Какво има пак?

— Нали знаете, че не мога да напусна поста си.

— Но защо?

— Противоречи на инструкцията. А освен това зад скалите е другоземецът.

— Аз ще попазя вместо теб, старче.

— Много сте добър, сър, но не мога да допусна това. Нали съм робот, конструиран специално за охраняване на лагера. Нямам право да възлагам тази отговорност на никого, нито на друг робот, нито дори на жител на Земята, докато те не кажат паролата и не ме сменят от поста.

— Знам, знам — промърмори Холорън. — Както и да опитвам, все до същия резултат стигам.

И с усилие се затътри към скалите. Макс продължи да охранява границите на лагера.

 

 

Непоносима жажда измъчваше Холорън. Пресъхналото гърло го смъдеше от безсмислените разговори с глупавия робот, а цялото тяло го болеше от палещите лъчи на двойното слънце. Бе изгорял, почернял като печена пуйка.

Ядосваше се на себе си, че попадна в такова глупаво положение. Само ядът поддържаше още духа му. Само той го караше отново да премисля положението си и да търси възможности да проникне в лагера. Най-напред бе убедил робота, че е земно същество. После го убеди, че е другоземец. Но не му помогна нито едното, нито другото

Какво още може ще да направи?

От гледна точка на Макс, всички разумни същества, знаещи паролата, са земни жители, а всички разумни същества, не знаещи паролата — другоземци.

Това означава…

За миг на Холорън му се стори, че е намерил изход. Но с мъка успяваше да се съсредоточи.

В края на краищата Макс не е глупав. Критериите му са архаични като в анекдота за Платон. Платон е дал определение за човека като двуного същество без пера, а Диоген очистил един петел и заявил, че сега петелът точно съответствува на Платоновото определение. След което Платон се уточнил, като добавил, че човекът е двуного същество без пера и с плоски нокти.

Но какво отношение има това към Макс?

Холорън яростно тръсна глава и опита отново да се съсредоточи. Но пред очите му пак изникна човекът според Платон — шестфутов петел без нито едно перце по тялото, но с много плоски нокти. Макс е уязвим. Трябва да открия слабото му място. За разлика от Платон той не може да доуточнява определенията си, не е в състояние да отстъпи от тях, както и от всичко, което логически следва от тях.

— По дяволите! — каза високо Холорън. — Мисля, че открих най-после начина.

Помъчи се да го обмисли по-подробно, но видя, че няма вече сили. Оставаше му само едно: да опита, пък да става каквото ще.

— Макс — прошепна Холорън, — ето, идва оскубаният петел, или по-точно неоскубаният. Пъхни го в космологията си и го сдъвчи хубавичко.

 

 

Капитан Бити и лейтенант Джеймс се върнаха в лагера в края на третото земно денонощие. Завариха Холорън почти в безсъзнание. Бълнуваше, че Платон не искал да го пусне в лагера и тогава той, Холорън, се превърнал в петел без плоски нокти и с това посрамил учения философ.

Макс му бе дал да пие, завил го беше в мокро одеяло и бе опънал над него тент от двуслойна пластмаса, непропускаща светлината.

Преди да загуби съзнание, Холорън бе успял да надраска на едно листче: „Без паролата не можах да се прибера в лагера. Съобщете в завода да монтират аварийна верига в роботите ПР.“

Бити разпита Макс и научи всички подробности: как Холорън отишъл на разузнаване, за многобройните другоземци, които изглеждали досущ като Холорън. Беше съвсем ясно: отчаян, Холорън е търсел начин да проникне в лагера.

— Но после какво стана? — запита Бити. — Как все пак се е вмъкнал в лагера?

— Не се е „вмъквал“ — отвърна Макс. — Той просто изведнъж се оказа вътре.

— Но как е минал покрай теб, без да го забележиш?

— Не е минавал. Това е невъзможно. Просто мистър Холорън изведнъж се озова в лагера.

— Не разбирам — каза Бити.

— Говоря ви откровено, сър, аз също не разбирам как е станало. Боя се, че на вашия въпрос може да отговори само мистър Холорън.

Бити и Джеймс дълго си блъскаха главите над тази загадка, но така и не намериха никакво обяснение. Защото мислите им вървяха по грешен път. За да разберат по какъв начин бе проникнал Холорън в лагера, би трябвало да видят заключителните събития през очите на Макс.

 

 

… Жега, вятър, птици, скали, двойно слънце, пясък. На всичко това не съм длъжен да обръщам никакво внимание. Моята задача е да охранявам лагера от другоземците. Нещо се приближава към мен откъм скалите, откъм пустинята. Някакво голямо същество. То тича на четирите си крайници. Заповядвам му да спре. Но то само изръмжава в отговор. Отново му заповядвам да спре, по-рязко. Насочвам оръжието към него. Съществото ръмжи и продължава да върви към лагера.

Земните жители, когато ги питаш за паролата, винаги отговорят правилно.

Другоземците, когато ги питаш за паролата, винаги отговарят неправилно.

И хората, и другоземците, когато ги питаш за паролата, винаги отговарят било правилно, било неправилно.

Следователно, длъжен съм да на правя извода, че същество, което не отговаря, въобще не е способно да отговаря и мога да не му обръщам внимание.

На птиците и влечугите мога да не обръщам внимание. И на това голямо животно, което минава край мен, също мога да не обръщам внимание.

Не му обръщам внимание, но съм включил всичките си сетива на пълна мощ, защото мистър Холорън броди нейде из пустинята, а освен това там се моли другоземецът-джемисдар.

Но какво е това? Мистър Холорън по непонятен начин се е озовал в лагера. Той стене. От обезводняването на организма е изпаднал в шок.

Животното, което пропълзя покрай мен, изчезна безследно, а джемисдар вероятно все още се моли сред скалите.

Бележки

[1] Леонидес — спартански цар, защищавал Термопилите. ↑