Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (42)

42

Доста време карахме в мълчание. Именно Едуард накрая заговори в изпълнената със съскането на колелата тишина:

— Не мисля, че трябва да се връщаме в апартамента ти.

— Съгласна съм.

— Ще те заведа в моя хотел. Освен, ако не разполагаш с друго място, където да идеш?

И къде по-точно ще е това? При Рони ли? Не исках да я поставям в опасност. Кой друг мога да рискувам в момента? Никой. Никой освен Едуард, а той можеше да се справи с проблема. Може би по-добре и от мен.

Пейджърът на кръста ми изписука, изпращайки вибрации по протежение на гръдния ми кош. Мразя да си включвам пейджъра на вибрация. Проклетото чудо ме стряска всеки път, щом зазвъни.

Едуард попита:

— Какво, по дяволите, стана? Подскочи като че ли нещо те ухапа!

Натиснах копчето на пейджъра, за да го укротя и да проверя кой се обажда. Номерчето светна за миг.

— Пейджърът ми е на вибрация. Не звъни, само вибрира.

Едуард ме погледна.

— Няма да се хванеш на работа, нали? Прозвуча ми не толкова като въпрос, колкото като твърдение или заповед.

— Виж, Едуард, не съм в настроение, тъй че недей да спориш с мен!

Чух го да пъшка, но какво би могъл да каже? Аз карах. Освен, ако не извадеше пистолета си и не ме заплашеше с него, той беше само багаж в колата. Завих на следващия изход и намерих монетен телефон пред един магазин. Паркингът беше ярко осветен и ме превръщаше в идеална мишена, но след гулите търсех тъкмо светлина.

Едуард проследи как излизам от колата, стиснала портфейла си. Дори не излезе да ми пази гърба. Добре, и аз си имам пистолет. Ако иска да се цупи, моля.

Позвъних в офиса. Телефона вдигна Крейг, нощният секретар:

— „Съживители инкорпорейтид“. С какво мога да ви помогна?

— Здрасти, Крейг! Анита е! Какво става?

— Ървинг Гризуолд се обади, каза да му звъннеш НЕЗАБАВНО, или срещата се отлага. Каза, че знаеш за какво става дума. Нали?

— Да. Благодаря, Крейг.

— Звучиш ужасно!

— Лека нощ, Крейг! — затворих му безцеремонно. Бях уморена и завалях, а гърлото ме болеше. Исках да се свра поне за седмица на някое тъмно и тихо място. Вместо това звъннах на Ървинг. — Аз съм.

— Е, тъкмо навреме. Знаеш ли какви проблеми ми създаде, за да уредя това чудо? А ти почти го пропусна!

— Ако не спреш да дрънкащ, все още мога да пропусна срещата. Кажи ми къде и кога.

Върколакът ме посвети в подробностите. Можех да успея, ако побързам.

— Защо всички толкова припират да сторим всичко начаса? — попитах.

— Хей, ако не искаш да се виждате, все ми е едно…

— Ървинг, имах много, много дълга нощ, тъй че спри да ми се цупиш!

— Добре ли си? Що за тъп въпрос?

— Всъщност не, но ще се оправя.

— Ако си ранена, ще се постарая да отложа срещата, но не мога да ти обещая нищо, Анита! Именно твоето съобщение докара нещата дотук…

Облегнах чело на металната кабина.

— Ще бъда там, Ървинг!

— Аз пък няма да бъда — каза приятелят ми с отвращение. — Едно от условията е да не присъстват репортери или ченгета.

Наложи се да се усмихна. Горкият Ървинг — вечно оставаше далеч от интересните неща. Само дето нито го бяха нападали гули, нито за малко да се взриви. Може би беше време да се посамосъжалявам?

— Благодаря, Ървинг, длъжница съм ти!

— И то неколкократно — отвърна той. — Внимавай. Не знам в какво си се забъркала този път, но не ми звучи добре.

Знаех прекрасно, че стреля наслуки.

— Лека нощ, Ървинг! — затворих, преди да успее да ми зададе друг въпрос.

Набрах домашния телефон на Долф. Вярно, позвъняването можеше да изчака до сутринта, но пък преди малко почти ме убиха. Ако щях да умирам, исках някой да закове Закари.

Долф вдигна на шестото позвъняване. Звучеше замаян от съня.

— Дам?

— Анита Блейк е, Долф.

— Какво има? — сега вече заговори почти членоразделно.

— Знам кой е убиецът.

— Кажи ми!

Казах му, разбира се. Той си водеше бележки и задаваше въпроси. Най-важният дойде последен:

— Можеш ли да докажеш всичко това?

— Мога да докажа, че носи гри-гри. Мога да свидетелствам, че ми е признал. Опита се да ме убие, на това бях свидетел лично.

— Доста сложен за съдебни заседатели или съдия случай.

— Знам.

— Ще видим какво ще изкопаем по въпроса.

— Имаме почти твърдо доказателство, Долф!

— Така е, но всичко зависи от това дали ще оцелееш да свидетелстваш.

— Аха, ще се пазя!

— Ела утре сутрин и гледай да запишат официално всичките тези сведения.

— Ще дойда.

— Добре свършена работа!

— Благодаря — кимнах.

— Лека нощ, Анита!

— Лека, Долф!

Върнах се обратно в колата.

— Имаме среща с плъхолаците след четиридесет и пет минути.

— Защо е толкова важно? — поинтересува се Едуард.

— Защото според мен могат да ни покажат задния вход към бърлогата на Николаос. Ако влезем през парадната врата, никога няма да успеем… — запалих колата и излязох на пътя.

— На кой друг се обади? — попита спътникът ми. Значи все пак е внимавал…

— На полицията.

— Какво?

Едуард не обича да се занимава с ченгетата. Боже, представи си само!

— Ако Закари успее да ме убие, искам някой друг да поеме случая му.

Спътникът ми помълча известно време. После заяви:

— Разкажи ми за Николаос!

Свих рамене:

— Тя е садистично чудовище и е на над хиляда години.

— Изгарям от нетърпение да се срещнем.

— Недей — предупредих го.

— Убивали сме вампири-повелители и преди, Анита! Тя е само поредната…

— Не. Николаос е на поне хиляда години. Не мисля, че нещо е успявало да ме уплаши повече през целия ми живот.

Той замълча с неразгадаемо изражение.

— За какво си мислиш? — попитах го.

— Че обичам предизвикателствата…

Едуард се усмихна — прелестна, заразителна усмивка. Майната му. Смъртта е видял върховната си цел. Най-големият улов от всички. Не се страхуваше от нея, а би трябвало.