Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (41)

41

Нощта беше почти идеално тъмна. Гъсти облаци скриваха небето. Вятърът свистеше над земята и ухаеше на дъжд.

Надгробният камък на Айрис Дженсен беше гладък, от бял мрамор. Паметникът изобразяваше ангел с почти човешки ръст, разперени криле и приветствено разтворени ръце. С помощта на фенерче все още можеше да се разчете надписът: „Нашата обична дъщеря. Много ни липсва!“. Изнасилвал я е същият онзи мъж, поръчал да изваят ангела. Същият, на когото толкова му липсваше. Айрис се е самоубила, за да му избяга и той я е върнал обратно. Ето защо стоях тук в мрака и чаках Дженсен — не него, а нея. Макар да знаех, че съзнанието й отдавна си е отишло, исках Айрис Дженсен да се озове в земята и да почива в мир.

Не можех да обясня това на Едуард — така че не се и опитах. Голям дъб стоеше на стража над празния гроб. Вятърът люлееше листата му и над главите ни се носеха шепот и шумолене. Звукът беше твърде сух — като есенни листа, вместо летни. Въздухът бе прохладен и влажен, дъждът вече почти ни догонваше. За разнообразие не беше непоносимо горещо.

Бях подбрала двойка пилета. Те клопаха кротко в тяхната кутия, поставена близо до гроба. Едуард, се облягаше на колата ми с кръстосани в глезените крака и отпуснати край хълбоците ръце. Спортният сак лежеше разтворен до мен на земята. Отвътре проблясваше мачетето, което използвам.

— Къде е той? — попита спътникът ми.

Поклатих глава:

— Не знам.

Мракът бе настъпил още преди час. Гробищата са пустинно място — и тук само няколко дървета бележеха полегатите склонове на хълмовете. Би трябвало да забележим фаровете на всяка кола, тръгнала по пътя насам. Къде беше Дженсен? Нима се бе изплашил?

Едуард се отлепи от колата и дойде да застане до мен.

— Това не ми харесва, Анита!

И аз не бях твърде очарована, но…

— Ще му дадем още четвърт час. Ако не се появи дотогава, тръгваме си.

Спътникът ми огледа откритото пространство.

— Тук няма особено подходящи прикрития.

— Според мен няма нужда да се боим от снайперисти.

— Каза, че някой вече е стрелял по теб, нали?

Кимнах. Прав беше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Вятърът си проби дупка в облаците и лунната светлина плисна върху нас. Лъчите на Луната очертаха в далечината някаква сребристо-сива постройка.

— Какво е това? — попита Едуард.

— Бараката на гробарите — обясних. — Да не мислиш, че тревата се коси сама?

— Не съм се замислял за това — призна спътникът ми. Облаците отново се събраха и потопиха гробището в мрак. Всичко потъна в сумрачни сенки; белият мрамор сякаш сияеше със своя вътрешна светлина.

Чу се драскане на нокти по метал. Завъртях се светкавично. Един гул седеше на покрива на колата ми. Беше гол и изглеждаше почти като съблечен човек, потопен в сребристо-сива боя, кажи-речи металик. Но зъбите и ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и черни, закривени като куки. Очите му сияеха в червено.

Едуард застана до мен с оръжие в ръка.

Аз също бях извадила пистолета си. Практиката е майка-учителка, дори не ти се налага да мислиш за това.

— Какво става тук? — попита спътникът ми.

— Не знам — махнах със свободната си ръка към тварта и я подканих: — Чиба!

Гулът се присви, втренчен в мен. Тези гадини са страхливи, не нападат здрави човешки същества. Пристъпих крачка-две напред и го заплаших с пистолета си:

— Марш оттука, къш!

Лека демонстрация на сила е достатъчна да ги накара да се втурнат презглава. Този тук просто си седеше. Отстъпих назад.

— Едуард — обадих се тихо.

— Да?

— Не усещам никакви гули в това гробище.

— Е, и? Не си забелязала един.

— Няма такова нещо като само един гул. Придвижват се на глутници. И човек не може да не ги забележи. Оставят нещо като психична миризма след себе си. Зло.

— Анита! — гласът му звучеше кротко и спокойно, но не и безгрижно. Проследих погледа на Едуард и видях още два гула да се промъкват зад нас.

Стояхме с вдигнати оръжия, почти гръб до гръб.

— Имаше нападение на гули по-рано тази седмица. Здрав човек беше убит в гробище, където няма гули.

— Звучи ми познато.

— Аха. Куршумите не ги ловят.

— Знам. Какво ли чакат, а?

— Да съберат смелост, предполагам…

— Всъщност чакат мен!

Иззад ствола на едно дърво излезе Закари, ухилен до уши.

Мисля, че в отворената ми уста можеше да влети слон. Може би именно на това се хилеше той. Точно в този миг ме сполетя и прозрението. За да захранва своето гри-гри той не убиваше човешки същества. Убиваше вампири. Тереза го бе измъчвала, ето защо стана следващата му жертва. Имаше обаче — и все още — някои въпроси, и то доста сериозни.

Едуард ме погледна, после пак се обърна към Закари и попита:

— Кой е този?

— Убиецът на вампирите, предполагам — отвърнах.

Съживителят се поклони леко. Един от гулите се отърка в крака му и той го погали по почти плешивата глава. Попита:

— Кога се сети?

— Току-що. Тази година малко нещо бавничко загрявам…

Закари се намръщи:

— Предположих, че в крайна сметка ще се досетиш.

— За това съсипа и ума на зомбито-свидетел. За да се спасиш.

— Голям късмет беше, че Николаос ме остави да разпитвам човека… — при тези думи съживителят се усмихна.

— Обзалагам се — съгласих се. — А откъде докопа онзи нещастник, който стреля по мен в църквата?

— Лесна работа. Казах му, че заповедите идват от Николаос.

Разбира се.

— Как си извел гулите от гробището им? И как тъй се подчиняват на заповедите ти?

— Нали знаеш теорията, че ако погребеш съживител в гробище, получаваш гули в притурка.

— Аха.

— Е, когато излязох от гроба, те дойдоха с мен и са мои. Мои!

Погледнах към тварите и открих, че са станали повече. Поне двадесет — голяма глутница.

— Значи казваш, че такива неща пораждат гулите… — поклатих глава. — По света няма достатъчно съживители, та да носят отговорност за всички гули.

— И за това съм си мислил — призна Закари. — Според мен колкото повече зомбита са събуждани в едно гробище, толкова по-голям е шансът да се родят гули.

— Имаш предвид нещо като кумулативен ефект?

— Точно така. Много ми се щеше да поговоря по въпроса с друг съживител, но нали разбираш в какво е проблемът…

— Да — кимнах. — Разбирам. Не можеш да говориш по темата, без да признаеш кой си и какво си сторил.

Едуард стреля без предупреждение. Куршумът улучи Закари в гърдите и го завъртя. Той падна по лице и гулите застинаха, но съживителят се надигна на лакти. Изправи се с малко помощ от страна на един разтревожен гул.

— Пръчки и камъни може да счупят костите ми, но куршумите не ме нараняват…

— Страхотно, смешнико! — заявих.

Едуард стреля пак, но Закари се шмугна зад ствола на дървото. Скрит от погледите ни, се провикна оттам:

— Леле, леле, никаква стрелба по главата, ей! Не съм сигурен какво ще стане, ако си вкарам куршум в мозъка!

— Ами нека проверим? — предложи спътникът ми.

— Сбогом, Анита! Няма да остана да гледам! — Съживителят се отдалечи, обкръжен от с армията гули. Вървеше приведен в средата на глутницата, предполагам за да се предпази от стрелба в главата, но близо минута изобщо не можех да го различа сред тях.

Още два гула излязоха иззад колата и се приведоха ниско на чакъла на алеята. Едната беше женска с все още прилепнали по тялото остатъци от рокля.

— Нека им дадем повод да се страхуват! — заяви Едуард.

Той се раздвижи и пистолетът му изтътна двукратно. В нощта се разнесе висок пронизителен писък. Гулът на колата ми скочи на земята и се скри. Но имаше още, прииждаха от всички страни. Бяха поне петнайсет, явно оставени тук, за да си поиграят с нас.

Стрелях и улучих един от тях. Падна на хълбок и се претърколи в чакъла, издавайки същия високочестотен писък, като ранен заек. Жалостив и животински.

— Има ли къде да избягаме? — попита Едуард.

— Бараката с инструментите.

— Дървена ли е?

— Да.

— Няма да ги спре.

— Не — съгласих се. — Но поне няма да сме на открито.

— Добре, някакви съвети, преди да тръгнем?

— Не тичай, докато не стигнем съвсем близо до бараката. Ако хукнеш, ще хукнат и те. Ще си помислят, че те е страх.

— Нещо друго? — поинтересува се спътникът ми.

— Нали не пушиш?

— Не, защо?

— Страхуват се от огъня.

— Страхотно — ще ни изядат живи, защото и двамата не сме пушачи!

Почти се засмях. Каза го с толкова дълбоко отвращение… Само, че един гул се напрегна да скочи върху мен и се наложи да го застрелям между очите. Не беше време за смях.

— Да тръгваме, бавно и полека — казах аз.

— Ще ми се автоматът да не беше останал в колата.

— И на мен.

Едуард стреля три пъти и нощта се изпълни с писъци и животински стенания. Тръгнахме към далечната барака. Според мен беше на поне петстотин метра. Доста вървене щеше да падне.

Един гул ни нападна. Свалих го и той се търкули в тревата, но беше като да стреляш по мишени — няма кръв, само празни дупки. Болеше ги, но не достатъчно. Съвсем недостатъчно даже.

Вървях кажи-речи заднешком, придържайки се за Едуард с ръка, за да усещам накъде се движи. Гулите бяха прекалено много. Нямаше да стигнем до бараката.

Нямаше как. Едно от пилетата издаде тихо, въпросително къткане. Сполетя ме прозрение.

Застрелях едното кокошле. То изпърха в агония. Другата птица се паникьоса и заудря с криле по дървената клетка. Гулите застинаха, след това един вдигна нос към вятъра и подуши.

Прясна кръв, момчета, елате си вземете! Прясна мръвчица! Два гула внезапно се втурнаха към пилетата. Останалите ги последваха, блъскайки се един друг в опита да разтрошат дъските и да докопат сочните късчета вътре.

— Продължавай да вървиш, Едуард, не тичай, но върви малко по-бързо. Пилетата няма да ги задържат задълго!

Тръгнахме малко по-бързо. Драскането на нокти, пукането на кости, плисналата кръв и зловещият вой на гулите — всичко това беше неприятна прелюдия.

На половината път до бараката в нощта се надигна вой, дълъг и зловещ. Нито едно куче не вие така. Погледнах назад и видях, че гулите търчат след нас на четири крака.

— Тичай! — подвикнах.

Хукнахме.

Блъснахме се във вратата на бараката и открихме, че проклетото чудо има катинар. Едуард стреля в него нямаше време да го отваряме културно. Гулите бяха съвсем близо и виеха, докато се приближаваха.

Намъкнахме се вътре и затворихме вратата, макар че нямаше особена полза. Имаше едно малко прозорче високо до тавана; луната внезапно блесна през него. До едната стена бяха наредени стадо косачки, някои от тях висяха на куки. Градински сечива, ножици, гребла, намотка маркуч… В бараката смърдеше на бензин и смазочно масло.

Едуард се обади:

— Няма с какво да подпрем вратата, Анита!

Прав беше. Бяхме гръмнали катинара. Къде е тежкият предмет, когато ти трябва?

— Закарай някоя косачка до нея.

— Това няма да ги задържи задълго.

— По-добре е от нищо — отвърнах.

Спътникът ми не помръдна, така че аз изтърколих косачката до вратата.

— Няма да умра, изяден жив — обади се Едуард. Зареди нов пълнител в пистолета си. — Първо ще гръмна теб, ако искаш, или пък се погрижи сама.

В този момент си спомних, че прибрах в джоба си кибрита, който Закари ми даде. Кибрит — имахме кибрит!

— Анита, почти са тук! Сама ли ще го сториш?

Извадих кибрита от джоба си. Благодаря ти, Боже!

— Спести си куршума, Едуард! — вдигнах в ръка една туба бензин.

— Какво си намислила? — попита спътникът ми.

Навсякъде около нас отекваше вой — гулите приближаваха.

— Смятам да запаля бараката — плиснах бензин на вратата. Смърдеше остро и заседна в гърлото ми.

— Докато сме вътре ли?

— Да.

— Предпочитам да се гръмна, ако на теб ти е все едно.

— Не смятам да умирам тази нощ, Едуард!

През вратата проникна лапа, ноктите разцепваха дъските и буквално ги разбиваха. Драснах клечка и я хвърлих по просмуканото с бензин дърво. Запали се със съскане и синьо-бял пламък. Гулът изпищя и отскочи назад, обхванат от огън.

Смрадта на горяща плът се смеси с тази на бензина. Горящи косми. Закашлях се, прикривайки устата си с ръка. Огънят поглъщаше дъсчената барака и се разпространи по покрива. Нямахме нужда от повече бензин проклетото чудо беше като огнен капан. Не предполагах, че пламъците ще се разпространят толкова бързо. Едуард стоеше близо до задната стена, прикрил устата си с ръка. Гласът му се чу приглушен:

— Нали имаш план как да се измъкнем оттук, а? През дъските се вмъкна ръка и замахна към него. Той отстъпи назад. Гулът започна да си проправя път през дървото, зъбейки се срещу ни. Едуард стреля между очите му и звярът изчезна.

Сграбчих едно от подпрените на отсрещната стена гребла. Върху ни започваха да се сипят искри. Ако димът не ни изкараше оттук, колибата щеше да се срути.

— Свали си ризата — наредих.

Едуард дори не попита защо. Практичен докрай. Смъкна презраменния кобур и си свали ризата през глава, метна ми я и намъкна кобура на голо.

Увих плата около зъбците на греблото и го напоих с бензин. Запалих факлата от стените — нямах нужда от кибрит. Предната част на бараката сипеше огън върху нас. Искрите се забиваха в кожата ми като малки горящи жила.

Едуард също се хвана за работа. Намери брадва и се зае да доразбие направената от гула дупка. Понесох импровизираната факла и тубата с бензин. Хрумна ми, че скоро резервите ще се взривят от горещината. Нямаше да се задавим от дима — щяхме да гръмнем.

— Побързай! — извиках.

Едуард се промъкна през дупката, последвах го и за малко да го изгоря с факлата. На поне сто метра наоколо не се виждаше нито един гул. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха. Затичахме се и взривът ни удари в гърба като огромно крило. Препънах се в тревата, паднах и си изкарах въздуха. Прикрих главата си и се помолих. За мой късмет, не ме улучи летящ гвоздей.

Тишина и никакви взривове повече. Предпазливо се надигнах. Бараката я нямаше — нито следа от нея. Парченца дърво горяха в тревата около мен. Едуард лежеше на земята на една ръка разстояние. Гледаше ме. Дали изражението ми бе толкова изненадано, колкото неговото? Вероятно.

Импровизираната ни факла полека палеше тревата около нас. Наемният убиец на вампири коленичи и я вдигна.

Намерих тубата с бензин — не се беше разляла — и също се изправих. Едуард ме последва, понесъл факлата. Гулите явно бяха избягали — умни гули, но за всеки случай… Дори нямаше нужда да се договаряме. Параноята е общото помежду ни.

Тръгнахме към колата. Адреналиновият прилив бе спаднал и се чувствах още по-уморена от преди. Човек има само определени запаси от адреналин — след това караш на автопилот.

Клетката с пилетата бе съсипана; гроба осейваха неразпознаваеми късчета и парченца. Не се вгледах по-внимателно. Спрях, колкото да си взема сака. Беше непокътнат, просто си лежеше на място. Едуард вървеше пред мен и хвърли факлата на чакъла на алеята. Вятърът шумолеше в листата… спътникът ми извика:

— Анита!

Търкулнах се. Пистолетът на Едуард изтрещя и нещо падна с писък в тревата. Втренчих се в гула, докато спътникът ми го пълнеше с куршуми. Когато успях с преглъщане да вкарам сърцето си обратно в гърдите, допълзях до бензина и развинтих тубата.

Гулът изпищя. Едуард го гонеше с горящата факла. Плиснах бензин по осакатената твар, паднах на колене и подканих:

— Запали го!

Спътникът ми удари звяра с факлата. Огънят лумна над гула и той се разпищя. Засмърдя на печено месо и козина. И на бензин.

Тварта се търкаляше по земята в опит да угаси пламъците, но те не искаха да изчезнат.

Прошепнах:

— Твой ред е, скъпи ми Закари! Ти си следващият! Ризата бе изгоряла и Едуард хвърли греблото на земята.

— Да се махаме оттук! — каза.

Съгласих се от все сърце. Отключих колата, хвърлих сака си на задната седалка и запалих двигателя. Гулът лежеше на земята, не мърдаше и продължаваше да гори.

Едуард се настани на седалката до шофьора с автомата в скута си. Стори ми се потресен. Дори уплашен. За първи път, откакто го познавам.

— Смяташ да спиш с автомата ли? — попитах.

Той ме погледна и се поинтересува:

— А ти как спиш с пистолета си?

Точка за Едуард. Подкарах по тесните чакълени завои толкова бързо, колкото ми стигаше куража. Моята „Нова“ не е строена за скоростно маневриране. А не ми се струваше добра идея да преживея катастрофа тук на гробището, точно тази вечер. Фаровете подскачаха по надгробните камъни, но нищо не помръдваше. Никакви гули около нас.

Поех си дълбоко дъх и издишах. Това беше второто покушение над мен за също толкова дни. Май предпочитах стрелбата…