Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (39)

39

Когато се събудих си бях в къщи. Завита в леглото си сякаш нищо не се бе случвало. Едуард стоеше срещу мен в любимото си кресло и ме гледаше. Погледът му беше странен, почти човешки. Помъчих се да стана от леглото, но се строполих на пода.

Когато заговорих, гласът ми прозвуча почти нормално, без следа от хленч.

— Мразя, когато съм безпомощна! Мразя!

— Ти си една от най-малко безпомощните личности, които познавам — заяви Едуард. Отново коленичи до мен, преметна дясната ми ръка през раменете си и стисна здраво китката ми. С другата си ръка ме прегърна през кръста. Разликата в ръста ни правеше малко тромави, но все пак той успя да ми внуши илюзията, че сама стигам до леглото.

Плюшените пингвини се облягаха на стената. Едуард не обели и дума за тях. Ако не ги спомене той, и аз няма да ги спомена. Кой знае, може пък Смъртта да спи с плюшено мече? Надали.

Тежките завеси все още бяха спуснати, потапяйки стаята във вечен здрач.

— Почивай! Аз ще съм на пост и ще се погрижа нито едно чудовище да не се промъкне до теб!

Повярвах на Едуард.

Той донесе бялото кресло от дневната и седна с гръб към стената на спалнята, близо до вратата. Беше си надянал отново нараменния кобур, за да е пистолетът под ръка. Бе донесъл от колата и спортен сак. Разкопча го и извади нещо, наподобяващо миниатюрна картечница. Не знаех особено много за картечниците и се сещах само за една марка автомати — „Узи“.

— Що за чудо е това? — попитах.

— Мини-узи…

Брех, какво чудо — оказах се права! Едуард зареди пълнителя и ми показа как става, къде е предпазителят… всички важни места, все едно е нова кола. Настани се в креслото с картечничката в скута си.

Клепачите ми упорито се затваряха, но казах:

— Гледай да не гръмнеш някой от съседите ми, става ли?

Според мен Смъртта се усмихна.

— Ще се постарая.

Кимнах.

— Ти ли си убиецът на вампирите?

Сега вече Едуард се усмихна, широко и очарователно:

— Заспивай, Анита!

Бях на ръба на съня, когато гласът му ме призова отново, тих и далечен:

— Къде е дневното убежище на Николаос?

Отворих очи и се опитах да се фокусирам върху него. Все още седеше неподвижно в креслото.

— Уморена съм, Едуард, не затъпяла!

Смехът му кипна около мен, докато потъвах в бездната на съня.