Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (38)

38

Николаос седеше на гравирания си дървен стол, с увиснали над земята крачета. Очарователно.

Обри подпираше стената, облизвайки устни с език обираше от тях последните капчици кръв. Валънтайн бе застинал съвсем неподвижно до него и ме зяпаше.

Уинтър спря до мен. Пазачът на затворничката.

Бърчард отиде да застане до Николаос и положи длан на облегалката на креслото й.

— Е, какво, съживителке, свършиха ли ти шегите? — попита Николаос. Все още говореше като възрастна. Все едно притежаваше два гласа и можеше да ги сменя с едно натискане на бутона.

Поклатих глава. Не бях в настроение за шегички.

— Успяхме ли да пречупим духа ти? Да ти изкараме дъха?

Взирах се във вампирката. Гневът ме люлееше като вълна от горещина.

— Какво искаш, Николаос?

— О, така е много по-добре! — гласът й се издигаше и спадаше, с детински кикот в края на всяка дума. Сигурно никога повече нямаше да харесвам деца.

— Жан-Клод би трябвало да слабее в ковчега си. Да умира от глад, но вместо това е силен и добре нахранен. Как е възможно това?

Нямах ни най-малка представа, ето защо си замълчах. Може би въпросът бе риторичен? Не беше.

— Отговори ми, А-н-и-т-а! — Вампирката проточи името ми, отхапвайки всяка буква.

— Не знам.

— Напротив, знаеш!

Не знаех, но тя нямаше да ми повярва.

— Защо нараняваш Филип?

— Трябваше да си научи урока след снощи.

— Защото ти се възпротиви? — поинтересувах се.

— Да — отвърна тя. — Защото ми се противопостави… надигна се от креслото и защъпука към мен. Завъртя се лекичко, за да завихри бялата рокля около себе си. Връхлетя ме зловещо, с усмивка. — И защото съм ти ядосана. Измъчвам любовника ти и така мога и да не измъчвам теб. А и вероятно тази демонстрация ще ти даде свеж стимул, за да откриеш убиеца на вампири! — Хубавичкото й личице бе извърнато нагоре към мен, светлите й очи сияеха от веселие. Беше много добра.

Преглътнах с усилие и зададох въпроса, който се очакваше от мен.

— Защо си ми ядосана?

Детето-вампир леко наклони глава. Ако не бяха пръските кръв, жестът щеше да е миловиден.

— Дали е възможно да не знаеш? — тя се извърна към Бърчард. — Как мислиш, приятелю? Нима е в неведение?

Той изпъна рамене и отвърна:

— Струва ми се, че е възможно.

— О, Жан-Клод е бил много лошо момче! Да дари втория белег на нищо неподозиращ смъртен!

Застинах неподвижна. Спомних си сините, огнени очи на стълбите и гласа на Жан-Клод в главата ми. Добре де, подозирах го и преди, но все още не разбирах какво означава това.

— Какъв е пък този втори белег?

Вампирката облиза устни, нежно като котенце.

— Да я просветим ли, Бърчард? Да й кажем ли каквото знаем?

— Ако тя наистина не е наясно, господарке, значи е наложително да й обясним! — отвърна той.

— Да — съгласи се Николаос и се понесе обратно към креслото си. — Бърчард, кажи й на колко си години!

— Навърших шестстотин и три.

Вгледах се в гладкото му лице и поклатих глава.

— Но ти си човек, не вампир!

— Беше ми даден четвъртият белег и ще живея толкова дълго, колкото господарката ми има нужда!

— Не, Жан-Клод не би ми причинил такова нещо! — възразих.

Николаос лекичко разтвори ръце.

— Притисках го извънредно силно. Знаех за първия белег, с който те е излекувал. Предполагам, че отчаяно е търсил път за спасение.

Спомних си ехото от гласа му в главата си: „Съжалявам. Нямам избор!“. По дяволите, винаги има избор!

— Всяка нощ го сънувам! Това какво означава?

— Той се свързва с теб, съживителке. След третия белег ще разполагате с по-пряка съзнателна връзка.

Поклатих глава.

— Не!

— Какво „не“, съживителке? Не на третия знак или не, не ни вярваш? — поинтересува се вампирката.

— Не искам да бъда слуга никому!

— Случайно да се храниш по-обилно от обикновено? Въпросът беше толкова странен, че просто останах втрещена близо минута, после си спомних.

— Да. Важно ли е?

Николаос се намръщи.

— Той изсмуква енергия от теб, Анита. Храни се чрез тялото ти. Досега трябваше да е отслабнал, но ти го поддържаш силен.

— Не съм имала такова намерение.

— Вярвам ти — съгласи се вампирката. — Снощи, когато осъзнах какво е сторил, направо излязох от кожата си от яд. Затова прибрах любовника ти.

— Моля те, повярвай, че не ми е любовник!

— Тогава защо рискува да си навлече гнева ми, за да те спаси снощи? От приятелство? От любезност? Не мисля така!

Добре, нека си вярва, в каквото си иска. Само да се измъкнем оттук живи, което е целта. Нищо друго няма значение.

— Какво можем да сторим ние с Филип, за да се извиним?

— О, каква любезност, това ми харесва! — Николаос положи длан на кръста на Бърчард — привичен жест, като потупването на куче. — Да й покажем ли какво я очаква?

Цялото му тяло се напрегна, сякаш през него премина електрически ток.

— Ако господарката ми пожелае…

— Желая! — отвърна тя.

Бърчард коленичи пред нея, лицето му бе приблизително на нивото на гърдите й. Николаос погледна към мен над главата му.

— Това — обясни тя, — е четвъртият белег!

Посегна към малките перлени копчета, които украсяваха предницата на бялата рокля. Широко я разтвори и оголи малките си гърди. Бяха детски гърдички — мънички и полуоформени. Прокара пръст покрай лявата. Кожата се разцепи като земя под плуг и по гърдите и корема й покапа червена кървава струйка.

Не виждах лицето на Бърчард, който се наведе напред. Плъзна ръце около кръста на вампирката. Зарови лице между гърдите й. Тя се напрегна и изви гръб. В тихата стая се разнесе едва доловимо смучене.

Отклоних очи, мъчех се да гледам където и да е, но не и към тях, сякаш ги бях хванала да правят секс, но не можех да си тръгна. Валънтайн ме зяпаше. Отвърнах на погледа му. Той ми свали въображаема шапка и оголи зъби. Не му обърнах внимание.

Бърчард седеше до креслото, полуоблегнат на него. Лицето му беше отпуснато и зачервено, гръдният му кош подскачаше при всяко дълбоко вдишване. Избърса кръвта от устата си с трепереща ръка. Николаос бе съвсем неподвижна, с отметната глава и затворени очи. Вероятно в крайна сметка сексът не беше толкова лоша аналогия.

Все още замижала и отпусната назад, вампирката заговори с дрезгав глас:

— Твоят приятел Уили е затворен в ковчега. Стана му жал за Филип. Налага се да го излекуваме от тези инстинкти!

Тя вдигна отсъстващо глава — очите й блестяха, направо сияеха, сякаш имаха своя собствена светлина.

— Днес виждаш ли белега ми?

Поклатих глава. Тя беше прекрасно дете, съвършено и идеално. Никакви недостатъци.

— Пак изглеждаш перфектно. Защо?

— Защото влагам допълнителна енергия в маската. Наложи се да поработя по въпроса… — гласът й бе нисък и топъл, набираше горещина като гръмотевична буря, която е още далеч.

Космите по врата ми настръхнаха. Готвеше се нещо лошо.

— Жан-Клод си има последователи, Анита! Ако го убия, ще го превърнат в светец. Но ако им го покажа слаб и безсилен, те просто ще се отцепят и ще последват мен — или пък ще се разпилеят…

Николаос се изправи. Роклята й отново бе закопчана догоре. Белоснежната й коса се люлееше, сякаш я лъхаше ветрец, но не усещах такъв.

— Ще съсипя нещо, на което Жан-Клод е дал защитата си!

Колко бързо бих могла да докопам ножа на глезена си? И каква полза щях да имам от него?

— Ще докажа на всички, че Жан-Клод не може да защити никого. Аз съм господарка на всичко.

Егоцентрична кучка. Преди да сторя каквото и да е, Уинтър ме сграбчи за ръката. Бях твърде погълната да следя вампирите, за да обърна внимание на хората.

— Давайте! — нареди Николаос. — Убийте го!

Обри и Валънтайн се отлепиха от стената и се поклониха. След това изчезнаха, сякаш са се изпарили. Извърнах се към господарката на града.

Тя се усмихна.

— Да, замъглих ума ти и ти не ги видя да си отиват!

— И къде ги изпрати? — стомахът ми бе свит. Мисля, че вече знаех отговора.

— Жан-Клод е дал на Филип защитата си, значи той трябва да умре.

— Не!

Николаос се усмихна:

— О, да!

В коридора отекна писък. Мъжки писък. Писъкът на Филип.

— Не!

За малко да падна на колене, само хватката на Уинтър ме спря да не се срутя на пода. Престорих се, че припадам и увиснах на ръката му. Той ме пусна. Сграбчих ножа в канията на глезена си. Двамата бяхме близо до коридора и далеч от Николаос и нейния слуга. Може би достатъчно далеч.

Уинтър се взираше в господарката си, сякаш чакаше нареждания, а аз се надигнах от земята и забих ножа в слабините му. Острието потъна дълбоко и кръвта плисна, щом измъкнах оръжието и се втурнах към коридора.

Преди първият порив на вятъра да полази по гърба ми, стигнах до вратата на килията. Не обърнах глава. Отворих.

Филип висеше на веригите си. По гърдите му течеше кръв в яркочервен поток. Изливаше се на пода като река.

Пред очите ми притъмня. Не виждах нищо, само чувах писъците на Филип някъде отдалеч.