Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (25)

25

Жената се притисна към стената, за да мога да мина, и затвори вратата зад нас. Имах чувството, че ще заключи, за да не можем и да избягаме, но тя не го стори. Смъкнах ръката на Филип от белезите си, така че той я уви около кръста ми и ме поведе по дълъг тесен коридор. Къщата беше прохладна, климатикът с мъркане се противопоставяше на жегата. Квадратна арка водеше към просторна стая.

Това беше гостна с всичко, което й се полага — диван, канапенце под прозореца, две кресла, увиснали през панорамния прозорец цветя, следобедни сенки, танцуващи по пода… Уютно. В средата на стаята стоеше мъж с чаша в ръка. Изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от „Кожа за всички“. По гърдите и ръцете му се кръстосваха кожени ленти — досущ холивудската представа за прекалено секси гладиатор.

Дължах на Филип извинение. Той се беше облякъл направо консервативно. Щастливата домакиня по пурпурно бельо влезе след нас и положи длан на рамото на спътника ми. Ноктите й бяха боядисани в тъмночервено, почти черно. Тя подраска по ръката му, оставяйки бледи червеникави следи.

Филип потръпна, а хватката му върху кръста ми се стегна. Това ли беше неговата идея за забавление? Надявах се, че не.

Откъм дивана се надигна висока негърка. Доста пищните й гърди напираха да изскочат от черен плетен сутиен. От него висеше червена пола с повече дупки, отколкото плат и при всяко движение се местеше, откривайки пред погледа тъмна плът. Обзаложих се със себе си, че под полата жената е гола.

По едната й китка и врата имаше розовати белези. Начинаеща „хапка“, нова и почти прясна. Повъртя се около нас, сякаш бяхме за продан и искаше добре да ни огледа. Докосна гърба ми, така че аз се отдръпнах от Филип и се обърнах към нея.

— Какъв е този белег на гърба ти? Не е от вампирско ухапване — гласът й беше нисък за жена, може би алт-тенор.

— Остро парче дърво беше забито в гърба ми от човешки слуга — не допълних, че парчето дърво е било всъщност един от коловете, донесени от мен самата, нито, че по-късно същата нощ убих човешкия слуга.

— Наричат ме Рошел — заяви жената.

— Анита.

Щастливата домакиня на свой ред се приближи до мен и прокара длан по ръката ми. Отдръпнах се, а пръстите й се плъзнаха по кожата ми. Ноктите й оставиха червени следи. Устоях на желанието да ги потрия. Нали бях корава като камък убийца на вампири — драскотините не ме притесняваха. Виж, погледът на жената определено ме притесни. Гледаше ме, сякаш се чудеше каква съм на вкус и за колко време се топя. Дотогава друга жена не ме беше поглеждала така. Не ми хареса особено.

— Аз съм Мадж. Това е съпругът ми Харви — каза тя и посочи господин Кожа, който се бе приближил и стоеше до Рошел. — Добре дошли в дома ни. Филип толкова ни е разказвал за теб, Анита!

Харви се опита да ми излезе в гръб, но аз отстъпих към дивана, тъй че да мога да съм с лице към него. Опитваха се да ме обкръжат като акули. Филип се взираше настоятелно в мен. Правилно — предполагаше се да се забавлявам, не да се държа, сякаш те всички страдат от заразна болест.

Кое беше по-малкото зло? Въпрос за шейсет и четири хиляди долара, ако мога така да се изразя. Мадж облиза устни — бавно и предизвикателно. Очите й подсказваха, че в главата й се въртят куп гнусни неща, свързани с мен и нея. По никакъв начин! Рошел развя полата си, оголвайки твърде голяма част от бедрото. Права бях. Отдолу не носеше нищо. Първо щях да умра!

Значи оставаше Харви. Малките му ръце с дебели пръстчета танцуваха по кожено-металния ръб на малката му поличка. Потриваше кожата отново и отново. По дяволите.

Стрелнах го с най-добрата си професионална усмивка — не особено секси, но пак беше по-добре от смръщване. Той се ококори и пристъпи към мен, протягайки се към лявото ми рамо. Поех си дълбоко дъх и понесох докосването му, застивайки на място.

Пръстите му бегло проследиха извивката на рамото ми, натискаха кожата докато не затреперих. Харви прие тръпката за покана и пристъпи по-близо, телата ни почти се докосваха. Опрях ръка на гърдите му, за да го спра. Космите му бяха груби и гъсти, черни. Никога не съм била фенка на косматите гърди. За закуска ми ги поднасяйте гладки. Ръката му закръжи по гърба ми. Не бях сигурна какво да сторя. Ако отстъпех назад, щях да седна на дивана — идеята не беше добра. Ако пристъпех напред, щях да го прегазя и да се притисна в цялата тази кожа и плът.

Той ми се усмихна.

— Умирахме да се запознаем с теб!

Той каза „умирам“ сякаш бе мръсна дума или може би някаква известна в кръга им шега. Останалите се засмяха — всички освен Филип. Той ме хвана за ръка и ме издърпа настрани. Облегнах се на спътника си, дори го прегърнах с ръка през кръста. Досега не бях прегръщала мъж в мрежеста риза. Усещането беше интересно.

Филип се обади:

— Не забравяй какво ти казах!

— Да, да — обади се Мадж. — Тя си е твоя, от глава до пети, няма да споделяме, даже наполовина! — Закрачи към него, полюлявайки се в стегнатите си дантелени гащички. Благодарение на токчетата си го гледаше право в очите. — Засега можеш да я държиш настрани от нас, но когато дойдат големите момчета, ще споделиш. Ще те накарат да я споделиш!

Той се взираше в нея, докато тя не отклони очи.

— Аз я доведох тук и аз ще я върна у дома — заяви.

Мадж вдигна вежди.

— Каниш се да се биеш с тях ли? Филип, момчето ми, тя сигурно е сладка хапка, но не си струва да ядосваш големите играчи заради никоя грейка за леглото.

Отлепих се от спътника си, опрях длан на корема й и бутнах, просто, колкото да я накарам да отстъпи. Токчетата нарушаваха равновесието й и Мадж едва не падна.

— Нека си изясним нещо — заявих. — Не съм мебел, да не говорим за грейка!

Филии се обади:

— Анита…

— Оле, оле, таралежката имала бодли! Откъде я намери, Филип? — поинтересува се Мадж.

Ако има нещо, което мразя особено много, това е да ми се надсмиват, когато съм ядосана. Пристъпих към нея и тя ми се усмихна изотгоре.

— Не знаеше ли — казах, — че когато се усмихваш, ти се образуват дълбоки бръчки от двете страни на устата? Минаваш четиридесетте, нали?

Тя си пое дълбоко и стреснато дъх… и даде заден ход.

— Ти, малка кучко!

— Никога вече не ме смятай за част от обзавеждането, Мадж, скъпа!

Рошел се смееше беззвучно, а пищният й балкон се люлееше като тъмнокафяво желе. Харви си сложи каменната маска. Според мен, ако си беше позволил да се усмихне, Мадж щеше да го нарани. Очите му сияеха ярко, но не забелязах и следа от усмивка.

По-навътре в коридора се отвори и затвори врата. В стаята влезе странна жена. Беше около петдесетте или може би караше тежки четиридесет. Пълното й лице бе обградено от бухнала руса коса. Дори скъпото русо излиза от бутилчицата. По пълните й ръце блестяха пръстени — с истински камъни. Дълго черно неглиже се влачеше по пода, допълнено от отворен дантелен халат. Черното на неглижето смекчаваше фигурата й, но не достатъчно. Беше с наднормено тегло и нямаше как да го скрие. Изглеждаше като член на Родителската асоциация, като водач на момичетата-скаути, като сладкарка… като нечия майка. Но ето ти я застанала на прага и втренчена във Филип.

Тя изписка тихо и се затича срещу него. Успях да се дръпна от пътя преди да ме смаже в тарапаната. Филип имаше време само колкото да се стегне, преди тя да метне сериозното си тегло в обятията му. За миг мислех, че ще го килне назад по гръб на пода и ще падне отгоре му, но с прав гръб и напрегнати крака той успя да удържи и двама им.

Силният Филип, способен да вдигне на ръце твърде тежка нимфоманка.

Харви се обади:

— Това е Кристъл!

Кристъл целуваше гърдите на спътника ми, малките й тлъсти ръчички се опитваха да му извадят ризата от панталоните, тъй че да се докопат до голата му плът. Беше като малко, весело и разгонено пале.

Филип се опитваше да я обезкуражи без особен успех. Погледна ме настоятелно. И аз си спомних какво беше казал — че е спрял да ходи на такива партита. Дали точно заради това? Кристъл и подобните й? Мадж с острите нокти? Бях го насилила да ме довлече тук, но по този начин го бях накарала да доведе и себе си.

Ако го погледнете от тази страна, присъствието му тук бе по моя вина. Проклета да съм, бях му длъжница.

Потупах жената по бузата — лекичко. Тя примигна срещу мен и ме накара да се почудя дали не е късогледа.

— Кристъл — казах, усмихвайки се възможно най-ангелски, — Кристъл, не искам да проявявам грубост, но опипваш моя приятел!

Тя направо остана с отворена уста, а светлите й очи се оцъклиха.

— Приятел — изписука тя, — та никой не води приятели на парти!

— Е, аз съм нова на партитата. Още не познавам правилата. Там откъдето идвам обаче, другите жени не лигавят приятелите на дадена мацка. Поне почакай да обърна гръб, а?

Долната устна на Кристъл потрепери. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Аз бях любезна, даже мила, а тя се канеше да се разплаче. Какво правеше тук, с тези хора?

Мадж дойде, прегърна Кристъл и я отведе встрани. Издаваше успокоителни звуци и потупваше черната коприна по раменете й.

Рошел се обади:

— Много студено! — и се отдалечи в посока бюфета с напитки, поставен до стената.

Харви също си тръгна, следвайки Мадж и Кристъл, без дори да погледне назад.

Човек ще рече, че бях ритнала кученце. Филип изпъшка и седна на дивана. Сплете пръсти и пъхна ръце между коленете си. Седнах до него и придърпах полата си между краката.

— Не мисля, че ще издържа — прошепна той.

Докоснах го. Трепереше — постоянен тремор, който изобщо не ми хареса. Не бях осъзнала какво ще му коства да дойде тази вечер, но вече започвах да разбирам.

— Можем да си идем — казах.

Той се обърна полекичка и ме зяпна.

— Какво имаш предвид?

— Точно това — че можем да си тръгнем.

— Ще тръгнеш сега, без да си научила каквото и да е, защото аз имам проблеми? — попита Филип.

— Нека кажем просто, че ми харесваш повече като прекалено самоуверен флиртаджия. Продължавай да се държиш като истински човек и ще ме объркаш напълно. Можем да си тръгнем, ако няма да се справиш.

Той си пое дълбоко дъх и го изпусна, след това се отърси като излизащо от водата куче.

— Ще се справя. Щом ми даваш право на избор, ще издържа.

Беше мой ред да го зяпна.

— Защо не си имал избор преди?

Той отклони поглед.

— Просто имах чувството, че непременно трябва да те доведа, ако поискаш да дойдеш.

— Не, по дяволите, нищо подобно нямаше предвид! — погалих го по лицето и го накарах да ме погледне. — Някой ти е наредил да дойдеш да ме навестиш вчера, нали? Не беше просто, за да провериш какво става с Жан-Клод, нали?

Той се ококори и усетих пулса му под пръстите си.

— От какво се страхуваш, Филип? Кой ти дава заповеди?

— Анита, моля те, не мога!

Отпуснах длан в скута му.

— Какви са заповедите ти, Филип?

Той преглътна и аз проследих как подскача адамовата му ябълка.

— Трябва да те опазя в безопасност тук, това е всичко… — пулсът му подскачаше под синката от ухапване на врата му. Облиза устни — не съблазнително, а нервно. Лъжеше ме. Въпросът беше в каква степен лъже и за какво точно.

Чух гласа на Мадж да се носи по коридора — цялата изтъкана от весела съблазнителност. Такава добра домакиня. Тя въведе двама души в стаята. Едната беше жена с къса кестенява коса и твърде много сенки за очи, наклепани като зелен тебешир. Вторият беше Едуард усмихнат, господин Очарование, прегърнал голия кръст на Мадж. Тя се изсмя пищно и гърлено, щом той й прошепна нещо.

За миг се вцепених. Беше толкова неочаквано, че направо се смръзнах. Ако беше извадил пистолет, щеше да ме убие както си седях с увиснала от изумление уста. Какво, по дяволите, правеше той тук?

Мадж ги поведе към бара заедно с жената. Той погледна през рамо към мен и ми се усмихна деликатно, а сините му очи бяха празни като на кукла.

Знаех, че двадесет и четирите ми часа не са изтекли. Знаех. Едуард беше решил да дойде, за да търси Николаос. Дали ни беше проследил? Беше ли чул съобщението от Филип на секретаря ми?

— Какво не е наред? — попита Филип.

— Какво не е наред ли? — отвърнах. — Получаваш нареждания от някого, вероятно от вампир… — довърших изречението наум: „И Смъртта току-що изтанцува през вратата, за да си играе на хапка, докато търси Николаос.“ Имаше само една причина Едуард да търси даден вампир. Смяташе да я убие, ако успее.

Убиецът вероятно бе намерил своя достоен противник. Много ми се искаше да съм наблизо, когато Едуард най-сетне изгуби. Исках да видя каква плячка ще се окаже голяма лъжица за устата на Смъртта. Бях видяла тази плячка — лично и отблизо. Ако Едуард и Николаос се срещнеха и тя изобщо заподозреше, че имам пръст в това… Леле! Олеле! Мамичко!

Трябваше да посветя Едуард. Той ме беше заплашил и щеше да изпълни заканата си. Щеше да ме измъчва, за да получи сведенията. Какво му дължах аз? Но не можех да го направя — нямаше да го сторя. Един човек не бива да хвърля друго човешко същество на чудовищата. Независимо от причината.

Моника беше нарушила това правило и аз я презирах. Мисля, че бях най-близо до нещо като истински приятел за Едуард. Човек, който те познава, какъвто си и въпреки това те харесва. Аз го харесвах въпреки — или точно защото — беше такъв, какъвто е. Макар да знаех, че ще ме убие, ако се наложи? Да, въпреки това. Нямаше особен смисъл, когато го погледнеш по този начин. Но не можех да се притеснявам за морала на Едуард. Единственият човек, когото трябваше да гледам в огледалото, бях аз самата. Единствената морална дилема, която можех да разреша, бе моята собствена.

Гледах Едуард да си играе на целуни-бузка с Мадж. Беше много по-добър актьор от мен. Беше и много по-добър лъжец.

Нямаше как да го издам, а и Едуард знаеше, че няма да го издам. По свой собствен начин той също ме познаваше. Беше заложил живота си на моето съдействие и това ме ядосваше. Мразя да ме използват. Добродетелта ми става мое наказание.

Но пък, може би, макар все още да не знаех как, можех да използвам Едуард така, както го правеше и той. Може би чрез липсата на чест, както той използваше моята чест в момента.

И този подход крие възможности.