Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (23)

23

Събрах всичките малки торбички в една голяма, за да ми остане свободна ръка за пистолета. Направо е изумително каква хубава мишена става човек, ако жонглира с два комплекта пазарски чанти. Първо трябва да хвърлиш торбите — тоест, хвърляш ги, ако някоя дръжка не се оплете в китката ти — и посягаш към пистолета, вадиш, целиш се, стреляш… По времето, когато се справиш с тази задача, лошият тип те е гръмнал два пъти и си заминава, свирукайки през зъби „Дикси“.

Цял следобед се държах направо параноично, нащрек за всички около мен. Дали ме следяха? Онзи човек не ме ли гледаше прекалено дълго? А онази жена дали не носеше шалче на врата, за да крие следите от ухапвания?

Най-сетне излязох от магазина. Вратът и раменете ми вече бяха сковани от болезнен спазъм. Този следобед най-страшното нещо, което видях, бяха цените на дизайнерските облекла.

Когато се упътих към колата си, светът все още бе яркосин и просмукан от жегата. В търговския център е лесно да забравиш хода на времето. Там има климатик, температурата се контролира — отделен свят, където не те докосва нищо истинско. Дисниленд за пазарохолици.

Напъхах торбите си в багажника и погледах как небето притъмнява. Знам какъв е на вкус страхът — оловен балон, увиснал в ямата на вътрешностите ти. Спретнат, тих ужас.

Свих рамене, за да отпусна мускулите си. Повъртях глава, докато вратът ми изпука. Бях по-добре, но все още напрегната. Трябваше ми аспирин. Бях яла в търговския център — нещо, което почти никога не правя. Но щом подуших щандовете с храна, хукнах към тях, примряла от глад.

Пицата имаше вкус на тънък картон, намазан с имитация на доматена паста. Сиренето беше гумено и безвкусно. Мляс, мляс, търговска храна. Да си призная, обичам „Корн дог“ на пръчка и бисквитки „Мисис Фийлдс“.

Взех парче пица само със сирене, както го обичам, но и една с всичко. Мразя гъби и зелени чушки. На кренвиршите мястото им е в чинията за закуска, не върху цацата. Не знам какво ме притесни повече — че изобщо си поръчах такова чудо или че изядох половината, преди да осъзная какво правя. Нагъвах храна, каквато по принцип мразя. Защо? Още един въпрос без отговор. Защо това ме плашеше?

Съседката ми, госпожа Прингъл, разхождаше кучето си напред-назад по тревата пред блока ни. Паркирах и извадих претъпканата си торба от багажника.

Госпожа Прингъл минава шейсетте, висока е близо метър и осемдесет, и е заслабнала от годините. Избелелите й сини очи надничат бляскави и любопитни иззад сребърните рамки на очилата. Кучето й Кремчо е померански шпиц. Прилича на златно глухарче с котешки крачета.

Госпожа Прингъл ми махна — нямаше как да се измъкна. Усмихнах се и тръгнах към нея. Кремчо се разподскача по мен като че имаше пружинки в малките си лапички. Приличаше на играчка с батерии. Лаят му беше чест и настоятелен, много радостен.

Кремчо знае, че не го обичам, и в извратеното си кучешко мозъче си е наумил да ме спечели на своя страна. Или просто знае, че така ме дразни. Няма значение.

— Анита, ти лошо момиче, защо не ми каза, че си имаш момче? — попита госпожа Прингъл.

Намръщих се:

— Момче ли?

— Приятел — уточни тя.

Нямах ни най-малка представа за какво става дума.

— Какво искате да кажете?

— Мълчи си, щом предпочиташ, но когато една млада дама даде ключовете от апартамента си на мъж, това значи нещо!

Оловният балон в корема ми подскочи метър-два нагоре.

— Да не сте видели някой да влиза в апартамента ми днес? — постарах се много усърдно да запазя изражението и тона си нормални.

— Да, твоят приятен млад господин. Голям хубавец!

Щеше ми се да я попитам как е изглеждал, но ако човекът наистина ми беше гадже и имаше ключ за апартамента, щях да знам. Не можех да питам. Много хубав — дали е бил Филип? Но защо?

— Кога намина той?

— О, около два следобед. Тъкмо излизах да разходя Кремчо, когато се появи.

— Видяхте ли го да си тръгва?

Съседката ме зяпна леко втрещено:

— Не, Анита, нима не е трябвало да влиза в дома ти? Да не би да съм оставила някой крадец да се измъкне?

— Не… — успях да се усмихна и кажи-речи да се разсмея: — Просто не го очаквах днес, това е всичко. Ако видите някой да влиза в апартамента ми, нека си влиза. През следващите няколко дни ще наминават разни приятели.

Госпожа Прингъл присви очи и ръцете й с деликатни кости застинаха. Дори Кремчо седна в тревата, плевейки език срещу мен.

— Анита Блейк — заяви съседката и ми напомни, че е пенсионирана учителка, защото ме заговори с точно този тон: — В какво си се забъркала?

— Всъщност в нищо. Просто досега не съм давала ключовете си на мъж и съм малко неуверена… Всичко ми трепери! — постарах се да си придам най-добрия ококорено-невинен вид. Устоях на нуждата да оцъкля очи, но другото подейства.

Госпожа Прингъл скръсти ръце на корема си. Не мисля, че ми повярва.

— Ако си толкова притеснена от този млад господин, тогава той не е подходящият за теб. Ако беше, нямаше да ти стърже под лъжичката.

Усетих леко облекчение. Беше се хванала.

— Вероятно сте права. Благодаря за съвета. Може дори да го приема! — чувствах се толкова добре, че дори потупах Кремчо по рошавата малка главица.

Докато се отдалечавах, чух милата ми съседка да казва:

— А сега, Кремчо, върши си работата и да се качваме горе!

По всяка вероятност имах нашественик в апартамента за втори път в един и същи ден. Прекосих стихналия коридор и извадих пистолета си. Отвори се някаква врата. Излязоха мъж и две деца. Пъхнах оръжието и дланта си в пазарската торба, като се престорих, че търся нещо. Вслушах се в ехото от стъпките им надолу по стълбите.

Не можех просто да си стоя наготово с пистолета. Някой щеше да извика полиция. Всички се бяха прибрали от работа, похапваха вечеря, четяха вестника, играеха с децата… Америка от предградията бе нащрек и будна. Не може просто да вървиш през нея с изваден пистолет!

Реших да вдигна пазарската торба в лявата си ръка пред мен, докато оръжието и дясната ми ръка още са пъхнати вътре. Ако положението се влошеше, можех да стрелям през торбата. Подминах две врати след апартамента си и изкопах ключовете от чантата. Торбата оставих до стената и прехвърлих пистолета в лявата си ръка. Мога да стрелям и с нея — не така точно, но щеше да свърши работа. Държах оръжието успоредно на бедрото си и се надявах никой да не мине от неправилната страна на коридора и да го види. Коленичих до вратата, стиснала ключовете в дясната си ръка — тихо и този път без да дрънчат. Уча се бързо.

Изпънах пистолета пред себе си и пъхнах ключа. Ключалката щракна. Трепнах и изчаках за шум или нещо друго. Нищо. Прибрах връзката в джоба си и преместих пистолета обратно отдясно. Подавайки „на открито“ само китката и част от ръката, завъртях дръжката и бутнах силно.

Вратата се засили назад и се удари в стената, но от вътрешната страна не ме чакаше враг. Не последваха изстрели. Тишина.

Изпънала докрай ръката с пистолета, се свих до касата на вратата и огледах стаята, но срещу мен нямаше никого. Все още обърнатото към входа кресло този път беше празно. Щях да се почувствам направо облекчена да видя Едуард.

По стълбите в другия край на коридора отекнаха стъпки. Трябваше да взема решение. Посегнах назад с лявата си ръка и дръпнах пазарската торба, без да свалям очи от пистолета и жилището. Изпълзях вътре, тикайки торбата пред себе си. Все още присвита на входа, затворих вратата.

Нагревателят на аквариума изщрака, изсъска и аз подскочих. По гърба ми се стичаше пот. Смелата убийца на вампири! Само ако можеха да ме видят… Усещах апартамента празен. Тук нямаше никой друг освен мен, но за всеки случай претърсих килерите и под леглата. Играех си на Мръсния Хари като трясках врати и се прилепях до стените. Чувствах се като глупачка, но щях да изляза далеч по-голяма глупачка, ако се бях доверила на предчувствието, че апартаментът е празен и сгрешах.

На кухненската маса имаше автомат, заедно с две кутии амуниции. Под него беше пъхнат лист машинописна хартия. На него с черни, спретнати букви беше написано: „Анита, имаш двадесет и четири часа“.

Зяпнах бележката и я препрочетох. Едуард е бил тук. Дъхът ми секна най-малко за минута. Представях си как съседката си бърбори с него. Ако госпожа Прингъл не се бе хванала на лъжата му и бе показала страх, дали щеше да я убие?

Не знаех. Просто не знаех. Проклятие! Аз бях като чума. Всички около мен попадаха в опасност…, но какво можех да направя?

Когато се съмняваш, поеми си дълбоко дъх и продължавай нататък. Философия, с която съм живяла години наред. Всъщност съм чувала и по-страшни изказвания.

Бележката означаваше, че имам двадесет и четири часа, преди Едуард да дойде за местонахождението на дневната спалня на Николаос. Ако не му го дадях, трябваше да го убия. Може и да не успеех да се справя.

Бях казала на Рони, че сме професионалистки, но ако Едуард бе професионалист, аз ставах за аматьорка. Приятелката ми също.

Въздъхнах тежко-тежко. Трябваше да се обличам за купона. Просто нямаше време да се притеснявам за Едуард. Имах други проблеми тази вечер.

Телефонният ми секретар мигаше и го включих. Първо — гласът на Рони, разказваше ми онова, което вече бе споделила за ХСВ. Очевидно се беше обадила първо тук, преди да ме потърси в бара на Дейв. След това: „Анита, Филип е. Знам къде ще е партито. Вземи ме от «Престъпни удоволствия» в шест и половина. Чао.“

Машината изщрака, засъска и млъкна. Имах два часа да се облека и да стигна до там. Предостатъчно време. Средният ми рекорд за гримиране е петнадесет минути. Прическата отнема дори по-малко, защото само прокарвам четката през косата си. Presto, в представителен вид съм.

Не нося често грим и когато го правя, винаги имам чувството, че е твърде тъмен или пресилен. Но и винаги получавам комплименти от рода на „Защо не слагаш по-често сенки? Наистина подчертават очите ти!“, или любимото ми: „Изглеждаш толкова по-добре с грим!“. От всичко казано следва, че без грим си като кандидат за дом за стари моми.

Никога не използвам като част от грима фон дьо тен. Просто не мога да си представя как мацам нишесте по цялото си лице. Притежавам едно шишенце скъп лак за нокти, само че не за ръцете ми, а за чорапогащника. Ако обуя чорапогащник и не го скъсам, значи съм изкарала страхотен ден.

Стоях в спалнята, пред огледалото в цял ръст. Горната част на роклята се нанизваше през главата ми с една тънка презрамка. Гръб нямаше — връзваше се на кръста ми със сладка джувчица. Можех да мина и без джувката, но иначе роклята не беше лоша. Надолу преминаваше в черна пола — цяла, като на вечерна рокля, без цепки. Лепенките с телесен цвят по ръцете ми изобщо не си отиваха с дрехата. Е, какво да се прави. Полата беше обемна и се вихреше при всяко движение. И имаше джобове.

През тези джобове се стигаше до две набедрени кании, пълни със сребърни ножове. Само да пъхна ръка и съм въоръжена. Супер. Потта обаче е сложен проблем, когато носиш кания. Така и не успях да намеря начин да скрия пистолет по мен. Не ми пука колко пъти сте гледали по телевизията жени да носят пистолети в кобур от вътрешната страна на бедрото — на живо е ужасно неудобно. Вървиш като патица с мокра пелена.

Тоалетът се допълваше от чорапогащник и кадифени обувки на висок ток. Оръжията и обувките си бяха мои — всичко друго купих днес.

Другият нов предмет беше сладка черна чантичка с тънка дръжчица, която да провеся на рамо, оставяйки ръцете си свободни. Пъхнах в нея по-малкия пистолет файърстара. Знам, знам, докато изровя оръжието от дълбините на чантата, лошите типове вече ще пируват с плътта ми, но е по-добре, отколкото изобщо да нямаш тапешник.

Надянах си кръста и ми се стори, че среброто подхожда на черната горница. За нещастие се съмнявах, че вампирите ще ме пуснат на партито, помъкнала благословено разпятие. Е, добре де. Ще го оставя в колата заедно с автомата и амунициите.

Едуард мило бе приготвил до масата и кутия. Приех, че е донесъл оръжието в нея. Какво ли е казал на госпожа Прингъл, може би, че ми носи подарък?

В бележката ми бе отпуснал „двадесет и четири часа“, но от кога се брояха? Дали щеше да дойде тук призори — рано-рано — да измъкне информацията от мен с мъчения? He-е, Едуард не ми прилича на рано пиле. Бях в безопасност до късния следобед. Вероятно.